Миранда се усмихна.

— Дерек, ти си мой съпруг. А тази земя е красива. Ако искаш, направи го.

— Сигурна ли си, Миранда? Знам, че си градско чедо. Аз никога няма да мога да се заселя в града. Ще умрем от глад и аз ще полудея.

Тя му се усмихна и мекото, нежно чувство, което видя в очите й го накара да преглътне и ускори пулса му.

— Мисля, че трябва веднага да започнем ранчото ни.

Той се засмя и спря коня й, като я свали от седлото и я накара да извика от изненада. Отначало я целуна буйно. После, когато екзалтацията му поотмина и тя застана трепереща в обятията му, усети как го обзема безгранична любов и отново я целуна, нежно и внимателно, като се опита да покаже с една целувка колко силни са чувствата му. Това бе невъзможно.

— Стигнахме — рече Дерек почти час по-късно.

Миранда се заозърта с любопитство наоколо. Имаше двайсетина вигвами, точно като техния, пръснати в обширната долина. Няколко дечица тичаха и си играеха, момичета и момчета. Индианките стояха на групи, щавеха кожи, шиеха дрехи, разпределяха набраните зеленчуци и горски плодове — сцена, много подобна на тази при команчите, само че по-малка. Чу се бебешки плач.

— Всички мъже ли са излезли на лов? — попита тя, изненадана, че не усети страх.

— Не, ей там са. Изглежда ще има състезание. — Дерек се ухили и я свали от коня. Хвана я за ръка.

Зад лагера тя видя група мъже — и млади, и на средна възраст. Между тях се мотаеха шест момчета на петнайсет-шестнайсет години. Миранда бе любопитна.

Като минаваха през лагера, отвсякъде се понесе индиански вик, който Миранда не можеше да разбере, но знаеше, че присъствието им е отбелязано. Дерек се спря и се заговори с една жена в напреднала бременност, която седеше с две други индианки и шиеше.

— Миранда — рече той, — това е жената на Наджилкхисе, Дагълнике.

Миранда се усмихна.

— Здравейте.

Жената се усмихна в отговор, а после внезапно заговори на испански. Миранда знаеше този език.

— Говорите ли испански, сеньора? Добре дошли в нашия дом. Щастлива съм да споделя огъня си с вас.

— Muchas gracias — отвърна тя. — Да, говоря испански, макар и не много добре. Но достатъчно, за да ви разбирам.

— Не знаех, че говориш испански — рече Дерек, като продължиха.

— Има много неща, които не знаеш за мен — рече тя весело.

Той се ухили.

— И с нетърпение очаквам да ги науча.

— А тя откъде знае испански?

— Много апахи го говорят по малко. Всъщност мнозина апахи имат испанска кръв в жилите си, включително и аз.

— Така ли? — тя се загледа със съмнение в прекрасния, но необичаен цвят на кожата му.

Той се усмихна.

— Прадядо ми се оженил за една от пленничките си, красива кастилка.

— Наистина ли?

— Да. От края на шестнайсети век апахите воювали с испанците, а после с мексиканците, когато Мексико получи независимостта си през ’21.

Миранда замълча. Тя не знаеше нищо за тази история на новия свят, освен малкото, което бе научила от учебника.

— Брат ми. — Слаб, изправен мъж на среден ръст с остри черти пристъпи напред, заговори на английски и двамата с Дерек се прегърнаха с истинско удоволствие.

— Това е жена ми — представи я Дерек гордо. — А това е брат ми.

Миранда разгледа лицето на мъжа, за да установи дали има някаква прилика със съпруга й и я откри само в устата — чувствената, твърда извивка на устните. Като изключим това, нямаха нищо общо. Дори в телосложението.

В този момент той се усмихна и тя видя приликата — това бе усмивката на Дерек, невероятно идентична.

— Братко, тя е по-красива от цялата тази земя.

— Съгласен съм — ухили се Дерек.

Миранда се изчерви. Усещаше мъжкия му интерес и бе изненадана, че Дерек е толкова невъзмутим.

— Пристигате точно навреме — надбягването ще започне всеки момент — рече Наджилкхисе.

Те се придвижиха напред, за да наблюдават. Миранда видя шестте момчета да се нареждат един до друг, всички облечени в препаски, с мокасини и ленти на челото. Червенокожите им тела бяха стегнати и слаби, косите им — дълги и пуснати. Един човек мина през всеки от тях с кофа вода и черпак, като даде на всяко момче да си напълни устата. Дерек се засмя.

Всеки трябва да свърши надбягването, без да изпие водата — обясни и той с приглушен глас.

— Но това е невъзможно — възкликна Миранда.

— Разбира се, че е възможно — отвърна той. — Всичко е въпрос на тренираност. Понякога един апах трябва да тича с часове без вода. Това надбягване сигурно е към четири мили.

Момчетата тръгнаха, като се затичаха леко като сърни. Скоро се скриха от погледа им надолу по един склон. Миранда се обърна към мъжа си:

— Дерек, ти бягал ли си някога по този начин?

Той отново се засмя.

— Естествено. Баща ми харесваше начина, по който апахите отглеждат децата си. А и защо не? Апахите са по-здрави от всяко друго племе на земята. Прекарвахме всяко лято с племето, а понякога и зимите. Обучиха ме точно като всяко друго момче, ако не и повече.

Миранда го слушаше в захлас, така че той продължи.

— Татко бе почетен член на племето Аз се считам за част от рода заради майка ми. Роднините ми имаха по-големи изисквания към мен, за да наваксам обучението, което ми липсваше, а и заради бялата ми кръв, предполагам. Будех се сутрин и дядо ми ме караше да тичам до планината и обратно преди закуска. Ако не се справех добре, караше ме да го повтарям по здрач.

— Колко жестоко.

— Не, не беше жестоко, макар че бе малко тежичко. Това ме направи човекът, който съм сега.

— Те се връщат — рече Миранда.

Едно от момчетата имаше голяма преднина и сега тичаше бясно. Като пресече финалната линия, отвори уста за проверка, понесе се ликуване и той изплю водата победоносно. Останалите момчета завършиха, всички близо едно до друго, но едно бе глътнало водата си. Миранда виждаше окаяното му изражение и гневно стиснатите устни на баща му, докато говореха. Дерек й каза с тих глас, че момчето се е спънало и е глътнало водата, без да иска.

— Той посрами не само себе си, но и баща си.

Миранда съжали момчето и двамата с баща му се отдалечиха от групата. Младежът беше свел глава.

Следваше състезание по борба между две момчета — победителят в надбягването и племенника на Дерек, сина на Наджилкхисе от първия му брак. Дерек й обясни, че в момента се правят големи залози.

— Какво залагат? — попита Миранда.

— Най-вече кожи, понякога и коне.

Двете момчета отначало изглеждаха равностойни. Никой не можеше да хване здраво другия. Биха се мълчаливо двайсет минути, като ту единият, ту другият надделяваше, а после едновременно се пускаха, за да се хвърлят отново един към друг. И двете момчета бяха задъхани, а лицата им бяха почервенели. Тя бе изумена, че никой не обяви борбата за равенство.

После племенникът на Дерек затисна опонента си в хватка, като сложи едната си ръка на врата му и накара момчето да коленичи. Миранда осъзна, че го души.

— Дерек! Някой да ги спре!

Той сложи ръка на рамото й.

— Той може да се признае за победен и всичко ще свърши. Но не се предава.

Миранда възкликна, когато лицето на момчето първо почервеня, а после пребледня, и накрая очите му се затвориха и той припадна. Победителят го пусна и от всички страни се понесоха поздравления. Миранда бе ужасена.

64

Тази нощ, като се върнаха във вигвама си, те седнаха навън на лунната светлина и се заприказваха за ранчото, като почнаха да кроят планове. Дерек се бе облегнал на един объл камък и притегли Миранда до себе си.

— Като начало — започна той — ще направя една къща с две стаи, но ще добавяме по един кат всяка година, докато се превърне в чудесен дом.

— Две стаи ни стигат — съгласи се Миранда, изненадана, че наистина мисли така. Животът й я бе променил толкова много.

— Едната ще е спалнята ни, естествено, а другата ще ползваме за дневна и за трапезария. Ще готвим над огнището, но догодина, ако всичко върви добре, ще купя една датска фурна от Сан Антонио. А по-късно и печка. — Той се протегна и хвана ръката й.

Тя се поколеба.

— Дерек, хайде да продадем ранчото на Джон. Можем да използваме парите от продажбата, за да си купим всичко, което ни трябва, дори да наемем прислуга. — Тя усети как той се напрегна.

— Не, Миранда — рече той накрая.

— Защо?

Той се намръщи.

— Нима искаш да използвам богатството на някой друг, за да се грижа за жена си? Не мога да го направя и това е.

Тя се извърна, за да го погледне.

— Сега е твое, знаеш това! Не ми принадлежи дори по закон.

— В ума ми си е твое — заинати се той.

— Тогава какво искаш да правиш с ранчото на Джон?

— Можем да го продадем и да сложим парите в банка за… — той се спря.

Тя възкликна.

— Ти не си имала мензис. Не го отричай. Вече минаха почти два месеца, нали? Ще имаш дете — при тази мисъл гласът му се изпълни с мъка, както и сърцето му.

— Може и да не съм бременна — възрази тя. Усети студен страх. Ами ако беше? Какво щеше да стане с тях? Дали Дерек нямаше да се отдръпне от нея? Толкова се боеше, че ще стане точно така. Дори не трябваше да го поглежда, за да разбере колко му е омразна мисълта, че тя може да има дете от Чавес.

— Има ли някаква вероятност да е от Джон? — попита внезапно той.

— Не.

— Но Джон умря само две седмици преди Чавес да те отвлече.

Миранда не искаше да обсъжда Чавес. Кошмарите бяха престанали и не искаше да се върнат.