Бренда Джойс - Пътуване към рая

Както обикновено Миранда не го чу да се приближава и не знаеше, че е там, докато той не залепи една целувка на бузата й. Тя скочи на крака, изненадана само за части от секундата, а той се засмя, като я обърна и я притисна за миг срещу себе си.

— Трябват ти по-добри уши, жено.

Тя се усмихна, внезапно засрамена. Нямаше го цяла сутрин, бе тръгнал още преди тя да се събуди. Спомни си предишната вечер малко смутена.

— Къде беше?

— На гости — отвърна той. — Тази яхния ще издържи ли до довечера? Вече ядох с брат ми. Но искам ти да хапнеш. — Той й отправи един закачливо строг поглед.

— Отишъл си да видиш… Надж… — тя не можа да продължи.

— Наджилкхисе. На-джил-кхи-се. Аха. Казах му, че утре ще доведа жена си. — Той се ухили.

Миранда си отдъхна, но някак гузно.

— Ти малко ме плашиш, Дерек, като изчезваш за толкова дълго, без да кажеш нито дума. — Тонът й бе укорителен, когато протегна ръка към голямото желязно котле.

Той я спря, като взе ръкохватката от ръката й и премести котлето от огъня.

— Така ли? И защо? — подкачаше я той.

— Ами ако те ранят или стане някой нещастен случай? — Тя говореше сериозно. Колкото и да му се искаше да се мисли за недосегаем — както понякога й се струваше и на нея самата — това не беше така. Той бе само човек.

— Тогава щях да допълзя до красивата си жена, която щеше да ми върне здравето с една целувка.

— Бъди сериозен!

— Изяж си всичко. Този следобед имаме планове. — Той сипа една доста щедра порция от заешката яхния и й подаде металната чиния.

— Какви планове? — попита тя, но седна на един стол от бреза, който Дерек бе направил и послушно започна да яде.

— Изненада — отвърна той. Изчезна във вигвама и след миг се върна, облечен в препаската и мокасините си и понесъл в ръка две от най-малките им одеяла. Тя изяде половината от яденето си, като се чудеше подозрително какво ли е намислил. После върна в котлето това, което не успя да изяде. Улови го, че я гледа намръщено.

— Изядох половината — рече тя бързо, отбранително.

— Да вървим — каза Дерек, протегнал ръка. Миранда я пое и той я поведе в гората.

Той забави крачка, за да е в крак с нея. Пролетта бе разцъфнала. Слънцето грееше ярко, а денят бе съвършено топъл. Лек, свеж ветрец подухваше новопоникналите зелени листа. Птичетата в гнездата над главите им писукаха гладно. Изведнъж Дерек се спря, сложи пръст на устните си и посочи с ръка. Миранда разгледа долината и видя новородено еленче, което се препъваше на дълги, подобни на кокили крачка, а майката лежеше с повдигащи се хълбоци във високата трева.

— Тя добре ли е? — попита загрижено Миранда.

В този момент сърната скочи на крака и започна да облизва малкото си, за да премахне следите от раждането. Сърнето взе да се тика търсещо в майка си и да суче. Дерек я хвана за ръка и те се отдалечиха.

Отведе я до зелена, ухайна поляна, където един блестящ вир украсяваше малко водопадче, не по-високо от човешки бой.

— Какво красиво място — възкликна Миранда. — Това нашият поток ли е?

— Един от ръкавите му — рече Дерек, като се усмихна на очевидната й възхита. Той се наведе и свали мокасините си.

Тя го погледна.

— Какво…? — започна тя и се изчерви, когато той свали препаската си и застана пред нея, сякаш нямаше никаква грижа на тоя свят. Тя извърна лице, но не преди да улови с поглед онази негова мъжка част, която бе държала предната вечер. Само че сега изглеждаше различна.

— Отиваме да поплуваме — рече той спокойно, като се приближи към нея ухилен.

— Дерек — запротестира тя и го погледна внимателно в лицето.

— Свали си дрехите. Отначало водата е малко хладна, но ще свикнеш. — Той се протегна към блузата й.

— Не мога да плувам — рече тя. Чувстваше паника и то не изцяло от перспективата, че ще плува. Тя заотстъпва. Знаеше, че лицето й е почервеняло.

— Миранда, аз съм твой съпруг, така че няма защо да си срамежлива. Начинът, по който изглеждам е нещо естествено, също както и начинът, по който изглеждаш ти.

— Срамежливостта е добродетел — каза тя и хвана китките му, когато той взе да откопчава копчетата на блузата й. — Не ми се плува.

— Ще те науча — рече той твърдо, като свали блузата й, все едно тя не се опитваше да го спре. — И свенливостта не ме радва.

Тя се спря, за да помисли над това. В този момент той смъкна полата й до глезените.

— Дерек!

— Няма да позволя жена ми да се удави някой ден — заяви той, като се протегна към панделката на фустата й. Дръпна я и дрехата се спусна в бял облак на земята.

— Добре — рече тя, като се уплаши от предстоящото действие. — Но ако се удавя сега, вината ще е твоя!

Той се засмя.

— Няма да ти дам да се удавиш, принцесо. Искаш ли да оставиш долната си риза?

— Да!

Той поклати глава от сериозността на тона й, но устата му потрепваше.

— Обаче свали тези проклети дълги гащи.

— Необходимо ли е?

— Искаш ли да се удавиш?

Тя свали мокасините и гащите си, като усети как я обзема паника. Той я погледна. Лицето му бе безизразно, ала тя видя тази гореща трептяща светлина в очите му. Паниката й се увеличи и заедно с нея усети някакво учестено туптене.

— Хайде — подкани я той, като се отдалечи от нея.

Тя ахна, когато той остави достатъчно разстояние между тях, за да може да забележи възбудата му, възкликна и затвори плътно очи. Но видяното остави дълбока следа в съзнанието й. Тя бе изумена.

— Съжалявам — рече той, — но ти си прекалено красива и не мога да възпра реакцията си. Отвори очи!

Тя го направи и го погледна в лицето, а после сведе очи към рамото му. Погледът й започна да се спуска, а после бързо срещна отново златистите му очи. Той се смееше.

— Държиш се като девственица — засмя се той. — Аз… харесвам ли ти?

Тя възкликна, изумена от въпроса.

Лицето му посърна. Той се намръщи, после взе ръката й и я дръпна със себе си във вира. Като се приближиха един към друг, тя забрави за него и започна да се страхува.

— Колко е дълбоко?

— Не много — излъга той.

— Не искам да плувам — рече тя и заби пети.

— Ще ти хареса — увери я той, като почти я повлече.

— Не, моля те — запротестира тя и се задърпа.

Той се спря и я погледна. Не искаше да я плаши, само да я научи на едно полезно умение, което би могло да спаси живота й един ден. Искаше това, а и да си поиграе с нея. Тя бе побледняла от уплаха. Той забрави, че понякога смелостта й се изпаряваше. Въздъхна и пусна ръката й. Обърна се и се гмурна. Преплува до другия край на вира, който бе около трийсет загребвания и се спря отсреща, за да види, че тя е застанала неподвижна и го наблюдава. Той доплува до нейния край, докато стигна на десет загребвания от брега, където стъпи на краката си. Бе нагазил до кръста.

— Водата е страхотна — провикна се той. — И можеш да стъпваш на краката си чак дотук. Няма да те водя по-навътре от тази точка, обещавам.

Миранда се намръщи. Той виждаше как се бори със себе си, а естествената й свенливост се сблъскваше с желанието й да му се подчини, дори да го зарадва. Той се гмурна под водата и заплува напред-назад няколко пъти, докато напрегна мускулите си, като се наслаждаваше на натоварването. Тя бе стигнала до ръба и бе натопила единия си крак вътре. Дерек се гмурна и доплува до ръба. Като се протегна, той я хвана за глезените.

Тя изпищя, падайки във водата. Той веднага я обгърна с ръце.

— Подлец такъв! — извика тя, като се задави, затрепери и бясно зарита с ръце и крака.

Дерек се шокира, но само за миг. Никога не я беше чувал да ругае. Той я държеше леко и гласът му бе успокоителен.

— Миранда, можеш да се изправиш на крака.

Тя се беше вкопчила в него като маймунче.

— Миранда — рече той със същия нежен глас, като махна ръцете й. — Аз стоя, миличка.

Тя най-сетне проумя и го погледна с разширените си, уплашени виолетови очи. Той видя как част от паниката й се отдръпва. С ръце около врата му, тя се плъзна надолу по тялото му и той успя да прехапе устни, за да не изстене, когато усети как бедрото и хълбока й се отъркаха в мъжествеността. Тя не забеляза реакцията му — или бе твърде уплашена, за да й пука. Стъпалата й намериха хлъзгавата скала отдолу, тя отпусна малко ръце, подхлъзна се и извика.

Дерек веднага я улови през кръста, но не преди тя отново да се нагълта с вода. Той я вдигна така, че да я изправи, задавена и плюеща вода. Ръцете й бяха около врата му и се впиваха болезнено. Искаше му се да не е толкова възбуден. Искаше му се тя да знае, че му причинява мъка, като притиска мекото си — макар и стегнато — тяло срещу него. Може би това не беше най-прекрасното му хрумване.