Навън все още беше светло, макар че скоро слънцето щеше да залезе. Той бе плувнал в пот, сякаш се бе занимавал с много активна физическа дейност. Тя го гледаше напрегнато как влиза в лагера им и погледите им се срещнаха. Усмихна й се.

— Господи, тук мирише страхотно — рече той. — Подуших тази пуйка и плънката от две мили разстояние. Ей сега ще се изкъпя.

Миранда се отпусна малко, абсурдно зарадвана от неочаквания комплимент, като се молеше да не е препекла пуйката. Засуети се около огъня, докато той се върна от потока. Опита се да не го гледа, докато се приближаваше, чисто гол. Какъв великолепен мъж беше. Дерек взе изпраните дрехи, които вече бяха изсъхнали, но малко твърди и си обу панталоните. Наметна една риза и се приближи до огнището бос.

Ядоха мълчаливи. Дерек винаги имаше апетит и тази вечер не беше изключение. Тя виждаше, че е потънал в мислите си. Мрачни мисли ще да са, помисли си тя. Но той й се усмихна и похвали яденето. Пуйката беше малко попрепечена, помисли си тя, но съвсем малко. Готвенето й се подобряваше. Тя щеше да му бъде добра съпруга, беше си обещала това. Знаеше, че не е бременна. Беше се помолила, както й предложи той. Освен това се помоли той да дойде в леглото им довечера.

Внезапно Дерек скочи на крака.

— Какво има? — попита тя, като се обърна и погледна в посоката, в която се бе загледал той. Видя кълбо дим да се вие на известно разстояние. Първото й чувство бе ужас. Наоколо имаше други хора, индианци!

Дерек се засмя.

— Погледни само! — възкликна той.

— Дерек, какво смяташ, че е това? — попита тя разтревожено.

— Апахите — отвърна той. — Моят народ.

Тя зяпна.

Той направи много малък огън и скоро малка струйка дим се изви към небето. Взе едно одеяло и раздуха пушека на кълбета, изпращайки сигнали с дима.

Миранда се слиса.

— Какво правиш?

— Казвам им кой съм. Не искаме да ни убият, докато спим.

Тя го изгледа. После погледна кълбетата, които изпращаше нагоре, изумена, че някой може да си говори с пушечен код. Погледна сигналите, изпращани от апахите.

— Какво казват те?

Браг не продума дълго време. После се засмя.

— Това са хората на брат ми, Миранда. Това е кръгът на Наджилкхисе.

— Брат ти ли? Наджилкхисе?

— Аз имам полубрат — обясни Дерек, като изгаси малкия си огън. — Майка ми беше омъжена за баща му, после овдовя и се ожени за моя. Баща му беше вожд, както и той.

— Не знаех, че имаш останали живи роднини. Значи той е изцяло индианец.

— Да. Ще ида да го видя утре или вдругиден. — Той й се усмихна. — Бих искал да те заведа, ако нямаш нищо против.

Миранда потрепери, може би от ветреца и настъпващия мрак. Мислеше си за бруталните команчи. Дерек сякаш й четеше мислите.

— Апахите не са кучета като команчите. Те не тормозят жени и деца, нито изнасилват. Никога. Жените пленници обикновено се омъжват за апахи, а децата се осиновяват, като накрая се женят за някой в племето. Всичко е доста цивилизовано.

Той я наблюдаваше. Щеше да я разбере, ако откажеше да се срещне с народа му, но му се щеше да приеме поканата.

— Разбира се, че ще дойда — рече тя меко, загледана в него спокойно и нежно.

Погледът й го накара да потръпне — поглед, изпълнен с грижовност и внимание. Сърцето на Миранда заби учестено, когато се вмъкна в леглото им във вигвама. Напрегна слух и се заслуша в нощните звуци — щурци и жаби. На Браг изглежда му бе минало следобеда и тя не бе сигурна дали още е ядосан или не. Зачака го нервно, като се надяваше, че ще дойде. Тази вечер щеше да го остави да й стане истински съпруг — понеже искаше да го зарадва. Но той не дойде.

След около час тя стана и уви едно одеяло около раменете си, като се покри напълно от горе до долу. Ако той не идваше при нея, тя щеше да иде при него. Излезе навън.

Знаеше, че той спи точно пред вратата на вигвама, на няколко крачки от нея. Видя го да лежи по гръб върху едно одеяло. Още едно го покриваше до кръста. Гърдите, раменете и ръцете му бяха голи — знаеше, че спи гол. Никога преди не беше правила това и се съблече само заради очакването да го остави да я обладае — така както съпругът прави това с жена си. Мълчаливо се приближи.

Миранда се зачуди дали е заспал. Внезапно нощта стана много тиха. Щурците и жабите сякаш бяха спрели серенадите си. Тя чуваше собственото си дишане. Възможно ли бе наистина да спи? Изглеждаше немислимо. Тя знаеше, че и насън едното му око винаги е отворено, а едното му ухо слухти. Спря се до него и го огледа.

Очите му бяха затворени, а дишането — бавно и равномерно. Той бе невероятно красив, чертите му — почти фино изсечени, а остротата им подсилваше чара му. Дори като спеше, тя усещаше силата на красотата му. Той бе първият мъж, към когото бе усетила привличане. Устата й бе пресъхнала и тя се задъха.

Как трябваше да направи това? Дали да се мушне под одеялото и да легне до него? Тя се изчерви, разтревожи се, развълнува се от дръзката си постъпка, но и се уплаши. Мразеше мисълта за болката, но щеше да я изтърпи, за да го зарадва. Тя се свлече на колене, а после внимателно вдигна едно крайче на одеялото. Пусна своето и като затаи дъх, се плъзна до него. Кожата му бе като коприна и пясък и невероятно гореща до нейната.

Миранда само се изтегна до него, когато той каза невъзмутимо:

— Какво правиш?

Тя възкликна. От тона на гласа му заключи, че изобщо не е бил заспал. Не можа да намери гласа си. Легна настрана, а коленете и бедрата й се допряха до хълбока му. Връхчетата на гърдите й внезапно се втвърдиха и докоснаха рамото му.

Той се придвижи като змия. Внезапно тя бе по гръб и той я бе обгърнал с ръце, опрял гръд върху гърдите й, като ги затискаше. Лицето му бе на сантиметри от нейното, а дъхът му я изгаряше.

— Какво правиш?

— Ти си сърдит — прошепна тя, най-после намерила гласа си.

— Не съм — рече той пресипнало.

Тя усети копието му, много горещо и твърдо, да пулсира срещу външната страна на бедрото й. Гърдите й се свиха.

— Ядосан си — повтори тя, — защото вчера ти отказах. Моля те, не ми се сърди, Дерек.

— Не ти се сърдя — каза той, а устата му почти се докосна до нейната. — А ти все още не си отговорила на въпроса ми.

— Искам да те зарадвам — рече тя. — Искам да бъда добра съпруга. Можеш… можеш да се любиш с мен.

Той се вгледа в нея. За един дълъг миг не помръдна, не проговори. Тя виждаше колко ярко светят очите му, виждаше напрежението, изписано по лицето му. И усещаше сърцето му срещу своето, твърдите косъмчета на гърдите му, опрени в нейните, пулсиращия му член срещу крака й. Не можеше да диша. Внезапно се почувства като хваната в капан. През ума й прехвръкнаха образи на Чавес, пряко волята й. Тя се опита да ги изтласка. И в същото време в самите й недра, женствеността й, леко я болеше, но не неприятно. Тя притвори очи.

— Искаш ли ме?

Тя отвори очи изненадана.

— Искаш ли ме, Миранда? — гласът му бе толкова дрезгав. Той прехвърли бедрото си върху нейните и тя усети копието му между здраво стиснатите си крака.

— Не искам да ми се сърдиш — прошепна тя.

— Не ти се сърдя — простена той. — Разочарован съм, но не и сърдит.

— Снощи спа навън.

— Понеже за мъжкото ми тяло е мъчение да те прегръщам, Миранда — той потърси устните й.

Тя не ги отвори, а уплахата й нарасна. Той се придвижи настоятелно над нея, като се премести така, че се мушна между краката й. Тя стисна бедрата си по-силно и легна сковано и неподвижно в ръцете му. Той спря да я целува. Тя изпусна дъха, който бе задържала във въздишка на облекчение.

Той потръпна и бързо се отърколи от нея.

— По дяволите! Не идвай при мен като на някакво жертвоприношение!

Миранда се изправи.

— Не, Дерек, моля те, сега си даже още по-ядосан.

— Искам ти да ме искаш — рече той накъсано, като я загледа с изгарящи очи. — И избрах да спя тук вън, защото не съм бил с жена от онова проклето барбекю по случай рождения ден. Ако идваш в леглото ми, дръж се така, сякаш ще ти хареса! Поне се преструвай!

По бузите й потекоха сълзи.

— Не мога да направя нищо както трябва! Моля те, дай ми друга възможност.

Той се вгледа в нея и тогава, преди тя да успее да помръдне, я хвана, дръпна я към себе си и я целуна почти брутално.

— По дяволите! Та аз съм обикновен смъртен! — извика той, като я просна по гръб, прокара мазолестите си ръце по гърдите й и раздалечи с колена бедрата й, преди тя да успее да ги стисне. Той я целуна толкова дивашки, че тя вкуси кръв.

Всички приятни усещания се изпариха. Усещаше само страх и леден ужас, че той ще я нарани болезнено. Тялото му затрепери върху нейното, ръцете му обгърнаха и стиснаха гърдите й и той изстена. Протегна се надолу и плъзна ръка между бедрата й, по сухата й плът.

— Проклятие! — изруга той. — Проклятие!

Не можеше да я обладае така, не и когато тя бе уплашена и студена, но не му бе останал контрол. Той бе почти отвъд всяка рационална мисъл. Залепи устата си върху нейната, хвана ръката й и я сложи върху копието си.

— Хвани ме — заповяда той грубо. Пръстите й се стегнаха около него, той движеше ръката й бързо нагоре-надолу по цялата му пулсираща дължина и после изригна и изхвърли семето си върху корема й. Той се строполи отгоре й, плъзна ръце около нея и я прегърна плътно.

Миранда лежеше много неподвижно, без да смее да помръдне, шокирана. Тя разбра какво се случи, но не и защо. Но… беше благодарна. Той й спести голяма болка. Но все пак защо не я взе така, както би сторил един мъж?

— Добре ли си? — попита той нежно.

— Да.

— Съжалявам. Миранда, това продължи твърде дълго. Изгубих контрол, съжалявам.