Миранда взе кутията и го погледна.

— Дерек, ти си богат. Сега притежаваш всичката собственост на Джон.

Той махна с ръка.

— Тя си е твоя. Ще я отвориш ли?

Внезапно Миранда се усмихна. Щяха да обсъдят въпроса по-късно. Тя отвори кутийката. Вътре имаше аметистов медальон във формата на сърце, който висеше на нежна златна верижка.

— Красив е! — каза тя искрено. Наистина бе трогната.

Точно като цвета на очите ти е — рече той, поглеждайки я.

— Би ли ми го сложил? — попита тя усмихната, като се изправи. Приближи се до него, вдигна косата си и се обърна с гръб.

Той см пое дълбоко дъх. Не можа да се въздържи. Искаше я така, както никога не бе искал друга жена и тя бе тук, пред него, облечена в толкова ефирна, прилепнала роба и се сети, че под нея не носи нищо. Вместо да гледа врата й, той забеляза, че се е втренчил в стегнатото й задниче и ръцете му, по своя собствена воля, се спряха на хълбоците й. Тя възкликна.

Той мразеше начина, по който тя се скова отбранително. Бързо закопча синджирчето около врата й. Дължеше на бижутера кажи-речи всяка кожа, която щеше да улови тази зима, но не му пукаше. Мразеше да ловува като трапер, но щеше да го направи. Искаше му се да може да й подари диаманти и рубини.

Тя се обърна, за да го погледне и се усмихна.

— Благодаря ти още веднъж. Страшно ми харесва.

Той искаше да й каже, че я обича, но никога преди не бе изричал тези думи и знаеше, че тя не споделя чувствата му. Просто не можеше да й каже, не още.

— Благодари ми с целувка — рече той вместо това. Тя изглеждаше изненадана.

— Целувките ми не са толкова лоши. Всъщност никога не съм срещал жена, която да не ги харесва. Дори и ти.

Тя леко поруменя.

— Дерек, аз…

— Искам само целувка — рече той нежно, като плъзна ръце около нея. — Знам, че ти трябва време и ще ти го дам. Но целувките не болят. Ако се отпуснеш, бас държа, че ще ти харесат.

Очите й се насълзиха.

— Толкова си мил.

— Не е чак толкова лошо за един див варварин, а? — Той се усмихна, а ъгълчетата на очите му се набраздиха.

Тя обви врата му с ръце.

— Взимам си думите обратно.

— Не можеш — промълви той и сведе лице.

Тя посрещна устните му и устите им само леко се докосваха. Толкова беше трудно да не стегне ръце около нея, да не направи целувката по-дълбока, да не я хвърли на леглото и да я обладае. Но се удържа. Мразеше страха й. Искаше нейната любов. Той стрелна езика си навън, за да опита долната й устна и тя потрепери. Надяваше се да е от удоволствие. Страстта му причиняваше болка. Отдръпна се с мъка от нея.

На вратата се почука и той си отдъхна, а може би се разочарова — не знаеше кое от двете. Пусна момчето, което донесе топла вода. Миранда скромно отстъпи зад масата, докато момчето изпразни студената, като я хвърли през прозореца и напълни ваната отново. Браг му подаде едно пени и започна да се съблича. Помисли си тягостно, че топлата вода няма да помогне на състоянието му.

Като осъзна, че Миранда го гледа, той се усмихна. Тя улови погледа му и се изчерви, но го спря.

— Не искам да мокриш тази рана.

— О, не. Пак почнахме да командваме, а? Мръсен съм. Достатъчно е зараснала.

— Дерек, не — тя сложи ръце на кръста и го изгледа.

Той се засмя, очарован от съпружеското й поведение.

— Чудесно. Тогава ти ще ме изкъпеш.

Този път по страните й изби ярка руменина.

— Можеш и сам да се изкъпеш — рече тя.

— Миранда, ако трябва да се изкъпя сам, тогава влизам във ваната. — Той говореше сериозно. Наистина искаше вана до този момент. Не му пукаше, че едно измиване от Миранда ще е истинско мъчение. Искаше да почувства ръцете й навсякъде по тялото си.

— Дай да видя раната — каза тя, леко сковано.

Той започна да си събува панталоните. Тя остро си пое въздух, но на него не му пукаше. Жените винаги бяха цъкали с език от физиката и от мъжеството му. Искаше да я впечатли. Със сигурност щеше да я впечатли сега, когато бе огромен от желание по нея. Чудеше се дали ще я възбуди. Той си свали панталоните и се ухили.

Тя се втренчи за миг, преди да извърне поглед и да го обърне с гръб. Той надзърна през рамо и видя, че тя се е загледала в задника му, а не в бедрото му. Опита се да не се засмее. Пулсираше.

— Е?

— Не мисля, че трябва да взимаш вана — рече тя смутена.

— Да седна ли или да легна?

— Дерек, не искам да те къпя.

— По дяволите — избухна той.

— Добре — рече тя, като го погледна гневно. — Чудесно. Но увий това около кръста си, моля те.

Той взе кърпата, но се обърна, за да й даде възможност да го види от друг ъгъл, докато небрежно се подчиняваше. Естествено тя се бе обърнала с гръб към него и мокреше гъбата. Той въздъхна, възседна стола и после затвори очи, докато тя изми гърба му.

Докосването и бе истинско блаженство, особено когато усещаше как ядът й се уталожва и се заменя от нервно треперене на ръката й. Това страх ли беше? Отвращение? Той не мислеше така. Смяташе, че е желание, макар и тя да не го разбира.

— Обърни се.

Той се подчини. Гледаше я как мие ръцете му, раменете, гърдите. Трудно му бе да диша равномерно и още по-трудно му беше да се сдържи и да не я награби и целуне.

— Достатъчно — рече той накрая с дрезгав глас.

Тя изглеждаше изненадана.

— Ами краката ти?

Той се страхуваше, че ще постави и двама им в неловко положение, ако тя продължи.

— Сам ще го направя.

Той взе гъбата и се извърна. Запита се дали да не си намери някоя курва за през нощта. Толкова време беше минало. После погледна към нея, докато се навеждаше да вземе една мокра кърпа от пода и сърцето му потръпна.

Ще я ухажвам, помисли си той, и ще чакам.

55

— Защо гледаш така? — попита Браг.

Миранда се усмихна, като продължаваше да изучава пирамидалната постройка.

— Просто никога не съм си представяла, че ще дойде ден, когато мъжът ми ще построи вигвам, за да живеем в него.

Браг се засмя.

— Честно казано, принцесо, аз никога не съм си мислел, че ще доживея деня, когато ще построя такова нещо за жена си. Нали разбираш, това е женска работа.

— Невъзможно — възкликна тя. Вигвамът бе висок дванайсет фута и широк около осем. Бе построен от осем много здрави кола от хвойна, забити в дупки в земята и свързани най-отгоре. Отстрани бе увит с клонки. Миранда не можеше да проумее как е възможно някоя жена да построи подобно нещо.

Браг я хвана и й залепи една плътна, бърза целувка по устата, изненадвайки я. Пусна я също толкова бързо.

— Но не и индианска съпруга, която е толкова малка и слабичка като теб. — Той доби сериозен вид. — Днес следобед ще ходя на лов и за нула време ще покрием това с кожи.

Миранда го погледна. Сега й се стори потънал в мисли. Целувките му я изненадваха. Тя дори не бе подозирала, че е любвеобилен мъж. Но въпреки това той изглеждаше решен да издържи дълго време, без да я докосва разсеяно, да я потупва по рамото, да стиска ръката й или да прокарва пръсти през косата й. Колко противоречия имаше у него.

— Ела с мен — рече Браг.

Те отидоха до вързопите и провизиите си, разтоварени от коня и покрити с брезент. Браг затършува, откри това, което търсеше и хвърли на Миранда няколко кожени торбички.

— Какво има вътре? — попита тя любопитно.

— Погледни и ще видиш — отвърна той, като клекна край запасите им и се ухили.

Миранда отвори една от малките торбички и възкликна. Беше пълна със семена.

— Дерек, ще си имаме градина.

— И още как — потвърди той. — И трябва да я засеем колкото се може по-скоро.

Миранда се огледа. Мястото, избрано от Дерек, бе недалеч от широк, бистър поток. Една малка полянка, покрита с първите априлски цветя, беше обградена с гора. Той бе построил вигвама им в горичка от дъбове и хвойна, където се сливаше естествено и ненатрапчиво с пейзажа.

— Ей там — каза тя и посочи с ръка. — Как ще го разчистим?

— Лесно. Още утре сутрин ще подпаля една част, а после ще я разора за теб. До вечерта ще сме засели всичко.

Миранда го награди с усмивка.

— Преди да ида на лов, принцесо, искам да ти дам един урок по стрелба. — Той й направи знак. Миранда се приближи до него и той сложи леко ръка на рамото й и я поведе. Остави я, за да сложи мишена — един дънер, изправен на земята. Върна се до нея, изтегли колта от кобура си и извади всички куршуми от него. — Гледай внимателно.

Той й показа как да зареди, после отново го изпразни и я накара да го повтори. Беше просто.

— Добре. — Той се усмихна. — Сега застани спокойно и се отпусни, погледни мишената, прицели се и натисни.

Той й подаде пистолета. Миранда се чувстваше нервна. Никога преди това не бе хващала пистолет в ръцете си, а камо ли да стреля. Тя преглътна, насочи пистолета в мишената, погледна я и дръпна спусъка. Ритането не беше много силно.

— Как се справих?

Дерек я погледна.

— Е, беше само на миля встрани. Прицели ли се?

— Разбира се!

Той застана зад нея и сложи ръка върху нейната.

— Прицели се внимателно — рече той, а гласът му прозвуча в ухото й.

Дъхът му гъделичкаше врата й. Тялото й беше топло. Коленете му докосваха бедрата й. Гърдите му бяха долепени до гърба й. Тя го усещаше и това я разсейваше.

— Миранда?

Тя погледна и стреля. Лекото ритване на пистолета я тласна срещу топлата му твърда гръд.

— Улучих ли? — попита тя с надежда.