Ръката му се вдигна към косата й, към къдриците, които се бяха разпилели от единствената й дълга плитка.

— Искам да се любя с теб — рече той дрезгаво. — Искам да изтрия отпечатъка на Чавес. Искам да те имам за себе си. Искам те… толкова силно.

Миранда бавно се изправи. Тя се опита да намери думите, които и трябваха. Всичко, което излезе бе:

— Моля те, недей.

Видя как в очите му нахлува разочарование и нещо като болка или мъка. После сведе очи и изкриви лице в някак горчива усмивка.

— Сега мога да се измия — рече той равно и сковано се изправи на крака.

— Не ставай глупав — рече тя задъхана. — Моля те, нека се погрижа за теб. — Гласът й секна. Тя внезапно се шокира, когато от очите й започнаха да се леят сълзи. Извърна се.

— Ей — рече той изненадан и обви ръце около нея, като се притисна към гърба й. — Всичко е наред — успокои я той.

Тя захлипа по-силно.

— Миранда, съжалявам — рече той с болка. Целуна я по главата, а после сложи брадичката си отгоре. — Шшт, тихо, скъпа, не плачи.

— Съжалявам — проплака тя.

— Разбирам — промълви той. — Разбирам. Никога няма да те нараня, никога. — Той я залюля в люлката на тялото си.

53

Браг си мислеше, че разбира. Тя бе изнасилена. Брутално, вероятно многократно. Той искаше да знае всички подробности, макар и сам да не разбираше защо, по дяволите. Искаше да сподели мъката й от това, което й се бе случило, но не я попита. Точно сега тя бе толкова уморена и изтощена и той искаше да й даде защита и закрила. Искаше да унищожи мъката и срама й. Подтикът да се люби с нея бе необуздан. Той имаше чувството, че ако може да я вземе в обятията си, с ласки и целувки ще успее да заличи всичко, което се бе случило. Имаше чувството, че след като се зарови дълбоко в нея, можеше да премахне следите на Чавес, спомена за него. Можеше да я смята за своя.

Но Миранда винаги се бе бояла от секса и сега този страх вероятно се бе засилил. Той я обичаше. Никога не би я наранил — наистина го мислеше, когато й го каза. Дори нямаше да й се натрапва. Искаше тя сама да го поиска. Щеше да чака. Да я успокоява, да се грижи за нея и да я обича и те щяха да започнат живота си отново. Все пак любенето бе само част от една връзка и в този случай щеше да е допълнителната награда, осъзна той. После се усети какви ги мисли и се засмя на глас. Звучеше като някой романтичен глупак. Нямаше нищо общо с грубияна Дерек Браг, който си падаше по тънката част и взимаше жените при най-малкия знак от тяхна страна още откакто стана на шестнайсет.

Лагерът бе притихнал и всички спяха изтощени, особено пленниците, които бяха жестоко малтретирани и отслабнали. Браг се приближи тихомълком до постелята си и на устните му разцъфна нежна усмивка, като видя там Миранда, свита настрана. Легна до нея.

Тя веднага се извърна към него и се изправи.

— Мен ли чакаш? — подкачи я той леко.

Не беше съвсем сигурен, но имаше чувството, че тя се изчерви.

— Да.

Той повдигна вежда, нелепо зарадван.

— И двамата трябва добре да се наспим — каза той, като се опита да сдържи сериозното си изражение. — Но…

— О, Дерек, искам да кажа… това, което искам да кажа е…

Той се засмя, седнал до нея. Като сложи ръка около нея, той я придърпа по-близо.

— Знам какво искаш да кажеш, принцесо.

Миранда го погледна, а лицето й бе на сантиметри от неговото.

— И ти ли ще спиш тук?

— Да — отвърна той. — Това не е ли и моята постеля?

— Ама… — тя преглътна притеснено.

Браг се усмихна и се излегна настрана, като я дръпна надолу в извивката на тялото си.

— Не ми казвай, че ще ти е по-удобно да спиш сама — той нежно я прегърна.

Тя въздъхна.

— Не.

Той вдигна одеялото и се опита да подтисне малко усещанията си — толкова преливаше от нежност и привързаност, че очите му ставаха абсурдно влажни. И което е по-лошо, опита се да не усеща топлата мекота на тялото й, малкото й задниче, застанало плътно до корема му, копринената й коса, гъделичкаща гърдите й лицето му.

— Дерек?

— Да?

— Какво ще стане след Сан Антонио? След като оставим Бианка и другите пленници?

Той се поколеба.

— Как ще ти се стори, Миранда, ако сме само ти и аз? Искам да те заведа до Пекос, в страната, където израснах. Там е спокойно. Ще имаш време да се… излекуваш и изобщо няма да те изпускам от очите си. — Той я целуна по главата.

— В твоето ранчо ли?

— Там няма нищо, принцесо, само вода, дървета и ливади. Но да, тези земи имам предвид.

— Звучи ми… чудесно.

— Истина ли казваш? — Той се чувстваше напрегнат, като зададе този въпрос. Толкова много искаше да я заведе там и ръцете му се стегнаха леко около нея.

— Да.

— Радвам се — рече той бързо. — А сега защо и двамата не поспим? Аз съм последен на пост.

За своя изненада той заспа след само час-два и сънищата му бяха изпълнени с жената, която държеше в обятията си.

54

Миранда имаше чувството, че всички я гледат, като влязоха в Сан Антонио, и това си беше точно така.

Естествено тя осъзна, че е невъзможно двайсет рейнджъри и почти още толкова пленници да не привлекат вниманието на всички хора по улиците и в магазините. Хората се наредиха по тротоарите и скоро от всички страни заехтяха овации и викове. Един мъж се затича редом с тях, като разпитваше за подробности, но рейнджърите само се ухилиха и му отвърнаха с недомлъвки. Браг не каза нищо, но я държеше топло и успокояващо.

Той нае стая в хотела и се качи горе с нея.

— Ще трябва да ида да докладвам, принцесо, но на връщане ще ти донеса някои дрехи. Утре ще идем да напазаруваме всичко, което ни трябва. — Тон й отправи топла усмивка. Златистите му очи бяха толкова нежни напоследък. Тя знаеше, че я съжалява и това караше и нея да се самосъжалява.

— Не бързай — каза тя и погледна с копнеж към леглото. Мили боже! Колко време продължи всичко това? Безкрайната езда, седмицата, която прекара в плен… не! Тя нямаше да мисли за това.

— Ще накарам да ти приготвят вана тук. Ще придумам някое от момичетата да ти заеме някой халат.

Миранда му се усмихна с благодарност. Когато си тръгна, тя се запита какво се бе случило с грубия, недодялан, суров мъж, който бе срещнала в Начес. После разбра, че се самозалъгва. Спомни си как се бе нахвърлил върху Чавес. Все още не знаеше какво направи той, след като Пекос я отведе, но бе сигурна, че е ужасно и не искаше да разбере. Легна на леглото и се замисли за мъжа си.

Освен това се зачуди на себе си. Кой би си помислил, че дъщерята на един граф щеше да се превърне в това, което бе тя в момента? Облечена в еленова кожа, току-що освободена от индианците, омъжена за един рейнджър със смесена кръв — мили боже! И Браг й бе описал живота, към който се бяха запътили. Щяха да живеят в индианска колиба, подобно на народа му, мескалеросите. Щяха да ловуват и да отглеждат сами храната си, да шият сами дрехите си. Щеше да е много примитивен живот. Тон не каза, че така ще е винаги. Не обсъдиха по-далечното бъдеще.

По някаква причина той искаше да я отведе до долината си, както я наричаше, за да поживеят там известно време. Тя наистина нямаше нищо против. Ранчото им бе изгоряло до основи. То бе нейно, а сега на Браг, понеже той бе неин съпруг, но тя не искаше да се връща там. Може би по-късно, в бъдеще. Не искаше Браг да я оставя сама. Той приключваше работа като рейнджър и тя се радваше. Знаеше, че е егоистично от нейна страна, но не й пукаше. Едва сега разбираше колко се нуждае от мъж една сама жена в този край, за да я защитава. Никога, абсолютно никога не искаше да преживее отново ужаса, който изпита през тази седмица, докато бе пленница на Чавес.

На Миранда не бяха й останали сълзи. Тя се претърколи настрана и затвори очи, но спомените бяха силни, живи. Отказваха да си тръгнат. Постоянно изплуваха от дълбините на съзнанието й и се появяваха в кошмарите й. Ала винаги можеше да разчита на Браг, който да я прегърне, да й прошепне нежни, сладки думи и да прогони тези ужасни сънища. Тя бе свикнала да спи с него и мислеше, че никога повече няма да иска да спи сама.

Донесоха водата за ваната й и заедно с нея прислужничката донесе и един ефирен халат от бяла вълна с розови панделки по края. Тя поръча обилна вечеря, като си помисли, че когато Дерек се върне, ще бъде гладен. После дълго се кисна във ваната. След като се изми и изсуши, тя наметна халата върху голата си кожа. Не беше прозрачен, но сякаш полепна по гъвкавите й контури. Миранда не забеляза. Чувстваше се толкова добре, облечена с нещо различно от еленова кожа.

Тя ядеше с апетит, когато Браг се върна и хвърли няколко пакета на леглото.

— Вечеряш без мен? — попита той, като дойде до нея и й залепи целувка по устата, преди дори е мигнала. Тя се изненада — той не я бе целувал от онзи път, до потока, преди няколко дни. И… се зарадва.

— Има достатъчно за двама — успя да каже тя и за момент тялото й сладостно затрептя.

— Виждам — ухили се той, а после седна насреща й и я загледа.

— Как мина? — Тя започна да му сервира, понеже той просто си седеше на мястото.

— Миранда — започна той, а после доби неуверен вид. Тя го погледна спокойно.

— Какво има? О! Друга задача ли? — Тя се опита да не покаже голямото си разочарование.

— Не, нищо подобно. По дяволите! — Той пъхна ръка в джоба си и извади малка кадифена кутийка.

— Не е много — рече той, като направи физиономия. — Аз не съм богат като Джон. Всъщност, като изключим земята ми, аз съм направо беден. Но… ето.