— Дерек! Какво има? — извика тя.

— Миранда, върни се в стаята си, а аз ще дойда след малко — каза той. Гласът му бе равен и тих, а изражението му — непреклонно.

Тя отвори уста, за да възрази, но видя погледа му — твърд и неумолим. Изплашена не на шега, тя се подчини. Като се върна горе, отново погледна през прозореца. Този път позна Пекос и Лейкли, седнали спокойно сред конниците. Рейнджърите. Нещо ужасно се бе случило, помисли си тя, щом са се събрали толкова много рейнджъри на едно място. Тя се разтрепери. Идеше й да се разплаче.

Чу стъпките му и се втурна да го посрещне на вратата.

— Дерек! Какво се е случило?

Той я поведе в стаята внимателно, но твърдо.

— Шшт! Има малко неприятности. Но ти не бива да се тревожиш за нищо. Няма да ме има една-две седмици. — Той я хвана за ръцете и се вгледа в разтревоженото й лице. — Не се безпокой, принцесо, тук имаш четирима опитни мъже и нищо няма да ти се случи. Браун ще седи до теб двайсет и четири часа в денонощието. И никаква езда, абсолютно никаква. — Той се усмихна. — Обещаваш ли?

— Обещавам — извика тя, като хвана здраво ръцете му. — Какви неприятности? С команчите ли?

Той кимна неохотно.

— Къде?

Той се поколеба.

— Миранда, ще бъдеш в безопасност. Но ние трябва да хванем тези негодници и да се отървем от тях.

— Каза, че вече не искаш вендета! Не отивай!

Той стана мрачен.

— Убили са Хюлит, Миранда. И трите му момчета. Едното бе само на осем годинки. Взели са Бет Хюлит и дъщеря й в плен. Дъщеря й е на твоите години и не е омъжена. Ще идем да ги върнем.

Миранда седеше неподвижна, пребледняла като платно и ужасно уплашена.

Той погали лицето й с изненадващо нежна ръка.

— Нищо няма да се случи с теб. Трябва да вървя. — Той се изправи, като се спря, а после леко я целуна по устните. Тя бе толкова уплашена, че само стоеше като камък и не можеше да помръдне, нито да мисли.

Той я гледаше известно време, в очите му проблесна разочарование, а после се обърна и влезе в стаята си. Тя го чу да се облича, да събира пистолетите, торбата и останалата част от нещата си. Умът й започна да крещи: Дерек си тръгва! Може да го убият!

Тя осъзна, че той вече е слязъл по стълбите, че може никога повече да не го види. Втурна се с вик след него.

— Дерек! Почакай!

Някой бе оседлал коня му и той се канеше да го яхне. Другите ездачи чакаха нетърпеливо, а конете им се местеха неспокойно. Той се обърна изненадан.

Миранда се затича от верандата. Роклята й се повдигаше около краката й, косата й бе пусната и се носеше като знаме след нея. Тя се хвърли на врата му и го притисна плътно. Топлите му, силни ръце я държаха здраво до него. Тя вдигна лицето си, а очите й бяха плувнали в сълзи.

— Не бой се — рече той нежно. — Нищо няма да ти се случи.

— Не ме е страх за мен — рече тя, без да може да спре рукналите сълзи. — Боя се за теб!

Дъхът му секна и очите му заблестяха като златисти огньове. Миранда обгърна врата му с ръце, като хвана гъстите коси, които се накъдряха над яката му и го притегли надолу. Целуна го безсрамно. Притисна се в него, впила устни в неговите, настоятелна, търсеща, обезумяла. Чу някакъв дълбок звук да се изтръгва от гърлото му. Някой се засмя, а друг предложи Дерек да ги настигне по-късно. Браг уви ръка в косите й и проникна по-дълбоко, а тя с готовност разтвори уста. Прие отчаяно езика му, като го подтикваше да влезе по-навътре. Усещаше цялото му тяло срещу своето, твърдо и жарко, дори мъжеството му.

— Да вървим, Браг — извика някой.

Браг я пусна, като решително я отмести далеч от себе си. Погледът му бе изгарящ. Миранда не сведе очи. Бе останала без дъх. Той се усмихна. Очите им се срещнаха, когато някакъв друг глас го подкани да се качва на коня. Той се обърна и скочи леко на седлото. Тя обви ръце около себе си силно, нещастно. Не можеше да откъсне очи от него, искаше да запомни и последната подробност. Той бе толкова прекрасен, с широки рамене, висок, силен, а дрехите се бяха изпънали по него. Седеше спокойно, грациозно, докато конят подскачаше развълнувано. Лицето му, толкова загоряло и слабо, бе невероятно красиво и очите му, златисти като слънцето, бяха нежни.

А в следващия миг той изчезна в гръмовния облак от копита и прах.

46

Събуди я някакъв шум.

Зазоряваше се. Дерек бе тръгнал само преди два дни. Сутринта беше необичайно тиха — нямаше птички, нямаше коне, нямаше звуци на мъже, които да стават и да впрягат животните, а тихите им, провлачени разговори да са прекъсвани от смях. Тя се заслуша напрегнато. Бе чула нещо. Ала… какво? Тя се опита да си спомни съзнателно. Животно? Пръхтене? Глух удар?

Защо утрото бе толкова тихо?

Миранда се изправи в леглото, отметна дългата си плитка над рамо и се поколеба. Не се чуваха звуци и от долния етаж, но пък после се сети, че само Дерек вдигаше шум сутрин, когато се майтапеше с Елена, докато тя му слагаше закуската, преди да тръгне. Миранда въздъхна и почувства странна самота. Потъна под завивките и се опита да заспи отново.

Задряма. Лекият й сън бе изпъстрен с образи на съпруга й — топло, трепетно чувство, смесено с болезнен страх за него. Сънуваше как той се е навел над нея, усмихва се и тя усеща топлия му дъх върху лицето си. Дерек. Сега щеше да се хвърли на врата му за добре дошъл. Беше глупачка, задето досега му бе отказвала. Ами ако не се върнеше? Не, тя никога повече нямаше да му откаже.

Той я взе в обятията си и Миранда се сгуши срещу топлото му, твърдо тяло за момент. После очите и рязко се отвориха и тя отвори уста, за да извика.

Нещо бе напъхано в устата й, нещо, подобно на памук, и тя бе преметната през едно твърдо рамо. Индианци! Мъжът излезе тихо и бързо от стаята й. Лицето й бе притиснато в голия му кръст. Той носеше само препаска и високи мокасини. Тя го гледаше изкривено отгоре надолу. Започна да се бори, но веднага осъзна, че е безсмислено. Мъжът бе твърде силен.

В коридора видя Браун, проснат по гръб, с отворени мъртви очи, а гърдите му бяха целите в кръв. Тя се задави от истерични ридания.

Мъжът я сваляше долу. Къде бяха останалите? Елена? Бианка? О, боже! Той я изведе навън, качи я на един черен кон и веднага след това скочи зад нея. Внезапно се понесоха диви бойни викове и от горичката наизлязоха десетина индианци с факли в ръка. Тръгнаха към сградите и ги подпалиха. Миранда се опита да извика, но през запушената й уста излезе само приглушен звук. Мъжът я държеше здраво с една ръка около кръста, като пришпори коня си напред.

Откъм къщата на работниците се чуха изстрели. Миранда ликуваше. Видя един, а после още един улучен воин, да падат от конете си. Обърна бясно глава. Бяха подпалили голямата къща и пламъците вече я облизваха по краищата. Тя чу женски вик.

Бианка бягаше към гората. Един команч я настигна в галоп и Миранда затвори очи, като си мислеше, че ще я прегази. Викът й проехтя отново. Воинът без усилие я преметна върху коня си и когато тя започна да се бори, я удари с опакото на ръката си и се чу шумната плесница, която й зашлеви. Тя се просна над гривата на коня.

Бе станало истинско меле. Похитителят й крещеше думи, които тя не разбираше, но явно даваше заповеди и команчите започнаха да изчезват в гората, от която се бяха появили толкова внезапно. Миранда потръпна от още един вопъл.

Те бързо последваха воините в гората, клоните ги шибаха през лицата, копитата на конете вдигаха гръмотевичен тропот, поводите дрънчаха. Миранда започна да мисли.

Нещо определено не беше наред. Тя бе живяла в Тексас достатъчно дълго, за да знае какво да очаква, когато имаше нападение на команчи. Те не се промъкваха в къщите, за да отвличат жени. Само атакуваха и устройваха засади. Сега изглеждаше така, сякаш… сякаш тя бе целта!

Но това беше глупаво!

Тя извърна лице, когато внезапно почувства ръката му, а после осъзна, че той маха кърпата от устата й. Захвърли я настрани. Тя усети с пълна сила колко сериозно е положението й. Щеше да бъде изнасилена от много воини. Можеше да я направят жена на някой от тях. Можеше да я продадат като проститутка. Тя затвори очи. Разтърси я още една тръпка. Не, мисли! Запази спокойствие! Браг ще дойде!

Тя бе обхваната от абсолютната увереност, че когато той пристигне, вече ще е твърде късно.

Цялата се разтрепери.

— Студено ли ти е, poquita?13

Обзе я ужас. Този глас й беше познат. Никога нямаше да го забрави. Като се извърна, тя срещна ухилената физиономия на Чавес.

ЧАСТ ТРЕТА

ИНДИАНКАТА

47

На Миранда й се плачеше, но се сдържа. Сълзите бяха глезотия, осъзна тя за пръв път в живота си — макар че сестрите й го бяха повтаряли многократно. Сега нищо не можеше да я спаси, освен господ.

— Какво ще правиш с мен? — извика тя.

Ръката му върху корема й леко я погали и ужасът й нарасна, защото тя бе облечена само в памучната си нощница.

— Вече ти казах, poquita — гласът му беше плътен, но толкова плашещ. — Ще те направя моя жена, моя съпруга.

— Те ще дойдат да ме потърсят — рече отчаяно Миранда. — Онези каубои…

— Не, сладката ми, боя се, че няма — гласът му бе в ухото й. — Ще трябва да излязат от къщата за работниците или да изгорят живи. След като и тримата излязат, мъжете, които оставих след нас ще ги очистят.

— Браг ще те убие!

Тя усети как мъжът зад нея се напрегна.

— Ако успее да ме намери, да заповяда.

Тонът му бе мек, но безмилостен и тя се уплаши. Гласът му стана копринена ласка.