Реакцията му бе незабавна.

— Не, Миранда, не си причинявай това. — Той я хвана за раменете изотзад, но тя се отскубна от него. — Миранда!

— Не! Не ме докосвай, говоря сериозно!

Вече ядосан, той я извърна с лице към себе си.

— Днес следобед докосването ми ти харесваше — заяви той направо. — Страшно ти харесваше!

— Бях пияна — прошепна тя, като изглеждаше поразена.

— Що за извинение е това? Другата седмица ще се женим, Миранда. Какво лошо има в това да си разменим няколко целувки? Ти ще си моя жена, по дяволите.

— Какво лошо ли — всичко, разбра ли! Джон още не е изстинал в гроба си, а ти жадуваш да ме имаш! Ако не знаех истината, щях да си помисля, че дори не ти пука, че е мъртъв!

Той се изопна, като се бореше да възвърне самообладанието си и се опитваше да не й посегне.

— Знаеш колко обичах Джон — рече той след дълго мълчание.

— Тогава дръж се подобаващо — рече тя с равен тон. — Засвидетелствай уважението си. Престани да реагираш като някой див звяр!

Заболя го.

— Забравих, че си такава дама, Миранда — каза той, а думите му бяха жестоки и подигравателни. — Извинявай, но след днешния следобед, как можех да се сетя? — Той се обърна и излезе като стрела от стаята.

Господи, щеше ли някога да разбере жените? После бързо си напомни, че Миранда не е коя да е жена, а дама — той никога преди не беше имал вземане-даване с такива като нея. И как се очакваше да се държи? Можеше да страни от нея през следващата седмица, понеже, колкото и да не му се искаше да си признае, тя бе права. Ами след това, когато дамата станеше негова съпруга? Как трябваше да се отнася с нея тогава? Той нямаше представа.

40

Миранда бе станала с пукването на зората след една почти безсънна нощ, за да пита Дерек дали ще я заведе до Сан Антонио, за да иде да се изповяда. Отговорът бе кратко, грубо и много твърдо не.

Отначало тя бе изумена, но нямаше възможност да обсъди въпроса, понеже него го нямаше цял ден. Явно бе времето на основното пролетно почистване, когато всички животни бяха откарвани на по-високи пасбища, където имаше по-тучна трева. Тя отново подхвана темата на вечеря. В очевидно лошо настроение, Браг й каза, че ще трябва да почака до деня на сватбата им, понеже нямал време и хора, които можел да пропилее сега за едно пътуване до града.

Накрая Миранда отказа да мисли повече за шокиращото си поведение, което не подобаваше на една дама.

Браг и хората му работеха страшно много и Миранда изобщо не го видя през следващите три дни. Тя изпълняваше обичайните си задължения из къщата, като прекарваше повече време с Елена в кухнята, за да прави зимнина. Тя не се боеше от тази сватба така, както от първата, макар и да не го съзнаваше напълно. Познаваше Браг. Той не бе непознат, какъвто бе Джон, когато се омъжи за него. Освен това той се женеше за нея от чувство за дълг, за да й даде името си за протекция. Тя считаше, че бракът им ще е само дотам. Всъщност беше изненадана, че той дори работи в ранчото, вместо да язди с рейнджърите. На другата вечер го попита за това, когато той се прибра навреме за вечеря.

— Съкращавам си задълженията като рейнджър — каза й той, като сряза една дебела пържола. — Това е голямо място и сега е твое. Някой трябва да се грижи за него, иначе ще запустее. Ще яздя с рейнджърите само когато изникне нещо належащо.

Миранда бе шокирана.

— Джон е оставил ранчото на мен?

Браг се усмихна, погледна я изпитателно, а очите му за миг станаха нежни, макар и малко уморени.

— Ти беше негова жена, принцесо. На кой друг да го остави?

— Но… той нямаше ли някакви роднини? Несъмнено някой братовчед или брат ще го заслужава много повече от мен.

— Той остави всичко на теб, Миранда. Освен това участваше в доста бизнес начинания извън ранчото, в Галвестън и другаде. Всъщност ти си доста изгодна партия — ухили й се той.

Неговата закачливост, както обикновено, я завари неподготвена. Това бе толкова рядко и абсурдно качество у смъртоносно опасен човек като него. Миранда се усмихна.

— Но на теб не ти ли пречи? Да стоиш тук, вместо да яздиш с рейнджърите?

— Съвсем не — отговори той. — Странно, но вендетата, която исках да устроя на команчите внезапно не ми се струва толкова привлекателна идея.

— Каква вендета? — тя бе много любопитна.

— Защо ме засипваш с въпроси?

— Нали ще си ми съпруг — рече тя тихо.

Браг се усмихна с доволен вид.

— Е, предполагам, че ще е най-добре да научиш, след като доста народ го знае. — Той пресуши виното в чашата си и си наля втора. — Сигурна ли си, че не искаш?

Миранда поклати глава, изчерви се и си отряза парченце пържола.

— Аз бях женен — рече той небрежно. — Тя бе от апахите. Имахме момченце.

Миранда се втренчи в него, като отбеляза миналото време, но той говореше така, сякаш обсъждаше ежедневните проблеми. Лицето му бе спокойно и той ядеше така, сякаш си нямаше и най-малката грижа на тоя свят.

— Нападнаха мястото ми. — Той погледна към нея. — Ти не знаеше, че имам земя нагоре по Пекос, нали? Този ден яздех по хребета. Бях ги оставил сами. Команчите не воюват толкова на запад, това е земята на мескалеросите. — Като видя объркването й, той добави: — Мескалеросите са моят народ.

Миранда кимна, затаила дъх. Той сви рамене и пресуши виното.

— Открих жена си една година по-късно. След като я взели, команчите я продали в един бордей в Начес. Аз я отведох у дома, но тя умря няколко месеца по-късно. Не ядеше, просто залиня. — Той се облегна на стола си и срещна погледа й.

Тя виждаше, че му е трудно да остане равнодушен. Очите му бяха забулени, но тя усещаше тъгата, неотминалата мъка.

— Ами… синът ти?

— Той бе едва шестгодишен, когато го взеха — рече Браг, стиснал зъби. — Не можах да го открия. Сигурно са го отвели в племето си и са го отгледали като команч. Той се бе метнал на майка си — имаше нейната кожа и дори нейните очи. — Браг извърна поглед.

Миранда искаше да заплаче. Протегна ръка, за да покрие огромната му длан, но той я дръпна и се зае с картофите в чинията си. Миранда искаше да пита още за случилото се, но не искаше да го разстройва повече. Беше такава трагедия. Толкова голяма трагедия. Тя се запита преди колко време бе станало всичко това.

— Изяж си всичко — рече той, като я погледна само за миг с принудена усмивка.

Докато се чудеше как да го разсее, Миранда си играеше с храната си.

— Не си ли се научила на подчинение в този манастир?

Тя срещна погледа му и видя, че той е развеселен.

— Естествено.

— Тогава това е заповед. Изяж си всичко. Исусе! Един по-силен вятър може да те отвее. — Той се ухили. — Какво ще правя тогава?

— Капитане — укори го тя, — моля те, не споменавай напразно името господне.

Той бутна чинията си настрана и я загледа.

— Молех се — рече той усмихнат.

— Трупаш грях след грях — обвини го тя, като едва не се задави от хапката месо, която бе погълнала.

Той се протегна и я тупна по гърба.

— Благодаря — успя да каже тя.

— Ти си прекалено голяма католичка.

— Никой не може да е твърде благочестив — рече тя, като го гледаше възможно най-строго.

— Да не ми четеш конско? — захили се той.

— Не се ли боиш, че ще идеш в ада? — тя го изгледа и видя как усмивката му се разширява. — О, не! Ти дори не вярваш в ада и рая, нали? Ами в бога? — Тя бе поразена. Мисълта, че Браг един ден ще иде в ада страшно я разстрои.

— Естествено, че вярвам в бога — отвърна той, като си наля последното червено вино, което в началото бе пълна бутилка.

— В Отца, Сина и Светия дух? — Тя го погледна с надежда.

— Имам чувството, че не бива да се оставям да ме въвличаш в този разговор — рече Браг, който явно се забавляваше.

— В какво вярваш, Дерек? Не можеш ли да си сериозен за малко?

— Ще се опиташ ли да ме приобщиш към твоята вяра?

— Може би.

Той се засмя.

— Отказвам да имам жена, която да ми проповядва религия.

— Кажи ми възгледите си. Наистина ли вярваш в бога?

— Ти си упорита като магаре, принцесо. Да, вярвам. По свой собствен начин. — Той я погледна с открито, златисто веселие.

Миранда трябваше да попита:

— И? Как точно?

Той вдигна голямата си ръка и посочи с широк жест трапезарията.

— Вярвам, че бог е вятърът и дърветата, планините и езерата. Бог е ти и аз.

Тя възкликна, скандализирана.

— Изглеждаш така, сякаш очакваш всеки момент да ме порази гръм.

— Ами… няма да се изненадам — успя да каже тя. — Това е еретическо богохулство!

— Не съвсем. Макар че някои сигурно ще кажат, че това е изопачаване на вярванията на апахите.

Миранда се боеше да попита за религията на апахите. Вместо това каза:

— Ще дойдеш ли с мен на изповед другата седмица?

— В никакъв случай — отвърна той, като хвърли салфетката си на масата, но бе усмихнат. — Аз съм толерантен човек, Миранда, и ако искаш да се молиш, да се изповядваш и да изпълняваш обичаите на религията си, можеш да го правиш. — Той заплашително се изправи, като стана много сериозен. — Но — и това е много важно „но“ — в момента, в който религията застане на пътя ми, намеси се в този дом или между нас, аз ще престана да съм толерантен. — Той се изправи и протегна ръка. — Какво ще кажеш за една разходка на лунна светлина?

Миранда го изгледа, а умът й направо препускаше. После видя ръката му и, леко шокирана, стана и я пое. Излязоха навън под канадските тополи. Луната бе голяма и ярка и се процеждаше през новоразлистените клони. Те крачеха мълчаливи. Миранда не можеше да спре да мисли.