Браг изглеждаше развеселен.

— Ти винаги ме изненадваш, принцесо, когато показваш рогцата си.

Тя не обърна внимание на обидата.

— Как очакваш да преживееш цяла година, неженена, в тези земи? В тази къща? Ще бъдеш обградена от ухажори и като си вдовица, Миранда, мнозина няма да имат съвсем чисти намерения. Това не е прието. Няма и да го бъде. Аз не съм променил решението си. — Той взе чашата с бренди, сякаш я бе отпратил.

— Чуй ме, грубиян такъв! — извика тя. — Нямаш ли никакви чувства към мъртвия си приятел? Как можеш да си толкова студен и коравосърдечен! Как…

Той стана, хвана я доста силно и тя извика. После съвсем леко отпусна ръка.

— Не, ти ме чуй, по дяволите! Никой не обичаше Джон повече от мен! На никой не му е по-болно за станалото, отколкото на мен! Но той те обичаше — да, теб, по дяволите! И аз смятам да се погрижа да си в безопасност, дори това да е последното нещо, което ще направя! Няма да стоиш тук и да скърбиш за Джон цяла година! Ще продължиш да живееш както всички нас! — Той я пусна, като се бореше да се овладее.

Миранда бе пребледняла като платно. Той я гледаше гневно.

— Аз си имам задължения като рейнджър, Миранда, и макар да възнамерявам да ги съкратя доколкото мога, аз съм тексасец и вярвам в тази земя. Когато не съм тук, ще имаш въоръжена охрана. И името ми. Това би трябвало да те предпазва от беди. — Той надигна брендито. — Има ли още нещо?

Миранда го изгледа с блеснал поглед, като знаеше, че е изгубила битката. Е, какво от това? Нима не й беше известно от самото начало, че той пак ще наложи своята воля? Тя се обърна да избяга от стаята.

Преди дори да се усети, Браг я спря с една ръка през кръста, а другата около раменете й и я придърпа към себе си. Тя се изопна, но когато той не направи нищо друго, освен да я държи, тялото й започна да се отпуска и тя усети дивото, лудешко туптене на сърцето й. Лицето му бе притиснато във врата й, между бузата и рамото й. Тя усещаше дъха му на шията си, топъл и мек.

Хвана я по-здраво.

Тя усети, че той се нуждае и получава утеха само от това, че я прегръща. Почти усещаше скръбта му, която бе забравила, защото той толкова добре я прикриваше. Тя се отпусна напълно и се облегна върху него. Топлината на тялото му я изгори и накара кожата й да изтръпне сладостно. Той я хвана по-здраво, но не неудобно, и от устните му се изтръгна мек стон. После рязко я пусна.

Обзе я огромно разочарование. Тя видя, че се е приближил до огъня и се е обърнал с гръб към нея. Понечи да отиде при него, като инстинктивно искаше да го утеши. Вдигна ръка и се канеше да докосне нежно гърба му.

— Върви — рече той дрезгаво. — Остави ме.

Миранда дочу болката и желанието в тона му. Искаше да облекчи болката, но се боеше от желанието. После мълчаливо излезе през вратата.

38

Миранда бе свикнала да се подчинява. Все пак бе прекарала живота си в подчинение на една или друга форма на власт: най-напред родителите й, после сестрите и майката-игуменка, след това леля й, Браг, а накрая и мъжа й. Тя не очакваше да почне сама да взима решения; всъщност никога не бе го правила. След като се въртя безсънно в леглото няколко часа, тя осъзна, че е по-спокойна, задето Браг щеше да вземе решенията, засягащи живота й, а не някой мъж, когото не познаваше. Какъвто и да беше Браг, колкото и да бе груб понякога, по някаква причина тя му имаше доверие.

Не бе забравила факта, че Браг бе по-близък с Джон от всеки друг и се чувстваше много зле, задето е толкова безучастна към болката му. Тя изтласка негодуванието, което бе толкова неблагочестиво и реши да му прости властното държане и липсата на маниери. Все пак той бе варварин, полуиндианец — не беше виновен. Освен това се опита да забрави, че той всъщност не иска да се жени за нея и че този брак е негов дълг. По някаква причина тази мисъл страшно я тормозеше, така че тя я потулваше някъде в дълбините на съзнанието си.

На другата сутрин лежеше будна в леглото, знаеше, че е късно и си мислеше за него. Спомни си как я бе прегърнал снощи, как скръбта му бе почти осезаема и стигаше до нея през всяка пора и фибра на тялото му. Миранда решително стана и се облече. Точно сега той се нуждаеше от нея и тя смяташе да му помогне да облекчи скръбта си.

За нея тази роля бе нова и тя с ентусиазъм се зае да я изпълнява. Никой преди това не бе имал нужда от нея. Вдъхновена от едно хрумване, тя се облече в костюм за езда и се забърза надолу по стълбите. Елена бе единственият човек наоколо и месеше тесто в кухнята.

— Сеньора! Тъкмо щях да ви донеса закуската — тя цъфтеше. — Радвам се, че сте станала.

— Не съм гладна, Елена — отвърна Миранда, малко задъхана. — Къде е капитан Браг?

— Отиде да поязди в долината с мъжете.

Миранда посърна. После изражението й се проясни.

— Далече ли отидоха?

Елена вече чупеше яйца в един черен железен тиган. Последва ги бекон, който зацвърча.

— Не, наблизо са. Защо?

Миранда не отговори. Знаеше, че може да се справи с Дейзи, кротката кобила, която бе яздила с Джон, но не се радваше на идеята да язди сама. Въпреки това искаше да го види. Искаше да е с него, да го кара да се усмихва. Знаеше, че дълбоко в душата му го боли, но той крие тази болка от хората и тя искаше да отнеме част от нея. Това бе подтикът да утешава, стар като света.

Тя се насили да хапне малко яйца и резенче бекон, както и чаша горещо кафе, с което започваше да свиква. Когато Елена отиде до сушилнята, Миранда набързо приготви малко храна за пикник — обладана от внезапен порив на вдъхновение. Сетне забърза навън, като знаеше, че Елена няма да одобри това, че тя е изминала сама дори няколко мили, за да намери Браг.

Дейзи я посрещна с приветствено изпръхтяване, като навря червеникавата си муцуна в ръката й.

— Не ти донесох нищо, момичето ми — рече Миранда, като я потупа. — Съжалявам.

Да оседлае и да сложи юздите на кобилата не бе лесна задача. Макар стотици пъти да бе гледала как се прави, тя никога преди не беше ги слагала сама. Седлото бе тежко, а тя бе ниска, но накрая успя да го качи на гърба на Дейзи. Лесно й пъхна подпръга, а Дейзи спокойно прие мундщука. Миранда бе много горда, че е оседлала коня съвсем сама.

Качването представляваше нов проблем, но тя започваше да се вълнува при мисълта, че ще изненада Браг. Отведе Дейзи до една бала сено, качи се върху нея и оттам се яхна. Потеглиха в тръс.

До този момент вече бе свикнала с ездата, макар че все още леко подскачаше. И Браг, и Джон й казаха, че тайната на добрата стойка е да отпусне гърба си, но това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Тя забави Дейзи до равен ход, който бе много по-удобен и те бавно поеха през безкрайната ливада.

Къщата изчезна зад тях. Миранда никога не бе ходила навън сама и това бе доста замайващо чувство. Тя вдъхна дълбоко свежия, хладен въздух и се загледа със страхопочитание във великолепието на гористите планини и назъбените върхове около нея. Представи си какво е да си мъж като Браг, който може да ходи където си поиска, без да се страхува от необятното пространство, силен и свободен. Беше вълнуващо. Хареса й да язди сама.

Не за първи път, откакто бе дошла в Тексас изпита величествено чувство на страхопочитание от тази дива земя. Този път усещането бе силно, неутолимо, възвисяващо. Тя реши, че ще язди всеки ден и ще изследва долината. Естествено нямаше да стигне далеч. Дори сега бе само на няколко мили от къщата. Макар че всички казаха, че индианците никога няма да нападнат ранчото, тя не бе глупачка. Нямаше намерение да се натъкне на отряд команчи.

Въодушевена, както когато свиреше на пианото или танцуваше буйна жига, Миранда подкара Дейзи в лек галоп. Това бе смело от нейна страна, понеже знаеше, че не е кой знае каква ездачка. Но всъщност бе по-лесно да се седи в галоп, отколкото в друсащия тръс, след като преодоля страха си от бързината. Страните й поруменяха. Бе прекрасно утро, прекрасен ден.

Миранда чу тропота на копита чак когато я настигнаха. Усети как през нея пробягва страх, като се чудеше кой може да я преследва като луд по този начин, а после погледна през рамо и веднага разпозна Браг. Кафявият му кон се бе запенил и когато Браг се изравни с нея, той хвана юздите й и дръпна и своя жребец, и нейната кобила толкова рязко, че Миранда едва не изхвръкна от седлото.

— Какво те е прихванало? — извика той, а изражението му бе бясно. Бе преместил коня си насреща й така, че коляното му докосна нейното и продължаваше да държи юздите й. — Миранда, да не си полудяла? Откачи ли?

Удоволствието от утринта се изпари. Тя го погледна безмълвно и й се прииска да заплаче под острата атака на думите му.

— По дяволите — изкрещя той, като се протегна и я разтърси за раменете. — Не ти е позволено да яздиш сама, разбираш ли? Никога! Никога!

Миранда усети как една сълза се спуска по бузата й и се бореше с всички сили да се овладее.

— Няма ли да кажеш нещо, по дяволите? — гласът му все още бе рязък, макар че вече не крещеше. — Трябва да плачеш. Надявам се да се чувстваш зле. Това не е достатъчно, за да изкупиш глупавата си постъпка.

Тя избърса сълзите си.

— По дяволите — рече той и преди тя да се усети, я свали от коня й и я прехвърли върху своя, като обви ръце около нея. — Уплаши ме до смърт — рече той, притискайки я силно към себе си, долепил уста до ухото й. — Не ме плаши повече по този начин.

— Просто исках да те видя — рече тя съкрушено.

— Господи, ако беше станало нещо… — Той я стисна и й се стори, че усеща как устата му се докосва за миг до врата й.

Почувства как я залива гореща вълна. Тя се сгуши по-близо, а лицето й бе влажно от сълзи. Прегръдката му бе толкова топла. Тялото му — толкова твърдо. Имаше нещо бурно и властно в начина, по който я бе прегърнал, както и нещо безкрайно нежно.