Сега, под притъмняващото небе, Браг пушеше пура с отрязани краища и гледаше малкия, бездимен огън в компанията на двамата си партньори, Пекос и Лейкли. Цареше спокойно мълчание, нарушавано само от някой самотен крясък на бухал или далечен лай на глутница койоти, които се приближаваха към жертвата си.

— Утре май ще трябва да ги настигнем ония червенокожи, капитане — провлачи лениво Пекос. Той беше по-висок от Браг, тънък като вейка и отличен рейнджър като всички останали. Подобно на Браг и много други рейнджъри, той бе яздил със Сам Хюстън в Тексаската война за независимост.

Браг с раздразнение си мислеше същото. Трябваше да свърши тази задача скоро или да остави двамата си мъже да я изпълнят без него. Само заради тази проклета сватба.

— Тъй мисля — рече рязко Браг.

Пекос се ухили.

— Ти си постоянно в лошо настроение, откакто не си бавачка на онази англичанка, капитане. Не съм те чул да кажеш една весела дума за тия две безкрайни седмици.

— Много ти е развинтена фантазията — отвърна му Браг, като издиша дима от пурата си. След няколко дни Миранда щеше да стане съпруга на Джон. Той мразеше тази мисъл. Знаеше, че затова е толкова начумерен и ядосан. „Егоистично копеле, това съм аз“, помисли си той.

— Тя наистина ли е толкова хубавичка, колкото твърдиш? — попита Пекос нетърпеливо. — Ако е тъй, да приключим с тези негодници индианците, понеже искам и аз да я зърна.

Браг му се намръщи.

— Тя е най-красивата жена в Тексас — каза той.

Пекос се засмя и се плесна по бедрото.

— Значи вече не е само хубавичка, а най-красивата! Как изглежда?

Разбира се, че беше любопитен. Естествено бе хората му да искат да знаят как изглежда жената, която е придружавал. Браг въздъхна.

— Дребна и слаба, бяла кожа, гъста черна коса, която стига до ханша й. — Той неволно се усмихна. В главата му нахлуха спомени. Усети как скутът му се стяга.

— А очите й?

— Виолетови — рече Браг.

— Вече знам какво му е на капитана — засмя се Пекос. — Приискала му се е булката на Джон Барингтън!

Браг стисна здраво зъби и отказа да го въвличат в още издайнически разговори за Миранда.

— Прав съм! — засмя се Пекос, като се забавляваше.

— Млъквай, Пекос — рече Лейкли. Той рядко отваряше уста и сега се зави с одеялото. Бе напълно облечен от шапката до ботушите си. Дори носеше двата си колта. Лежеше по гръб и след две минути щеше да захърка.

Браг хвърли пурата си в пламъците, сетне се изправи и започна да гаси огъня. Съзнаваше, че Пекос го наблюдава изпод периферията на шапката си. Той го познаваше твърде добре. Вместо да отрича обвинението на Пекос, нямаше да си направи труда да отговори. Без да пророни дума, той свали пистолетите си, сложи ги до себе си така, че да са му под ръка, свали си шапката и се зави с одеялото.

Следващия ден яздеха усилено. Браг бе задържал червеникавия си кон, понеже той се оказа здраво и неуморно животно. Преследваха боен отряд от двайсет команчи, нападнали семейство Бенет преди седмица. Беше типично нападение на команчи. Семейство Бенет бяха изолирани, живееха по средата на пътя между Сан Антонио и Сан Фелипе. Имаха двама сина, юноша и дете, както и едно бебе-момиченце. Команчите се появили изневиделица и заловили мъжете в полето, като веднага убили и скалпирали по-малкото момче. Жената се барикадирала в дървената им къща с момиченцето. Бащата и по-големият син успели да се укрият в хамбара и бащата бил улучен от стрела в рамото. Команчите си заминали толкова бързо, колкото дошли, като отнесли част от добитъка и зърното.

През март бяха насрочени преговори за мир в Сан Антонио между трите вожда на команчите и полковник Хенри Карнес, командира на рейнджърите. Тъй като отделните групи команчи бяха толкова независими една от друга, рейнджърите не можеха да знаят дали нападението е било извършено от някой от вождовете, които смятаха да участват в преговорите. Точно сега това нямаше значение — то бе важно за хората, които определяха линията на поведение. Задачата на Браг бе по-лесна — да ги намери и унищожи.

Те се приближиха до бойния отряд на сутринта. Браг незабавно изготви бърз план, даде точни заповеди и тримата се пръснаха. Плъзнаха се покрай команчите и им устроиха засада в едно ждрело, като всеки рейнджър зае различна изгодна позиция. Докато свърши боят, половината индианци от отряда лежаха долу в ждрелото, ранени или убити, а останалите успяха да избягат, мнозина от тях също ранени. Рейнджърите се спуснаха с конете след тях, за да ги довършат.

Браг се надяваше, че някой от воините е в съзнание. Намериха един младеж, около шестнайсетгодишен, ранен, но това го правеше не по-малко опасен. Той бе улучен два пъти и губеше много кръв. Браг внимателно го обезоръжи и го претърси за скрит нож. Откри един в мокасина на индианеца и то затъкна в колана си. Чу изстрел, после още един и разбра, че хората му довършват ранените. Това бе коравосърдечно, но живият команч бе прекалено опасен, а това бе война. Той клекна до момчето.

— Кой е вождът ти? — попита той на езика на команчите.

Войнът го погледна с презрение.

Браг се усмихна.

— Аз съм полу-апах. Няма да имам угризения, ако те измъчвам цяла нощ, докато проговориш. Можеш да умреш бързо — или бавно.

Той каза само част от истината. Щеше да изтръгне информацията от воина и това му бе неприятно, но не обичаше мъченията и никога не ги прилагаше. Не позволяваше и на никой под негово командване да измъчва някого. За щастие нямаше много рейнджъри, които да обичат да измъчват. Вместо това, когато бяха ядосани, те убиваха бързо и яростно.

В очите на воина пробяга страх, а после го прикри.

— Давай.

Браг се изправи и кимна на Пекос и Лейкли. Те събраха съчки под едно дърво, докато воинът наблюдаваше стоически. Браг се раздразни. Много малко индианци щяха да се пречупят при заплаха от мъчения или дори от мъчения. Той самият би избрал бавна и болезнена смърт пред това да предаде честта си. Пекос и Лейкли хванаха команча, без да обръщат внимание на болката му и го увесиха надолу с главата над съчките.

— Кой е вождът ти? — попита Браг.

Команчът го заплю.

Браг изтри слюнката от лицето си и погледна Лейкли. Той запали съчките. Гъстата плитка на воина бе на две педи над дървата, както бе планирано. Браг не искаше да го опърли — трябваше му само информация. Борината се възпламени, запука и загоря.

Надолу с главата, команчът бавно се люшкаше от вятъра.

— Кой е вождът ти? — попита Браг. Воинът го погледна с безстрашни очи. И макар че команчите бяха врагът му — още повече поради това, което бяха сторили с жена му и детето му — Браг изпитваше респект пред воина. Пламъците се издигнаха по-високо и скоро косата му щеше да пламне. Браг знаеше, че той няма да проговори.

— Чавес жив ли е? — чу се да казва той.

Очите на изненадания воин издадоха, че е объркан, но не и че името му е познато. Браг извади колта си, когато за част от секундата забеляза облекчението в очите на воина, точно преди да го убие.

— Наистина се радвам, че нямаш повече от тази апашка кръв във вените си — провлачи Пекос.

Браг не му обърна внимание. Той отряза въжето, с което бе вързан воина, докато Лейкли угаси огъня. Оставиха мъртвите индианци. Това, че дариха на воина бърза смърт бе най-голямото благоволение, което щяха да сторят. Те възседнаха конете и потеглиха.

— Кой е Чавес? — попита Пекос, докато поеха в галоп на югозапад.

Браг се намръщи, но им разказа целия инцидент. Партньорите му слушаха внимателно, с нарастващ гняв. Сините очи на Пекос просветваха огнено, докато сивият поглед на Лейкли стана студен като лед. Хората му бяха рейнджъри и тексасци. Те бяха озверени от това, което се бе случило с Миранда. Браг знаеше, че ако някой от тях случайно се натъкне на Чавес, щеше да го убие.

— Искам Чавес за себе си — рече мрачно Браг, след като свърши. — Ако някой от вас го срещне, запазете го за мен.

Пекос и Лейкли кимнаха, а после Пекос заговори:

— Какво точно си му подготвил? — Сините му очи бяха много остри.

Браг се усмихна. Това не бе особено приятна усмивка.

— Той ще умре от смърт, която не пожелавам на никой друг.

Никой не зададе повече въпроси и Браг бе уверен, че ако някога попаднат на Чавес без него, те щяха да го заловят или да го проследят и да изпратят съобщение на Браг. Това бе приятна мисъл.

В това отношение Браг знаеше, че е изцяло апах. Отмъщението бе присъщо на това племе.

27

Това наистина бе нелепо, но докато Браг слизаше от коня пред къщата, усещаше как сърцето му ще се пръсне, сякаш току-що бе пробягал маратонското разстояние или бе участвал в продължителна битка. Той прехвърли юздите на коня през коневръза и мълчаливо се заизкачва по стълбите на верандата. Бе подранил доста за сватбата — тя щеше да е чак вдругиден.

Почука на вратата, сякаш бе непознат и зачака. Тя се отвори и лицето на Джон разцъфна в широка усмивка.

— Дерек! Разбойник такъв! Тревожехме се, че няма да успееш да дойдеш! — той сърдечно го потупа по гърба. — Защо стоиш на верандата ми? Да не си мръднал? Виж цветята — добави той гордо.

Естествено Браг бе забелязал красивите лехи с диви цветя още отдалеч. Те бяха насадени покрай очертаната с камъни пътека и около къщата и верандата.

— Това е дело на Миранда — възкликна Джон. — Всъщност тя сама ги засади. Мисля, че сега е отзад в зеленчуковата градина. Заповядай.

Браг го последва вътре, като незабавно забеляза къде се е намесила тя. В дневната имаше не само свежи цветя във вазите, но и пердета на прозорците, а един яркосин килим с рози и лози по края покриваше по-голямата част от пода. Диванът бе изчезнал, но в стаята имаше други мебели — малки масички, канапе, маса за карти и два стола.