— Не! — извика Миранда. — Не, маман! Моля те, s’il vous plait, умолявам те, не се връщай с него, можем и двете да останем тук, моля те, моля те…

— Не, послушай ме. Баща ти е решил. Бъди смела, та petite. Тук ще си щастлива. И закриляна.

— Искам да си взема довиждане с дъщеря си — чу се дрезгав глас откъм вратата.

Миранда възкликна и сграбчи полите на майка си, заравяйки лице в тях.

— Не, не, cherie, моля те, бъди добра и кажи довиждане на баща си — Анджелина леко я откъсна от себе си.

Миранда заплака. Графът застана пред нея и тя възкликна, когато вдигна поглед, понеже едва го позна. Беше си пуснал черни мустаци и очите му бяха кръвясали, с тъмни кръгове под тях. Той коленичи пред нея.

— Миранда — прошепна той и млъкна. Миранда се сви до леглото.

— О, мили боже — извика Едуард. — Ти се боиш от мен! Никога не съм искал да те ударя! Толкова съжалявам! Не разбираш ли?

Разтреперана, Миранда прехапа долната си устна.

— Майка ти иска да останеш тук, Миранда — рече той с въздишка, изправен. Заговори гласно, но на себе си. — Прости ми, боже, но тя е права. Ако някога те ударя отново — не, така е по-добре.

Той я изгледа в продължение на един дълъг миг и Миранда бе принудена да се вгледа на свой ред в тъмните му очи.

— Моля те, разреши на маман да остане — прошепна. — Моля те.

Тя смело се опита да сдържи сълзите си, но не успя.

— Не мога — рече той дрезгаво. — Не мога да живея без нея. — Едуард протегна ръка и докосна една къдрица от косата й. — Това няма да е завинаги, дъще.

После рязко се обърна и се отдалечи.

ЧАСТ ПЪРВА

МЛАДОЖЕНКАТАТА

1

Натчес, 1840 година

Миранда се боеше.

Вече четвърти ден бяха в Натчес в очакване на годеника й, който трябваше да я придружи през останалата част от пътя до ранчото му източно от Сан Антонио. Той не се появи. Миранда беше изключително радостна, понеже искаше единствено да се прибере у дома във Франция, не в Англия, в безопасния и сигурен манастир. Тя се молеше, макар и да знаеше, че е егоистично, мъжът, за когото баща й я бе сгодил да е променил решението си.

Миранда се страхуваше да се омъжи за този непознат, който сигурно бе варварин — все пак беше тексасец. Боеше се и от страната, в която отиваше. Това бе земя, която познаваше само бегло от уроците си, но след изненадващото съобщение на баща си, се постара да научи всичко, което може.

Mon Dieu! Баща й я пращаше в изгнание в пущинака, обитаван от примитивни индианци, диви животни и варвари! Как можеше да й причини такова нещо!

Шокът бе дошъл толкова внезапно. Миранда си живееше доволна — макар и с малко неспокоен дух — и изпълняваше задълженията си в манастира, когато един ден внезапно я върнаха вкъщи, по молба на баща й, без обяснение. Тя тръгна с неохота, като се ужасяваше от мисълта, че отново ще срещне баща си, макар и да бе развълнувана от перспективата да види майка си. Анджелина бе идвала да я посети няколко пъти през последните десет години. Тя изглеждаше доста различна, лицето й бе осветено от вътрешен блясък, а очите й бяха ведри и лъчезарни. Миранда не го проумяваше. Нито пък разбираше тъгата на майка си, когато бе попитала Миранда дали не иска да се върне вкъщи и тя й отвърна, че предпочита да си остане в манастира.

Анджелина можеше да се досети, че Миранда би избрала всяка друга възможност, само и само да не се върне у дома — детските й спомени бяха твърде живи и непреодолими. Домът й бе място, което всяваше страх. Манастирът бе убежище, в което можеше да намери утеха, сигурност и привързаност. Там я обичаха, макар че понякога отчайваше майката игуменка, която я смяташе за прекалено любопитна в някои отношения.

Последваха само шокиращи новини, една подир друга. Баща й в кабинета си изглеждаше точно както последния път, когато го видя преди десет години. Той бе исполин с вид на животно, лицето му бе обрасло със сплъстена брада, а очите му бяха зачервени, много зачервени, сякаш бе плакал.

— Папа — рече Миранда, като се поклони официално. Тя сдържаше страха си от това чудовище и никога нямаше да забрави що за човек е. — Тук ли е маман?

Баща й се надигна неуверено.

— Не. Не. Съжалявам. — Гласът му бе пресипнал, почти недоловим. — Тя ме остави, Миранда. Остави ме…

Миранда го изгледа, като си помисли, че майка й отново е избягала, след всички тези години.

— Мъртва е — извика Едуард изтерзан. — Умря при раждане. Боже мой, аз я убих! Убих я! — той внезапно протегна ръка и я притегли към себе си, за да я прегърне. — Майка ти я няма!

Миранда не можеше да повярва — не, не и маман! Не красивата, нежна маман!

— Не! — извика тя, като се отскубна и отстъпи назад. — Не!

— Съжалявам! Миранда, господи…

— Ти си я убил! — извика тя с несвойствена ярост. Никога не бе изпитвала нещо подобно. Всъщност гневът беше напълно непозната емоция за нея. — Мразя те! Ти си я убил! О, маман! — Без да чака позволение, Миранда избяга от кабинета му.

Баща й не й проговори една седмица. Миранда живееше в състояние на смъртен страх. Как можеше да говори с баща си по този начин? Той сигурно щеше да я набие, може би дори с камшик — и тя напълно си го заслужаваше. Монахините няколко пъти я бяха удряли по кокалчетата на ръцете, когато бе държала остър език или бе правила бели. И имаше един случай като малка, когато баща й я зашлеви. Но никога преди това не бяха я наказвали с бой. Той бе чудовище, звяр, както повечето мъже — сестра Агнес й бе разказала ужасни истории за собствения си живот. Тя бе изнасилена! Не че Миранда знаеше какво е това. Тя не знаеше нищо за житейските неща, не знаеше как се зачеват бебетата, не знаеше, че мъжете и жените спят заедно. Но бе чула мъчителните думи на баща й, пропити с вина: Аз я убих! Папа бе убил маман! Тя го мразеше, страхуваше се от него и тъгуваше за хубавата си майка.

Едуард я извика в кабинета си една седмица по-късно. Беше се обръснал и облякъл прилични дрехи, а очите му вече не бяха кръвясали. Лицето му бе изпито и сурово и неговото мъжественост и магнетизъм я уплашиха. Присъствието му беше завладяващо. Миранда не можеше да спре да трепери.

— Избрах ти съпруг — рече той направо.

Миранда зяпна.

— Искам внуци. По-точно внук. Майка ти също би искала това. Ти си прекалено хубава и необикновена, за да изгниеш в онзи проклет манастир. — Тъмните му очи приковаха нейните и тя не можеше да откъсне поглед, макар че бе изумена от безцеремонния му подход. — Ако изобщо си се метнала на нея, няма да съжаляваш, задето правя това.

Миранда не можеше да обели дума. Целият й свят се бе разпаднал парче по парче и сега лежеше сринат в краката й.

— Запознах се с него преди няколко години. Живее в Тексас. Има ранчо и хиляди акри земя. Той е джентълмен, образован и няма да те нарани. Само трябва да му угаждаш и той ще те боготвори, повярвай ми.

— Брак! Тексас! Папа, не, моля те…

— Няма да промениш решението ми. Той вече е влюбен в теб. Видя портрета ти — този, който Анджелина ми даде преди две години — и се влюби. Тогава ме помоли за ръката ти, но ти беше твърде млада. Аз му казах, че ще си помисля. Миналата година се съгласих. Майка ти не знаеше — но съм сигурен, че щеше да го хареса. — Той млъкна. — Това е за добро, Миранда.

Макар че през целия си живот тя се бе опитвала — понякога неуспешно — да се научи преди всичко на подчинение, Миранда не можеше да приеме това. Но, боже, какво друго можеше да стори? Толкова се страхуваше. Този човек бе неин баща и ако искаше да я омъжи за някой непознат варварин, можеше да го направи. Миранда затвори очи и започна да се моли. Още докато стоеше там, пред баща си. Тя знаеше, че бог е избрал това като наказание, задето не е била достатъчно послушна и хрисима.

— Какво правиш? — попита баща и.

— Моля се — отвърна му тя искрено.

Едуард сякаш се поколеба, но после заяви:

— Има още нещо, Миранда.

„Какво повече би могло да има?“ запита се Миранда в очакване.

— Най-големият ти син трябва да се върне тук, като навърши пълнолетие, за да получи титлата и земите си.

Миранда затвори плътно очите си. Той я изпращаше в Тексас при някакъв варварин, за да има внук. Не можеше да повярва, че това е истина.

— Папа? Защо точно този човек?

Графът на Драгмор мрачно се усмихна.

— Има няколко причини, Миранда. Бъдещият ти съпруг — Джон Барингтън — е внук на лорд Барингтън, пети граф Дарби. Потеклото му е безукорно. Освен това е истински мъж, а не някое лондонско конте. Ти си изнежена като майка си. Искам да се уверя, че ще отгледаш силни деца, Миранда, а не слаби и немощни. — Той се обърна, за да каже последната си дума. — Ще пътуваш следващата седмица със сестра ми Елизабет. Годеникът ти ще те посрещне в Натчес.



— Отново ли си унесена в блянове, скъпа?

Миранда бе върната в реалността, когато леля й Елизабет — тънка и стройна, много мила вдовица — влезе с гръм и трясък в стаята. Това беше най-доброто място за нощувка в Натчес, макар и доста грубо в сравнение с онова, на което бе свикнала Миранда. Слава богу, стаята им бе чиста. Дори град Натчес беше нецивилизован, пълен с огромни, яки мъже — до един въоръжени — и цветнокожи, толкова много и всичките роби. Самата мисъл за робството я отвращаваше.

— Май да.

— Пристигна един човек, за да ни отведе при годеника ти, дете мое.

— Какво? — зяпна Миранда. Защо не дойде годеникът й? Що за човек бе той, щом даваше обещание, а после не се появяваше?

Изглежда, че Джон Барингтън е пострадал при злополука и не може да дойде. Човекът, който пристигна да ни вземе, носи писмо за нас. Ето, скъпа — Елизабет й подаде един плик.