— Миранда, трябва да поговорим — повтори той с гневен тон.

Тя се огледа наоколо диво. Трябваше да избяга! Дали щеше да я изнасили? Дали на нея щеше да й хареса? О, господи! С вик тя се обърна и се втурна към гората.

— О, по дяволите! — това бе истински рев. Той я гледаше как бяга от него, сякаш е чудовище. Бягаше по каменистата местност, към прикритието на гората. — Ще си порежеш краката — извика той, обзет от гняв. — Къде, по дяволите, отиваш?

Той се втурна след нея и миг по-късно я настигна. Миранда се бореше, когато той обви ръце около нея и той видя, че очите й са се разширили от ужас.

— Няма да те нараня! Какво правиш? Къде по дяволите си мислиш, че отиваш?

Тя спря да се извива и застана абсолютно неподвижна. Огромните й виолетови очи го изгаряха. Браг се намръщи и я пусна.

— Виж — започна той, — съжалявам. Проклятие! Защо, по дяволите, винаги ти се извинявам?

Той видя жеста й, но въпреки това я остави да го зашлеви. Чувстваше, че си го заслужава и освен това силата й бе направо жалка. Плесницата само го запари — съвсем леко.

— По-добре ли ти е?

— Писна ми от езика ти — рече тя кратко.

Той се изправи изненадан.

— Затова ли ме удари?

— Да! Не мога да понасям ругатните ти! Аз…

Браг се засмя.

— Знаеш ли, от време на време ме изненадваш с някоя проява на смелост, Миранда. Мислех, че ме удари заради целувката.

И двамата изведнъж станаха много мълчаливи и напрегнати и всеки се замисли над станалото.

— Не беше редно — прошепна Миранда.

— Права си.

— Защо го направи?

Той се вгледа в нея, а после се намръщи.

— Ти го искаше.

Очите й се разшириха.

— Не е вярно! Това не е истина! — Тя скръсти ръце пред гърдите си и отстъпи крачка назад.

— По… дяволите! Дори не разбираш какво искаш, глупаво дете такова!

— Знам какво искам — рече Миранда неуверено. — Искам да се върна у дома.

— Сега вече наистина говориш като дете. — Той направи гримаса от раздразнение. — Виж, Миранда, поемам вината за случилото се. Ти си жена и аз съм мъж и предполагам, че апетитите ми са доста силни, по дяволите.

Тя срещна проницателния му поглед и зачака с нетърпение това, което щеше да последва.

— Както и да е, отсега нататък ти ще яздиш, а аз ще вървя. Няма смисъл да продължаваме да подлагаме волята ми на проверка. — Той се засмя с горчивина. — Особено като се има предвид, че моята май никаква я няма. — Той се вгледа в нея. — Защо избяга преди малко?

Устата й затрепери.

— Боях се. Страх ме беше, че ти ще… — Тя не довърши изречението.

Той я погледна с гняв.

— Страхуваше се, че ще те изнасиля ли? — Обзе го ярост. Имаше чувството, че ще експлодира, искаше да я накара да види нещата реално. Как можеше малката глупачка да си помисли, че той ще я насили? — Качвай се на коня — заповяда й той, а думите му режеха като камшик. — И престани да се страхуваш от мен — не ми харесва.

20

Колкото и често Миранда да го молеше, Браг не искаше да я остави да походи на свой ред. Проблемът бе, че коленете ужасно я боляха, понеже като яздеше сама, трябваше да седи разкрачена. Тя подпъхна края на препаската под коленете си, доколкото можа и усети, че отново са се разкървавили. Не искаше да се оплаква. Не искаше вниманието на Браг. Беше му се доверила и той бе разрушил това доверие. Той можеше да се превърне в същия звяр като Чавес. Боеше се от него. Но страхът бе различен от този, който бе изпитвала преди това.

Бе потънала в някакво мечтание. Няколко часа след шокиращата целувка Браг бе свалил ризата си и я бе завързал около кръста си. Миранда неволно възкликна на глас и се опита да откъсне очи от широкия му, блестящ, бронзов гръб. Не можеше да язди, така че Браг водеше коня, сякаш не знаеше какво е умора. Тя не можеше да отлепи очи от него.

Двамата не спряха нито веднъж, докато не се стъмни. Браг на два пъти я попита как е, без да поглежда към нея. И двата пъти тя отвърна кратко: „Добре.“ Съвсем не беше така. Коленете й ужасно я боляха. Косата й се бе сплъстила от пот от сомбрерото, което носеше, за да прикрие лицето си. Тялото я болеше от напрягането на различните мускули, за да се задържи на коня, макар че той само вървеше. Когато най-накрая спряха, Миранда имаше отчаяна нужда от почивка.

Браг дойде до нея за пръв път от тази катастрофална сутрин насам. Хвърли й само бегъл поглед, като я дръпна от седлото и я сложи на крака. Отведе коня и свали седлото му.

Миранда едва се държеше на краката си и не можеше да ходи. От очите й бликнаха сълзи от болка. Тя се спусна на земята възможно най-грациозно и внимателно протегна крака. Много повече предпочиташе да седи в скута на Браг, отколкото да прекара още един ден разкрачена на седлото. При тази мисъл една сълза се търкулна по бузата й. Наистина ли й хареса докосването му или само си го въобразяваше? Не може да й бе харесало! Нито една добре възпитана дама не можеше да обича такова нещо, а тя бе такава!

Миранда реши, че не й е харесало. Тя си спомни много живо как й прилоша и едва не повърна от Чавес. Браг просто я бе заварил неподготвена, реши тя, и бе внимателен — ето защо тя го бе приела толкова пасивно. Да, само това беше — пасивно приемане. Тя се чувстваше много облекчена.

— Цяла нощ ли ще стоиш там?

Миранда вдигна глава, срещна златните му очи и бързо отмести поглед над рамото му.

— Аз… просто съм уморена.

Той присви очи към нея.

— Добре ли си?

— Да.

— Ще ида да донеса малко дивеч — рече той, загледан в нея. — Да не си се схванала?

— Малко — излъга тя. Бе толкова схваната, че не можеше да се помръдне.

Той се намръщи, видимо недоволен, и се отдалечи.

Миранда се опита да не обръща внимание на хладния му гняв. Зачуди се дали да не иде до речния бряг, който бе на трийсетина ярда, но после реши, че е твърде далеч. Като въздъхна, тя се протегна и заспа.

Събуди я резкият, гневен глас на Браг, когато той я разтърси.

— Какво?

— Глупачка такава! Защо не ми каза нищо, щом си кървяла? Какво ти става?

Миранда веднага се събуди и се опита да се изправи. Той бе оголил долната част на краката й.

— Престани! — извика тя, усетила внезапна паника.

Браг бе забелязал кръвта върху препаската.

— Нямаш капка здрав разум — рече той и я изправи на крака.

Тя неволно изстена.

— Толкова ли е зле? — намръщи се той. — Защо не каза? Ако толкова те е боляло… Хайде. — Тонът му омекна и той я задърпа към реката.

— Моля те, недей. Нищо ми няма — Миранда се спря и отказа да направи и крачка повече. Тялото я болеше непоносимо.

Той веднага я взе на ръце, скъса препаската и я захвърли настрана. Замърмори под носа си, а после безцеремонно я пусна в реката. Водата отначало защипа разранената й плът, а после я успокои. Тя само седеше там и вдигна поглед, за да види, че Браг я наблюдава разкрачен, с ръце на кръста.

— Инат ли си, Миранда, или си глупава?

— Престани да ме обиждаш! Престани да ме обиждаш само защото си ядосан на себе си! — тя го погледна гневно.

— Права си — рече той безрадостно. Очите му бяха студени. — Ядосан съм на себе си, а и на Джон. Ядосан съм на себе си, задето те искам, а на него, задето те е довел тук. Мястото ти не е в Тексас. Ти трябва да си в двореца на някой граф, да те обграждат с грижи, да носиш красиви рокли и копринени чорапи.

Миранда се втренчи със зяпнала уста.

— Джон е абсолютен глупак. — Очите му се бяха спрели яростно върху нейните. — Както и аз — добави той след малко.

21

— Слънцето изгрява — рече весело Браг. — И грее, принцесо.

Миранда изстена, опитвайки се да се протегне. Отвори очи и видя странния му поглед. Той се ухили, а после се отдалечи. Тя усети прилив на облекчение. Явно бе в добро настроение. Тя нямаше да понесе още един ден със студенината му, която наистина бе жестока. Изправи се и изстена.

Знаеше, че не може да язди. Всяко мускулче в тялото й я болеше. Болеше я дори само като се изправеше в постелята. Единствените места, които бяха само схванати, бяха вратът и раменете й. Тя предпазливо се изправи на крака и възкликна, когато болката проряза хълбоците и краката й.

— Май не си в много добра форма, а? — рече Браг, като звучеше съчувствено. Приближи се, подаде й кафето и се усмихна.

— Не е смешно — отвърна Миранда, като взе гадната напитка и сръбна една глътка. Чудеше се дали Джон ще има чай в къщата. В манастира не бе пила кафе и го мразеше. Но кафето на Уелш бе достойно за кралица в сравнение с това на Браг. Сега все едно пиеше гъста, горчива тиня.

— Ти си твърде слаба, Миранда, дори за жена — рече Браг намръщен. — В този край трябва да си силна, за да оцелееш.

— О, изчезвай — замърмори тя и веднага се шокира от лошите си маниери.

Той се засмя и повдигна вежда.

— Толкова ли е зле, а? Виж, аз си мислех разни работи. Ако яздим усилено, можем да стигнем до ранчото на Джон за два дни и половина.

Миранда се втренчи, съсипана от тази мисъл.

— Не мога да седя на седлото, дори ако конят кара в тръс — извика тя.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Говоря за начина, по който яздехме преди. И като казвам усилено, имам предвид усилено. Спираме се само за малко сън.

Миранда се втренчи, като прехвърляше тази идея в ума си. Той искаше от нея да стои в скута му. Ами ако отново я целунеше? Той явно не умееше да владее много добре мъжките си апетити. Ами ако…