— Миранда, искам да намажеш това по цялото си тяло. — Той й подаде буркана.

Тя възкликна.

— Аз ще запаля огън. Искам да го направиш. Лековито е — добави той и се изправи.

Тя го погледна ужасена.

— Навсякъде, Миранда, и ако ти не го направиш, то аз ще го сторя. — Той вече се обръщаше, но после сложи ръце на кръста си и я погледна в лицето. Хрумна му, че Чавес вероятно я бе наранил, изнасилвайки я. — Навсякъде, където Чавес те е докосвал — рече той. Погледна я право в очите. — Разбираш ли какво ти казвам?

Когато тя се изчерви, Браг видя, че разбира. Той коленичи и стъкна малък огън, заслушан в движенията й през цялото време, колкото и да бяха тихи. Стоеше с гръб към нея и започна да приготвя фазана. Накрая заяви:

— Ако свалиш този проклет плат, ще ти е по-лесно, Миранда.

Тя възкликна. Бе оставила еленовата кожа отгоре и мажеше мехлема върху корема си под плата.

— Ти гледаш!

— Не, просто те познавам, това е всичко — отвърна той. Но се зарадва, като я чу да отмества мекия плат. Обаче му бе трудно да се съсредоточи върху оскубването на фазана. Много ясно си представяше как тя гали собствената си нежна кожа, втривайки мехлема, и туптеше от ненавременно желание.

— Свърших — рече тя меко.

Браг и донесе ризата си.

— Защо не увиеш този плат като пола. Можеш да я завържеш с малко канап.

Миранда кимна.

По-късно ядоха мълчаливи. Миранда го послуша и си направи пола, като втъкна ризата на Браг в нея. Браг забеляза, че тя няма апетит. Не разбираше защо изглеждаше толкова добре цял ден, а сега изведнъж стана толкова мълчалива.

— Трябва да ядеш — рече той.

— Не съм гладна — гласът й бе едва доловим.

— Опитай, моля те — подкани я той, отново изненадан от думите, които дойдоха изневиделица на устните му. Думата моля му бе абсолютно непозната. Той беше човек, който взима, а не пита. Рязко се изправи.

Естествено, тя не яде и той се запита дали няма да стане само кожа и кости, докато стигнат до Джон. Облегнат на едно дърво, той се загледа в звездите, докато тя се вмъкна под единственото одеяло, което имаха.

В планините беше хладно, но той можеше да преживее и вихрушка само по препаска, ако станеше нужда. Въздъхна и затвори очи, като се затревожи за Миранда, докато не го обори сънят.

Събуди го нейният вик на болка. Веднага разбра, че тя сънува — стенанията й бяха изтерзани точно като онези, които бе чул пред палатката на Чавес. Той се приближи до нея и нежно я разтърси. Тя се мяташе неспокойно, потънала в кошмара си.

— Не, моля те — изстена тя, а очите й изведнъж се отвориха.

Той се поддаде на подтика си да я обгърне с ръце и легна до нея.

— Аз съм, Миранда. Браг. Това е само сън, принцесо, само сън.

— Ооо — простена тя, като се притисна силно към него.

Подобно на звяр, какъвто го обвиняваше, че е, тялото му се възпламени. Той не му обърна внимание и я прегърна нежно, а тя се сгуши до него.

— Толкова беше истинско — извика тя. — Аз съм опозорена, опозорена съм…

Какво можеше да й каже?

— Трябва да загърбиш всичко това — рече той, като се наслаждаваше на усещането от допира на тялото й до неговото, докато се опитваше да се овладее. Той леко се помести, за да не усети тя издайническата, но непогрешима реакция на близостта, мекотата, аромата й.

— Опозорена съм — извика тя. — О, това е толкова нелепо! Не можеш ли просто да ме върнеш обратно в Натчес? — Тя говореше срещу покритите му с шевро гърди. — И без това Джон само ще ме прати обратно у дома, след като открие какво е направил Чавес.

Браг бе напълно слисан.

— Миранда, Джон е влюбен в теб. Не казвам, че няма да му пука за станалото, но той все още ще иска да се ожени за теб, при това с радост.

Той я хвана за раменете и я отмести, за да за да може да я погледне в лицето. На лунната светлина можеше ясно да различи изражението й. Тя бе толкова близо.

Лежа на постелята си с жена, помисли си той иронично, жена, която не мога да докосна. Не беше за вярване!

— Мислиш ли? — Очите й се взряха изпитателно в неговите, все още блестящи от влага.

— Без съмнение. — Той се опита да се усмихне, но опитът му не сполучи. Позата им започваше да го измъчва.

— Но ти не разбираш — рече тя, като се запъна.

— Разбирам.

— Не. Чавес ме докосна.

— Знам.

Миранда поклати глава.

— Той ме докосна! Вътре в… — Тя не можа да продължи.

— Знам — рече той и внезапно затрепери.

— Мисля, че ме изнасили — прошепна тя, като затвори очи.

Браг се изправи и рязко я пусна.

— Как така мислиш? — Умът му препускаше. Как беше възможно да не знае? Можеше ли една наивна и невинна девица да не знае кога е била изнасилена? Невъзможно! — Миранда, какво искаш да кажеш с това, че мислиш?

Тя легна настрани и безмълвно поклати глава. Той я дръпна, за да седне.

— Не знаеш ли?

— Не — прошепна тя.

Той седеше там и в един миг бе абсолютно объркан. Реши, че трябва да разбере дали е била изнасилена. Дори за миг не си помисли, че това си е грижа на Джон, а не негова.

— Как те докосна Чавес? — попита той без заобикалки.

Тя възкликна, а очите й се разшириха.

— Моля те, това е важно — рече той с равен тон.

— С ръцете си — рече тя накрая, а гласът й бе едва доловим. Той видя, че лицето й е почервеняло като рак. — С пръсти.

Браг се втренчи в нея.

— Той облада ли те?

Миранда го погледна с празен поглед.

— Ами… не знам.

— Каза, че те е наранил. Кървеше ли?

Тя се втренчи в него.

— Мисля, че не.

Браг изпсува.

— Миранда, той сложи ли пръта си в теб?

Устата й зяпна.

— Какво да сложи? Къде?

Браг се изправи.

— Пръта си, по дяволите. Мъжете имат прътове. — Той посочи собствената си видима издутина. Очите й последваха ръката му и тя възкликна.

— Исусе — рече Браг. — Приемам, че отговорът ти е не.

Тя кимна безмълвно.

Той си пое дълбоко дъх, засмя се неуверено и я погледна.

— Мисля, че ще е най-добре да спреш да ме зяпаш — рече той дрезгаво.

Миранда нададе ужасен вик и падна настрана, като се сви с гръб към него.

— Миранда, мисля, че трябва да знаеш, че все още си девствена. Не мога да повярвам, че някоя жена може да е толкова невежа — добави той и се запъти към потока.

18

Миранда никога през живота си не се бе чувствала толкова сама.

Тя лежеше свита на постелята, а умът й бе зает да премисля всичко, което бе открила. Още бе девствена. Джон нямаше да я върне обратно.

Сега си спомни как се чувстваше Чавес, когато лежеше до гърба й. Спомни си много ясно онова нещо, което приличаше на прът, да се опира в дупето й. Миранда се изчерви в мрака, като си представи как Браг сочи себе си — издутината, която бе видяла. Тя все още не бе напълно сигурна как се извършва актът на съвкупление.

Ако Джон не я пратеше обратно, той щеше да направи с нея разни неща с мъжката си част. Това щеше да е много, много по-лошо от онова, което бе сторил Чавес. Тя преглътна едно изтерзано стенание. Защо не я изпратеше у дома? Защо?

Миранда затвори плътно очи. Усети остро самотата си. Нямаше към кого да се обърне — нямаше си никой, който да й помогне да се справи с този брак с абсолютно непознат, варварски тексасец. Никой, на когото да задава въпросите си… Никой… Никой…

Тя усети сълзи, тези безспирни сълзи, отново да напират в очите й.

— О, защо не мога да се прибера у дома? — прошепна си тя. — Защо?

Тя не знаеше къде е Браг и не го чу да се приближава, докато не усети силните му, топли ръце върху рамото си.

— Не плачи — рече той с пресипнал глас.

— Искам да се прибера у дома — рече тя съкрушено, като се бореше с желанието си да плаче.

Той погали рамото й през одеялото, но тя не се обърна.

— Знам — рече накрая той. — Съжалявам.

— Мразя Тексас — изхлипа Миранда, като се поддаде на страха и терзанията си.

— Миранда, моля те, не плачи — каза той със загриженост в гласа. Не знаеше какво да прави. Тя бе толкова крехка, толкова млада, толкова уязвима. Никога преди това не се бе сблъсквал с женски сълзи. Майка му, от племето на апахите, никога не бе плакала, дори и когато баща й я бе зашлевил заради някакво прегрешение. Жена му, която сега бе покойница, също никога не бе плакала или поне не пред него. Дори след като я откри продадена от команчите в един бордей, тя не плака, дори и за сина им не плака… По някаква причина в този момент на Браг му се прииска да се разридае заедно с Миранда. Някъде дълбоко в него отдавна погребаната мъка на живота му се надигна и заплаши да изригне.

Той никога не бе плакал. Макар че мъжете апахи ронеха сълзи, когато оплакваха някого, белият баща на Браг му бе казал още от малък, че плачът е женска слабост — той нямаше да понесе да види как някой от синовете му плаче. Дори когато се удареше лошо като момче, Браг се бе научил да се владее — урок, който щеше да носи със себе си завинаги. Като юноша той смяташе баща си за титан сред мъжете, истински бог.

Браг безпомощно коленичи до Миранда и нежно докосна рамото й.

— Не си сама, Миранда — опита се да я успокои той. — Аз съм тук.

— Маман е мъртва — проплака тя. — Леля Елизабет е мъртва. Папа ме мрази. Сестрите са във Франция. Аз се омъжвам за човек, който няма да може да ме понася, не и след… след…

— Джон не е такъв — рече тихо Браг с успокоителен глас. Той се чувстваше силно притеснен от немъжествената, състрадателна мъка, която изпитваше, докато се бореше с желанието си да я прегърне. — А и винаги можеш да се обръщаш към мен, Миранда, по всяко време.