— Да?

— Мисля, че трябва да знаеш нещо за Чавес. — Очите й се бяха спрели върху неговите. Той се смрази.

— Искам да кажа, ако се кани да те убие един ден… трябва да знаеш колко е хитър. — Тя го гледаше с пребледняло лице.

— Продължавай.

— Полубратът на Чавес е предвождал онези команчи, които си тръгнал да отклониш. Това е било капан, за да те отдалечи от мен и да ме отвлече. — Тя не можа да овладее тръпката, която премина през нея. — Било е планирано.

Той я гледаше все по-разбиращо. И в този момент се надяваше, че Чавес е жив… за да може да му отмъсти. Както отмъщават апахите. Човекът щеше да умре, о, да. Но много, много бавно и с големи мъки.

16

Денят нямаше нищо общо с предишния. Миранда седеше сковано пред него, всеки неин мускул бе напрегнат, като се опитваше да се държи на разстояние от тялото му. След дълга борба Браг най-накрая и позволи да държи одеялото върху краката си, за да ги скрива от погледа му. Ако Миранда не бе пострадала толкова, ситуацията щеше да е почти комична. За съжаление неудобството не бе само нейно. Стегнатият й малък задник, сгушен между бедрата му, бе предизвикал неизбежна физическа реакция от негова страна, която тя — слава богу — изглежда не забелязваше. Искаше му се Миранда да продължава да е в неведение за отвратителната му похот, макар че преди това никога не се бе отвращавал от естествените си апетити. Не искаше да го приравнява с Чавес.

Поради взаимното им неудобство не си говореха. Миранда бе благодарна. Днес беше вцепенена и изтощена, сякаш бе вършила някаква много уморителна работа доста дълго време. Съзнанието й бе блокирало всички спомени за отвличането й и срещата с Чавес. Знаеше, че е била наранена и докосвана, но не можеше да си спомни какво точно се беше случило и дори не се и опитваше. Все още усещаше смътно ужаса някъде из дълбините на съзнанието си. Знаеше, че това мъчение е било божие наказание, но не чувстваше вина, както бе редно. Все още тъгуваше по леля си, макар и не толкова силно, колкото знаеше, че би трябвало. Дори не познаваше тази си леля, докато не се върна от манастира в Англия, но това не беше извинение. Тя можеше да мисли единствено за две неща — за мъжа, в чийто скут седеше в момента, и за годеника си.

На Миранда й беше много неудобно. Топлината на Браг накара собственото й тяло да пулсира — не неприятно, но трескаво. Това не беше ново усещане и тя се чудеше дали не се разболява след всичко, което се беше случило. Ужасяваше я неприличната им езда, както и фактът, че вече няма придружителка. Не че нямаше вяра на Браг. Единствената му, кратка и случайна целувка на практика бе забравена — маловажен инцидент в сравнение с унижението и агонията, които бе изтърпяла след това. Той бе рискувал собствения си живот, за да я спаси и тя му имаше пълно доверие.

Но не можеше да забрави факта, че Чавес я бе опозорил и че сега язди по толкова скандален начин с непознат мъж. Знаеше, че е опозорена и че Джон Барингтън никога няма да я вземе за жена. Със сигурност щяха да я пратят обратно в манастира още щом пристигнат в ранчото. Тази мисъл трябваше страшно да я облекчи — толкова искаше да се върне у дома. Но вместо това тя бе много неспокойна.

Спряха се да нощуват под едни зелени дъбове, край ромолящ поток. Оставаха още няколко часа дневна светлина, когато Браг я свали от коня, все още стиснала одеялото около себе си. Краката й ужасно я сърбяха и коленете и вътрешната част на бедрата я боляха от търкането в коженото седло цял ден. Тя бе крайно изтощена.

— Запали огън, Миранда — рече Браг, като разседла коня и го завърза. — Ще ида да хвана един хубавичък тлъст фазан за вечеря. — Той се усмихна. — Какво ще кажеш?

Златистите му очи бяха мили. Тя усети, че му се усмихва в отговор.

— Добре — рече тя, а после се спря. — Почакай! Не знам как…

Той се вгледа в нея, а после се засмя.

— Добре, ще ти покажа, като се върна. Ще дойда след петнайсетина минути, най-много трийсет. — Той тръгна да върви. — А, и не се притеснявай. На двайсет мили наоколо няма жива душа.

Миранда му се усмихна, без да знае как му въздейства това.

— Не ме е страх. Знам, че няма да ме изоставиш.

Браг се забърза със странно изражение на лицето си.

След като се отдалечи, тя веднага свали одеялото. Хладният въздух върху краката й беше истински балсам. Тя се протегна и се разтъпка, за да отпусне изтръпналите си мускули. Реши да събере дърва за огън, без да се отдалечава твърде много. Поне това можеше да свърши.

След това Миранда се разходи до потока. Внезапно усети неудържимо желание да се измие. Втурна се обратно към багажа им и започна да рови из самара на Браг за сапун. Намери дълго, правоъгълно парче еленова кожа колкото малко одеяло, барут за пушката, патрони за пистолета, малко бурканче с някакво мазило, сушена пастърма, странна огърлица от мъниста с медни закопчалки и нещо, което подозрително приличаше на кръст. Освен това имаше кафе, тютюн и малка бутилка уиски, но не и сапун. По дяволите, помисли си тя, а после се шляпна през устата, истински ужасена, задето дори си е помислила подобна дума. Тя се върна до потока с празни ръце и си помисли, че ще трябва да помоли Браг да внимава как говори покрай нея.

Миранда нагази в потока, облечена в ризата на Браг. Боеше се, че той скоро ще се върне и ще я хване да се къпе. Новопоявилите й се мазоли запариха от водата. Желанието й да се изкъпе стана неудържимо. Тя седна на една скала, а водата течеше край глезените й. Загреба малко груб пясък с ръка и започна да търка крака си, от пръстите до бедрото.

Започна да търка все по-силно, когато в ума й изникна един плашещ и отвратителен образ — как Чавес гали голото й тяло. Тя се бореше с видението, гонеше го. Пясъкът протърка кожата й, но болката й донесе облекчение и тя й се зарадва. Сърцето й туптеше болезнено и Миранда дишаше трудно. Зае се с другия крак и започна усилено да го търка — решително и енергично. Не можеше да спре образа на Чавес, виждаше лицето му сведено над своето. Търкаше все по-силно, злостно. Започна да трие вътрешната част на бедрата си, които вече бяха разранени от ездата. Чавес бе пъхал пръстите си в нея, в място, което тя дори не бе подозирала, че има. Тя скъса ризата и започна да търка корема, гърдите си, всяка част на тялото и, която бе докосвал…

17

Браг спря да свири с уста в мига, в който я видя. Верен на думата си, той носеше един доста едър фазан. Миранда бе с гръб към него и дългите й, гъсти коси напълно я закриваха, но той знаеше, че е гола. Виждаше, че яростно се мие и без съмнение бързаше, за да не я хване в неприличен вид. Той замръзна на място, а съзнанието му казваше да се отдръпне.

Бореше се със себе си и тъкмо щеше да се извърне и да й остави още малко време, когато тя се обърна настрани и започна да търка ръката си.

Именно тогава той осъзна, че нещо не е наред. Видя един дълъг, тънък крак, извивката на корема й, една нежна, висока гърда. Кожата й не беше бяла, а червена — гневно червена. Веднага разбра, че тя се търка с шепи груб пясък. От злобния, налудничав поглед, изписан на лицето й, той усети, че тя си прави нещо като самобичуване.

От устните му се изтръгна гневен вик. Като пусна фазана, той хвана ръцете й, за да не й позволи да си причини още болка.

— Не! — изкрещя тя, като се измъкна с истерична сила, която го завари напълно неподготвен. — Не! Не! — Докато се усети, ноктите й се забиха в лицето му и тя започна да го дере, докато пусна кръв.

Той хвана здраво ръцете й.

— Престани! — извика той. — Престани, Миранда, спри! — Разтърси я той. Тя се мяташе като диво животно, задъхваше се и надаваше викове, като се опитваше да го ритне. И двамата се бяха изправили и той пъхна единия си крак между бедрата й, а обви другия зад десния й крак, като я притисна към себе си. — Стига!

Миранда замръзна насреща му и тихо зарида, а главата й се отпусна безжизнено на гърдите му. Той я хвана по-леко и я вдигна на ръце, за да я занесе до одеялото. После видя до каква степен се бе самоизтезавала. Кожата й бе яростно червена от шията до пръстите на краката й, дори и гърдите. Вътрешните страни на коленете й също бяха разкървавени. Прилоша му. Тихият й плач се смени от стенание и той внимателно я положи на одеялото.

— Защо, Миранда? — попита той. — Защо трябваше да се нараняваш по този начин?

— Чавес — изстена тя. — Той ме докосна.

Естествено Браг разбра. Той стана и отиде до самарите. Разбра, че тя е ровила в тях, макар и да не знаеше какво е търсила. Взе еленовата кожа, която индианците увиваха около бедрата си и която му служеше за резервно одеяло и я постла върху нея, като я покри от бедрата до гърдите. Донесе вода от потока и когато коленичи в краката й, тя бе спряла да плаче, макар че на лицето й още проблясваха сълзи.

— Ще почистя тези ожулвания — каза й той с равен тон. Протегна ръка и внимателно се опита да раздалечи краката й.

— Не — възпротиви се тя, като се изправи, хванала еленовата кожа върху гърдите си, и се опита да избута ръката му. За първи път не се изчерви. — Аз ще го направя.

— Не говори глупости — рече той остро. Пъхна плата между бедрата й, без да обръща внимание на протеста й. Внимаваше да не докосва интимните й части, но ръката му трепереше и той случайно я допря. — Цялата си изранена — рече той рязко, още веднъж изумен от себе си. — По дяволите! Защо не ми каза, че имаш мехури?

— Не знаех — прошепна тя.

Той гледаше да избягва лицето й, понеже знаеше, че се чувства неудобно. Бе решен да я почисти и да не обръща внимание на собственото си неволно желание. Изми краката й и я намаза с мехлем, в който имаше лековити билки. Усещаше колко се напряга тя при всяко негово докосване, но се радваше, че деликатната й кожа вече не е толкова червена. Беше й страшно ядосан, задето се бе наранила.