Бренда Джойс - Пътуване към рая

Яздиха до здрач. Браг не се насочи право на север към лагера на Уелш. Вместо това тръгна на запад, понеже те бяха много на юг от главния път, почти бяха стигнали Сан Антонио. По пътя имаше няколко града, но Браг нямаше намерение да спира в нито един от тях. Не можеше да влезе в някое населено място с годеницата на Джон, облечена само в ризата му. Той смяташе да я защитава възможно най-добре от този момент нататък, което означаваше, че никой освен Джон нямаше да разбере какво се е случило. Макар че младата нация от тексасци можеше да се похвали с население от няколкостотин хиляди души, повечето американци или европейци, това все още бе малка общност, където мълвата се носеше със скоростта на новина. Всъщност клюките бяха голяма част от новините.

Миранда седеше приведена в ръцете му, а на главата й бе сомбрерото на един от мъртвите. От време на време се разтърсваше от някоя конвулсия. Браг няколко пъти се опита да говори с нея, но тя сякаш бе оглушала и онемяла. Той се разтревожи за състоянието й, направо се уплаши. Не можеше да забрави празния поглед в очите й, сякаш тя вече бе далеч отвъд реалността, изолирана от външния свят. Вината му го терзаеше. Той бе дал дума на Джон, че ще я защитава с живота си и ще я доведе до ранчото невредима. Бе се провалил. И доказателството за провала му бе мълчаливата агония на Миранда.

Той се поуспокои, когато тя се отпусна назад върху него и заспа на седлото. Накрая тези ужасни тръпки спряха да я разтърсват.

Браг спря по здрач, като я свали внимателно, без да я събужда. Тя се размърда и простена. Той разстели постелката си и я положи върху нея. Въпреки състоянието й топлината й го накара да почувства присъствието й като жена — при това желана. Мразеше собствената си похот. Остави я да спи, а после часове наред седя, загледан в нея, макар че не бе мигвал почти два дни. Тази способност също бе част от апашкото му възпитание.

Той се събуди призори и видя, че Миранда още спи. Имаше кошмари през нощта, скимтеше и стенеше, но не се бе събудила. Той отиде до нея и я успокои, като се чувстваше неловко, но какво друго можеше да стори? Да я остави да сънува как Чавес я изнасилва? Тя наистина е дете, увери се той и съвсем не се почувства добре от слабия, майчински подтик да я утеши. Реши, че у всеки човек съществува инстинктът да успокои едно наранено, уплашено дете.

Той се върна, след като се облекчи и я видя да се изправя с объркано изражение. Погледна я внимателно и когато тя срещна очите му, той усети, че го залива вълна от облекчение. Ужасният празен поглед бе изчезнал. Той приклекна до нея.

— Миранда? — Гласът му бе толкова нежен, че сам не можа да го познае и се смути. Тя се изчерви и извърна очи.

Той взе ръката й.

— Всичко е наред — рече той уверено.

Тя го погледна и той видя, че в очите й са се събрали огромни сълзи и преливат.

— Не — простена тя. — О, мили боже, не.

Тя обгърна коленете си с ръце и се заклати. Той положи колеблива ръка на рамото й.

— Съжалявам — рече той рязко, като се мразеше заради провала си. — Ужасно съжалявам.

Тя сведе очи, а после го погледна, прехапвайки език.

— Не си виновен ти — рече тя, а устните й потрепваха. Пое си дълбоко дъх. — Благодаря ти. Аз… аз мислех, че си мъртъв. Но ти ме спаси. — По бузите й се затърколиха нови сълзи. — Ти ме спаси от онзи… онзи… — Тя изстена.

— За съжаление пристигнах твърде късно — рече Браг мрачно, ужасно ядосан на себе си. Искаше му се да я прегърне, но не беше сигурен дали трябва да го стори. В този момент се мразеше толкова много, че бе уверен, че и тя го мрази.

— О, капитан Браг, благодаря, че ме спаси — извика Миранда през плач. Тя се люшна в обятията му.

Той я хвана и нежно, непохватно я прегърна, без да знае какво да направи или да каже.

— Да не мислеше, че съм някакъв негодник, който ще те остави в ръцете на тип като Чавес?

Миранда вдигна поглед към него. Гърдите й бяха меки срещу неговите, а косата й гъделичкаше брадичката му.

— Откъде… откъде го познаваш?

Браг се намръщи от самообвинения.

— Видях го в Накогдочес и не ми хареса начина, по който те зяпаше. По дяволите! — Той погледна към нея с ръка, втъкната в дългите й къдрици, като се наслаждаваше на копринената мекота. — Разпитах кой е.

Тя бе затаила дъх.

— Знам, че не мога да върна случилото се — рече той рязко. — Но никой, освен Джон никога няма да научи за това, уверявам те.

— Сега разбирам — промълви тя и внезапно се скова в прегръдката му.

— Какво има? — попита той загрижено.

Миранда отблъсна ръцете му и се отскубна от него, като уви одеялото около голите си прасци.

— Самозабравихме се — рече тя с поруменяло лице. — Нямам дрехи. Трябват ми моите дрехи. — С ужас тя бе осъзнала, че е облечена единствено в ризата му.

Една усмивчица заигра по лицето на Браг. Толкова се зарадва да види част от старата Миранда!

— Тук няма никой, за да знае дали сме облечени прилично, принцесо — подкачи я той внимателно.

Тя отново се изчерви.

— Но ние знаем — рече тя, като спря огромните си виолетови очи върху него. — Къде са дрехите ми? — В гласа й се прокрадна нотка на паника и тя се огледа с отчаяна настойчивост.

Браг се облегна назад.

— Боя се, че ще си навлечем истински неприятности, ако се върнем до дилижанса, за да ти вземем нещата.

Тя изглеждаше изключително изненадана.

— Виж, Миранда. Виждал съм почти всяка съществуваща частица от анатомията на жената и ти обещавам, че гледката на прекрасните ти крака няма да ме превърне в мръсник като Чавес.

Миранда отново се изчерви и сведе поглед.

— Той… той мъртъв ли е?

— Не знам — рече той рязко, като се изправи с навъсено лице.

— Надявам се да е мъртъв — прошепна тя на пресекулки с все така сведени очи.

— Зная — рече Браг, като се чудеше защо болката й толкова го наранява. Той никога не се бе проявявал като състрадателен човек, особено пък към жени.

— Бог ме наказва — рече тя, като го погледна. — Всичко…

— Това е нелепо — сряза я той.

— Не! Не разбираш ли? Не бях достатъчно послушна и достатъчно хрисима! И изпитвах твърде голямо любопитство към светския живот! — Тя простена. — Толкова грехове имам! И сега мразя този мъж. Ако бях истинска християнка, щях да му простя с любов и благост.

— Аз лично не познавам нито един християнин, който обича враговете си — рече Браг. — Мястото на този тип проповеди е в манастира, принцесо, не в реалния свят.

Миранда ахна и сякаш очакваше да го порази гръм, задето изрича такива светотатства.

— Не!

— О, да. Тук в Тексас, ако обичаш враговете си, умираш. За да живееш, трябва да убиеш враговете си, преди те да го сторят. — Погледът му бе жарък и гневен. Тя никога нямаше да оцелее в тази сурова земя, ако вярва в такива глупости.

— Не — рече тя, застанала нестабилно, все още стиснала одеялото около кръста си. — Не, моля за извинение, но ти грешиш!

Настоятелният й глас, издаващ силата на убеждението й, го изненада.

— Чуй ме — сряза я той, като не можеше да повярва, че се кара с нея, някакво си момиче, особено след това, което се бе случило. — Какво мислиш, че би ти донесло опрощението пред Чавес? — Той знаеше, че е жесток, но бе прекалено вбесен, за да се спре. — Ще го потупаш по гърба и ще му кажеш, че му прощаваш и той само ще те изнасили още веднъж!

Миранда възкликна и пребледня.

— Ако Чавес е още жив, Миранда — рече Браг с малко по-спокоен тон, — той никога няма да забрави какво му направих и ще ме убие, без да му мигне окото следващия път, когато ме мерне — освен ако аз не му свестя маслото пръв.

Миранда запуши ушите си с ръце и се извърна.

Браг ритна един камък и го запрати във въздуха. Отиде да оседлае коня, вбесен на себе си, задето й се разкрещя, но някой трябваше да я научи на нещата от живота. Нима всеки път щеше да посреща с отворени обятия и сляпа невинност всички Чавеси по света? Но какво му пукаше на него? Проблемът не беше негов — Джон щеше да се погрижи за това.

Не, помисли си той, като преметна седлото на гърба на изненадания кон. Длъжник съм й. По моя вина тя бе брутално използвана. Дължа й защита. Това бе всичко.

— Капитан Браг?

Той се обърна при приближаването й, като не можа да сдържи усмивката си при нелепия вид на увитото около кръста й одеяло.