И защо й пукаше?

След миг го чу точно зад себе си.

— Миранда, почакай. — Тя грабна полите си и избяга.

7

— Миранда, какво има?

Миранда се насили да се усмихне.

— Нищо, лельо Елизабет.

„Спри да мислиш за онази дебелана“, укори се тя.

— Скъпа, ти си задъхана и поруменяла.

Миранда се извърна и провери водата във ваната.

— Да не си болна? — попита Елизабет загрижено.

— Не, нищо ми няма.

— Намери ли капитана?

Миранда усети как кръвта отново нахлува в страните й и леля й не пропусна това.

— Миранда?

— Да. В обора — измрънка тя. После избухна. — Той беше там с някаква жена, лельо, сам с жена. — Елизабет сви устни в сурова черта.

Тази нощ Миранда сънува ужасен сън. Браг я държеше в обятията си и галеше тялото й, гърдите й. Тя се боеше, но нямаше глас да извика. Искаше да се бори, но крайниците й не помръдваха. Докосването му караше тялото й да пулсира много странно. Тя събуди плувнала в пот, а между бедрата усещаше сладко-горчива болка. Трябваше й доста време, за да заспи отново и въпреки това не разбираше абсолютно нищо.

Миранда и леля й закусваха с палачинки и сладък сироп, когато усети погледа му върху себе си. Почувства как лицето й пламва, но не вдигна очи. „Как мога да го погледна, след като съм го сънувала снощи?“ попита се тя отчаяно. Тя заби поглед в чинията си и се съсредоточи върху това да си изяде всичко до последната хапка. Изобщо не беше гладна, но поне правеше нещо.

— Добро утро, дами — провлачи Браг мързеливо.

— Капитан Браг — надигна се Елизабет. — Бих искала да си поговоря с вас насаме.

Браг се загледа в наведената глава на Миранда. Хрумна му нещо нелепо. Колко беше дълга косата й? Той осъзна, че лейди Холкум го чака и я погледна небрежно.

— Нека се досетя — промърмори той. Направи жест с ръка. — След вас, мадам.

Излязоха на двора. Браг въздъхна и се съвзе, когато започна тирадата.

— Мистър Браг! Не разбирам как е възможно Джон Барингтън да избере човек като вас за придружител на годеницата си в продължение на петстотин мили, но трябва да настоявам да сдържате повече низките си страсти, сър! Племенницата ми е невинно създание. Тя е била страшно разтърсена, когато е имала лошия късмет да попадне на вас с една от вашите… възлюбени снощи. Моля ви, сър! Имайте милост към това сладко младо момиче! Умолявам ви!

Браг отвърна на гневния й поглед.

— Мадам, нека да изясним нещата! Никой не съжалява повече от мен, че тя се натъкна на нас двамата с приятелката ми и се е разстроила от това.

Елизабет бе толкова изненадана, че не можа да обели дума.

Браг се усмихна.

— Но апетитите на мъжа са си нещо естествено в този край. Колко дълго си мислите, че може да остане защитена и невинна племенницата ви, като живее в Тексас? Или ще бъде девствена съпруга?

Елизабет възкликна от грубостта му.

— Ще се опитам да бъда по-дискретен. — Браг се ухили подигравателно и й се поклони. — Сега трябва да тръгваме, нали?

— Ще доведа Миранда — отвърна Елизабет надменно и с голямо негодувание.

Браг се бе разположил на верандата. Той наистина мислеше това, което каза. До последната дума. Съжаляваше, че Миранда го видя с онази жена. Но те не правеха нищо. Все още. Бяха сами, наистина, но това определено не беше грях. Той сви рамене. Въпреки това вината не беше негова. Той не очакваше Миранда да дойде да го търси.

— Дерек.

Той бе изненадан от Луиз, жената, с която бе преспал предната вечер.

— Добрутро. — Той й отправи спокойна, естествена усмивка. Тя бе много изпълнителна снощи и доста опитна. И не изглеждаше твърде зле, макар че гърдите й бяха почнали вече да поувисват. Тя пристъпи напред и притисна тази особена част от анатомията си към него.

— Съжалявам, че трябва да си тръгваш толкова скоро — усмихна му се тя.

— И аз — каза Браг, без да иска да каже това, но и без да лъже. После усмивката му изчезна. Проклятие! Миранда току-що бе излязла и го наблюдаваше с Луиз.

— Следващия път, като минаваш насам, ще дойдеш ли да ме видиш пак? — Луиз открито флиртуваше, като сложи ръка на гърдите му и я пъхна в разкопчаната му риза. Тя погали кожата му.

— Знаеш, че ще го направя — рече той, като отмести поглед от нея към Миранда, която ги зяпаше втренчено. Той видя изражението й и забеляза, че е смразена от шок. Беше изумена, макар че сигурно не си даваше сметка за това.

Той хвана ръката на Луиз и я махна от гърдите си.

— Не тук — каза той.

Луис презрително погледна към Миранда.

— Какво ти пука за тая малка девственица? — Тя се засмя, като обви врата му с ръце и страстно го целуна. Браг чу как Миранда възкликна, когато ръцете му се спуснаха по гърба на Луиз и устата му се разтвори за целувката й.

После с неудоволствие се спря и я избута. Шляпна я отзад.

— До другия път — ухили се той, като слезе по стълбите на верандата. Усмихна се на Миранда, която сега бе поаленяла като роза. Никога не беше виждал жена, която да се изчервява толкова много.

— Добро утро, Миранда — поздрави я любезно той. — Как спа снощи? — Погледът му премина по нея от само себе си. Господи, каква красавица!

Миранда преглътна. Да не би да й четеше мислите? Как бе разбрал, че снощи го е сънувала? Напълно онемяла, тя се забърза покрай него към дилижанса, а сърцето й биеше лудо.

Нима съпругът й щеше да я докосва по този начин? Ако го стореше, тя щеше да умре!

— Добрутро, мис Миранда — каза Уелш с приятелска усмивка. — Дайте да ви помогна да се качите.

Браг се приближаваше и Миранда бързо прие предложението на Уелш. Тя си мислеше, че ще умре — от унижение! — ако Браг отново я докоснеше!

8

Браг бе раздразнен, даже ядосан.

Утре щяха да стигнат до Накогдочес, последният град преди Сан Антонио на главния път. Бяха тръгнали от Начиточес преди два дена и Миранда усърдно го избягваше. Макар че я улавяше да го наблюдава с уплашено любопитство, когато не яздеше напред, в лагера тя сякаш правеше всичко възможно да поддържа голямо разстояние помежду им. Ако той й говореше нехайно и не й задаваше пряк въпрос, тя не отговаряше. Като я погледнеше, тя се изчервяваше. Понякога я гледаше и виждаше, че му отвръща. Забелязваше как вените пулсират яростно в тънката й бяла шия. Когато тя несъзнателно навлажни устни с розовия си език, на него му се щеше да я награби и да я целуне диво.

Искаше да си поговори с нея. Беше ядосан, задето го избягва, което правеше разговорът невъзможен. Не помагаше и фактът, че тя изглеждаше високомерна, сякаш той я отвращаваше. Или може би това бе само маска на страх? Каквото и да беше, на тях им оставаше да пътуват още дълго и този вид инфантилно държане не му допадаше.

Но леля й го следеше като ястреб и бързо парираше опитите му да се приближи до Миранда.

Той знаеше, че тя е невинно създание. Но как можеше да е засрамена от това, което бе видяла? Или си мислеше, че той е някой груб простак? Не беше ли го нарекла веднъж нецивилизован варварин? Боеше ли се от него? Понякога го гледаше така, сякаш се боеше, с някакъв хипнотичен страх. Как, по дяволите, можеше да се отърве от тази леля?

Проблемът сам се реши. Бяха спрели рано за нощувка, понеже бяха на по-малко от седем часа от Накогдочес. Миранда и леля й се бяха оттеглили в палатката си. Браг вече бе осигурил дивеча, който се печеше на шиш. Уелш пушеше, излегнат на земята. Миранда се появи на входа на палатката и го погледна.

Браг се изправи от мястото, където се бе подпрял на един объл камък. Миранда излезе и той забеляза, че е понесла кърпа, сапун и дрехи. Усмихна й се, когато тя се приближи. Очите й бяха разширени, а гласът й трепереше.

— Капитан Браг?

Погледът му я обходи. Отново бе поразен от красотата й. Миранда сякаш се разхубавяваше с всеки изминал ден.

— Да?

— Бих искала да се измия — рече тя с напрегнат глас.

Къде е леля ти? — попита Браг нехайно, застанал близо до нея. По някаква неизвестна причина сърцето му биеше толкова бързо, като че бе пробягал дълго разстояние.

— Спи. — Виолетовият й поглед се кръстоса с неговия. — Това пътуване й се отразява зле. Безпокоя се за нея.

Браг кимна трезво и с разбиране.

— За съжаление ще става само още по-тежко. Следвай ме — рече той.

Той я чу да се спъва зад него, докато вървяха по брега и автоматично се обърна и я хвана под ръка. Тя затаи дъх и се дръпна, сякаш бе прокажен. Браг я пусна, а лицето му притъмня. Миранда преглътна, като спусна уплашен поглед и каза:

— Още колко остава до ранчото, капитан Браг?

Той продължи по пътеката покрай памуковите храсти. Малката госпожичка се плашеше от него! Това ужасно го натъжи. Да не си мислеше, че ще я изнасили?

— Почти триста мили — рече той, като се спря.

— А! Езеро! — Миранда бе възхитена.

Браг се усмихна въпреки волята си.

— Миранда? Бих искал да поговоря с теб.

Тя бавно го изгледа.

— За какво? — думите й бяха толкова тихи, че едва се чуваха.

— За това, което си видяла в Начиточес. — Той гледаше лицето й. Издайническият розов прилив заля чертите й и тя извърна поглед.

— Не — рече той меко, — не поглеждай встрани. — Пръстите му бяха нежни и той повдигна брадичката й, за да срещне очите й. Тя сякаш бе затаила дъх. Той изпита почти неконтролируем подтик да я целуне.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не те следях. Търсех те.

— Ти ме избягваш. Защо?

Миранда се опита да извърне поглед, но той не пускаше брадичката й.

— Какво правеше с оная жена? — попита тя с потрепващ глас.

Браг я погледна крайно изненадано, после се засмя, а пръстите му се отделиха копринената й кожа.

Тя се изненада от смеха му, а очите й се разшириха.

— На нея й харесваше — рече той засмян — страшно много.