— Думите на тази мелодия не са подходящи за ушите на дами — рече й той, като се засмя и явно се наслаждаваше на неудобството й. — Особено пък за дами, израсли в манастир, подобно на теб.

И той имаше наглостта да й намигне похотливо. Тогава на Миранда й хрумна една много неблагочестива мисъл — може би някой гръм щеше да го порази още там, на място. След миг тя се молеше за прошка.

Сега внезапно дилижансът спря и всички политнаха напред.

— По дяволите! — възкликна Уелш и вече бе скочил на земята.

— Какво стана, мистър Уелш? — попита загрижено лейди Холкум.

Миранда усети как сърцето й нервно запърха.

— Да не се счупи нещо? — извика тя разтревожена, а после очите й зашариха по хоризонта. Както винаги, Браг яздеше напред и от него нямаше и следа.

— Мамка му стара! Простете, дами! — Уелш силно си прехапа устната и Миранда знаеше, че ако те с леля й не бяха тук, той щеше да нареди цяла върволица от цветисти изрази.

— Какво се е случило, мистър Уелш? — попита тя отново, като си вееше с ветрилото. Беше горещо и задушно и почти не се траеше. Но тя бе толкова близо до ваната си!

— Колелото е заседнало в една дълбока бразда — рече Уелш, поклащайки глава. — Грешката е моя. Мислех си за уиски и же… Мислех си, че трябва да стигнем до Начиточес до довечера — поправи се той набързо.

— Лельо Елизабет, мисля, че трябва да слезем — рече Миранда, като се надигна и внимателно събра полите си. — За да може мистър Уелш по-леко да извади дилижанса от тази бразда.

Ето, хванете се, госпожице — рече Уелш, като се забърза към нея. Помогна й да слезе, а после и на леля й.

— Къде е мистър Браг? — попита лейди Холкум. — Той не трябва ли да ни помогне?

— Надявам се изобщо да не разбере за това — промърмори Уелш, като се качи на дилижанса с изненадваща пъргавина. Той изплющя с юздите. — Дий! Дий! Айдееее!

Миранда и леля й се отдръпнаха и гледаха изумени, докато конете се мъчеха да освободят дилижанса. Колелото само задълба още по-дълбоко в браздата.

— О, спрете, мистър Уелш! Спрете! — извика Миранда. — Потъвате по-дълбоко.

Уелш въздъхна и слезе.

— Просто ще трябва да… А, ето го и Браг!

Миранда чу тропот на копита и го видя да пристига в галоп с притъмняло лице.

— Какво става? — извика той, но очите му вече бяха открили проблемното колело и той тихо изруга. Скочи от жребеца.

— Аз съм виновен — рече Уелш нещастно.

— Напълно си прав, по дяволите — скастри го Браг.

Очите на Миранда се разшириха.

— Мистър Уелш е човек — възпротиви се тя. — Всеки греши.

— Ти да мълчиш — рече Браг, като се обърна към нея, а очите му бяха потъмнели от гняв. Той захвърли шапката си на земята. Миранда не можеше да повярва, че се е ядосал до такава степен заради толкова малко произшествие.

— Вие сте непоносим — прошепна тя, без да иска да изрича това на глас.

Той се нахвърли върху нея, а на лицето му бе изписана истинска ярост.

— Непоносим значи? Произшествията означават смърт, когато си на пътя! Разбираш ли сега? — крещеше той.

Миранда отстъпи, уплашена от явно отприщената му ярост.

— Но… това е само…

— Ами ако бяхме в земите на команчите? — Той бе снишил гласа си, но устата му бе побеляла. — Ако това бе счупило оста? А? Ами ако бяхме заклещени неподвижни в продължение на часове, докато я поправим и някой боен отряд ни нападнеше? — той се извърна от нея отвратен.

— Това няма да се повтори — рече Уелш тихо.

— Ти карай, аз ще бутам — рече Браг с по-спокоен тон.

Сега Миранда разбра, но това не правеше характера му по-поносим. И тогава, точно пред очите й, той свали ризата си и нехайно я захвърли настрани.

Тя възкликна, а сърцето й се качи в гърлото, задушавайки я. Лицето й започна да гори и тя се чувстваше замаяна и не на себе си. Бе скандализирана. Мъжът стоеше полугол пред нея. Тя омаломощено протегна ръка и се подпря на колелото на дилижанса, като си вееше яростно.

— Капитан Браг! — възкликна леля й ужасена. — Как смеете да се събличате пред племенницата ми!

Браг изобщо не бе обърнал внимание на реакцията на Миранда, понеже бе започнал да разглежда колелото в мига, в който захвърли ризата си. Сега се изправи, а устните му се изкривиха в развеселена усмивка, като погледна към лейди Холкум, а после и към Миранда. Усмивката му угасна.

Тя бе много, много бледа и си вееше бързо-бързо, загледана право напред в някакъв далечен обект. Леля й отново шумно запротестира срещу голото му тяло и като седна на колене пред Миранда, започна да разтрива китките й.

— Боже господи! — възкликна Браг. — Никога ли не е виждала мъжки гърди преди това? Да не вземе да припадне? — Той не можеше да повярва.

— Естествено, че не е — сряза го лейди Холкум, а лицето й бе почервеняло от ярост.

Миранда го погледна за миг, видя широките му, окосмени гърди и поруменя. Ветрилото й започна да се вее по-бързо. Браг се засмя — това бе прекалено. Приближи се до нея.

— Пречиш — рече той, но без да е груб.

Горкият Джон! Какво щеше да прави с тази фригидна девственица? Той докосна рамото й, за да я дръпне настрани, но тя си пое дълбоко въздух и избяга оттам, сякаш той бе самият дявол, дошъл да я отведе със себе си. Той подтисна смеха си и отиде до вагона, за да се овладее.

— Добре, Уелш, подкарай тези коне — извика той, като се опитваше да забрави за Миранда.

Но Миранда не можеше да забрави за него. Всичко, за което можеше да мисли в момента бе златистата му, блестяща и гола плът, изпъната и със стегнати мускули. Лицето й отново поруменя. И той имаше всички тези тъмни косми — това бе неприлично! Тя преглътна сухо и чу Браг да пъшка, докато леля й успокоително я потупваше по рамото.

Миранда не знаеше какво й става. Погледна го над ветрилото. Стоеше едва ли не точно зад него и нов приток на ален цвят заля лицето й. Той се бе навел, раменете и ръцете му бяха залепени за задния край на дилижанса, докато го буташе напред с цялото си тяло. Гърбът се бе набраздил от усилията му. Задникът и бедрата му се бяха изопнали под меката, прилепнала еленова кожа, която само го подчертаваше, сякаш бе гол. Този път тя не можеше да отмести очи.

— Миранда! — извика леля й. — Престани да зяпаш капитан Браг!

Миранда се изчерви и бързо сведе поглед. Тя се засрами, че леля й я хвана да го гледа и още повече, задето й се скара за това достатъчно високо, та да чуят Уелш и Браг. Но още докато стоеше, забила поглед в земята, тя чу Браг да пъшка отново — гърлен, животински звук, който накара тялото й да зажадува топло, сладостно, странно. Отново вдигна очи и ги спря върху огромното му, пленително тяло и този път видя, че дилижансът тръгна напред.

— Миранда! Какво ти става! Какво те е прихванало? — Леля й бе изумена и ужасена.

Като нададе вик, Миранда изпусна ветрилото си и се втурна в гората, точно когато Браг се обърна, за да я погледне. Израз на веселие и разбиране се появи на лицето му, когато той се облегна на дилижанса, а от тялото му се лееше пот.

— Сър, трябва да ви кажа, че никога…

— Вече ми казахте — прекъсна я Браг. Той не бе в настроение да слуша някоя фригидна английска вдовица — пуританка да му чете конско. — Изгубихме време. Да тръгваме. — Той се изправи.

— Миранда? — извика леля й към гората. — Миранда? Готови сме да потегляме. Миранда?

Браг взе ризата си. Щяха да стигнат Начиточес точно преди стъмване, ако тръгнеха сега. Но точно сега това бе само малка, незначителна мисъл. Исусе! Миранда почти бе припаднала при вида на мъжки гърди! Тя бе толкова невинна…

А Джон, най-добрият му приятел и кръвен брат, щеше да отнеме тази невинност и да я промени. Този факт го накара да изпита непонятен гняв.

Нямаше и следа от Миранда и тя не бе отвърнала на виковете на леля си. Браг се разтревожи. Сега пък какво! Да не би глупавото момиче да се е блъснато в някое дърво и да е загубило съзнание от удара? Или нещо по-лошо?

— Защо не отговаря? О, боже, ако нещо й се е случило…

— Спокойно, лейди Холкум — рече Браг. — Ей сега ще я намеря. — Той тръгна през гората в посоката, в която бе избягала Миранда.

Поддържаше бързо темпо, докато с лекота я следваше все по-навътре в гората. Следенето беше едно от нещата, с които апахите се справяха най-добре. Тя бе оставила пътека, широка цяла миля, сякаш я бе отбелязала с панделка. Фасулска работа. Намери я свита на топка на земята, обгърнала коленете си с ръце под една папрат.

— Миранда! — сега го заля раздразнение, след като видя, че е в безопасност. — Задържаш ни.

Тя вдигна поглед, избърса очи и той осъзна, че е плакала. Странно, неразгадаемо чувство го обзе — непозната нежност. Той клекна до нея, но тя не искаше да го погледне в очите и той виждаше само дългите й, гъсти и черни мигли върху насълзените бузи:

— Защо плачеш? — попита той тихо. Не можа да познае гласа си. Инстинктивно сложи двете си ръце върху раменете й. Тя се отдръпна и скочи на крака.

— Нищо ми няма — рече тя, като нехайно избърса лицето си, което отново порозовяваше.

— Не, нещо не е наред — рече той, този път малко по-остро. Толкова ли я обиждаше допирът му? Или я отвращаваше? Той се смрази при последната мисъл.

— Толкова се срамувам — прошепна тя, като погледна към него. Очите й бяха влажни и за миг се приковаха право в неговите. Тя поруменя още повече и погледът й се спусна върху гърдите му. Устата й леко се разтвори.

Обзе го чувство на триумф и той се ухили.

— Да чувстваш желание към някой мъж не е нещо срамно — рече й той нехайно. Как можеше да си помисли, че тя го намира за отблъскващ? Все пак тя бе жена и сега очите й я издаваха. Браг бе очарован. Искаше му се да се поперчи пред нея — отново да свали ризата си и да я притисне срещу голите си гърди. Да я прегърне и да я гали…

Миранда възкликна и очите й се разшириха. Тя се отдръпна от него.

— О! Vous etes impossible! Bete! Sauvage! Vous etesfou. Stupide! Vous retrouves… voiis m’en pensez… ohhli!5