— Толкова си малка — каза й той дрезгаво. — Как ти се струвам аз?

Устните й бяха разтворени. Тя не отговори, но затвори очи и надигна неумело хълбоците си към него. Той се спусна върху нея, хвана я за ханша, насочи я, като влизаше с все по-бързи тласъци, потънал в нея. Обичаше я лудо. Извика името й, когато се изпразни в нея и сърцето му запулсира диво.

А после възкликна, когато усети контракциите й и чу виковете й. Влезе още веднъж, и още веднъж, протягайки ръка надолу, за да я докосне и да удължи удоволствието й. Виковете й стихнаха и двамата лежаха много неподвижни.

61

Сънят я остави на мързеливи, бавни етапи. Тя се опита да го продължи, толкова бе изтощена, че не искаше да се събужда. Задряма. В нея нахлуха спомени за Дерек и я разбудиха. Обзе я върховна радост. Страните й се обагриха от гореща руменина. Тя отвори очи и видя, че вън е късно, вече бе ярка дневна светлина.

Дерек не бе в леглото им. Тя отново се изчерви замислена. Той се люби с нея толкова пъти този следобед и вечерта, че тя не можеше да ги преброи. Не мислеше, че е заспала преди полунощ, а може би доста по-късно. И това стана в топлите му, нежни обятия. Може би призори, когато небето навън едва просветваше, обагрено в розовосиво, тя се събуди и усети, че той я целува и влиза в нея. Зарадва му се.

Нещо тъмно и болезнено прободе топлата, розова мъгла на мислите й. Тя го отпъди.

Протегна се. Беше се схванала, но се чувстваше чудесно. И бе протрита, усещаше го. Тя въздъхна, преситена.

Ти не си дама.

Тя възкликна, като искаше да забрави, че изобщо е чула тези омразни думи. Но той ги бе изрекъл и после устата му се бе спуснала и той се бе любил с нея. Блаженството, което последва бе изтрило съдържанието на думите му. Тя се напрегна, почна да рови в ума си и се опита да си спомни точния им разговор.

— Пожелах те още в първия миг, в който те видях — бе казал Дерек, като я прегърна и целуна бузата й.

— Това е, понеже си разгонен козел — отвърна Миранда. Той се захили.

— И ти ме искаше.

— Не е вярно!

— Помня как постоянно ме зяпаше страхливо и запленено.

— Това не е истина. — Тя се опита да си спомни дали наистина го е гледала по този начин.

Той се засмя, а ръката му се плъзна по гърдите й.

— Никога няма да забравя деня, когато едва не припадна, като си свалих ризата.

— Ти не си джентълмен!

— А ти не си дама. — Устата му се бе спуснала, прекъсвайки разговора.

Миранда усети как в очите й се надигат сълзи. Шегуваше ли се с нея? Закачлив ли беше тонът му? Имаше ли значение? Тя наистина не беше дама! Нито една дама не би приела един мъж с такъв ентусиазъм! А това със сигурност бе само малка част от онова, което показваше тя в реакцията към съпруга си. Как можеше да се държи като някоя евтина, зле възпитана уличница? Като… курва!

Тя вдигна завивките нагоре, обърна се настрана, сви се на топка, а всичката радост от това, че е открила съпруга й се изпари. Не остана нищо, освен срам и болка. Естествено той го мислеше. Понеже беше истина. Не че искаше да я нарани, но Дерек не беше джентълмен, така че какво му пукаше дали тя е дама? Но на нея й пукаше! Страшно много.

Миранда се опита да не мисли за страстната си реакция предната вечер, стенанията и виковете си. За миг й просветна откъде идеше тази нейна страна. Дядо й от майчина страна бе прочут женкар и немирник през целия си живот. Сменял любовниците си като носни кърпи, въпреки че бил женен. Умрял в апартамента на любовницата си на осемдесет и две годишна възраст, а последната му възлюбена бе двайсетгодишна актриса. Бе всеизвестно, че много черти от характера се предават през поколение. И сега всичко се обясняваше. Тя беше наследила страстната натура на дядо си.

Искаше й се да се завре в някоя дупка и да изчезне.

Вина и срам се бореха за надмощие у нея. Сега вече знаеше как се зачеват бебетата. Когато мъжът вземеше жена си по нормалния начин, тя смяташе, че това е правилно, неизбежно. Но Дерек бе преминал отвъд тези граници с ръцете и устата си. Мили боже! Какво щеше да каже отец Мигел, когато идеше да се изповяда? И можеше ли изобщо да си признае такова греховно съвкупление? А и щеше ли да има възможност да се изповяда? Трябваше да иде на църква!

— Добрутро, сънливке. — Дерек се усмихна и се протегна към нея, коленичи и я взе в обятията си. Погледът му бе топъл и нежен.

Миранда не го погледна. Не, помисли си тя решително, стига толкова!

— Миранда, как се чувстваш? — той вдигна брадичката й, като я принуди да срещне погледа му. Изразът му доби по-трезв вид, когато видя мрачната й физиономия. — Какво има?

Очите й се насълзиха. Тя се дръпна.

— Махни се. — Тя вдигна завивките до лицето си и простена изтерзано.

— Добре ли си? — Той стисна одеялото, истински загрижен. — Да не си болна? — Ръката му се долепи до челото й.

Тя стисна здраво очи, за да спре напиращите сълзи. Възползва се от извинението, което й предложи той.

— Не, боли ме главата и се чувствам ужасно.

Той я изгледа уплашен. Погали косата й.

— Нямаш треска — рече накрая той. — Ще ти донеса студен компрес за главата.

Миранда заплака. Не можа да се сдържи.

— Защо плачеш? — попита той с агонизиращ глас.

Тя простена и захлипа.

Той внимателно я обърна, ужасно уплашен.

— Боли ли те?

Тя не отговори.

— Миранда, къде те боли?

Тя долови остротата в гласа му.

— Просто имам главоболие — отвърна тя, като й се искаше да я прегърне и да й каже, че я обича. Снощи й беше казал това няколко пъти, но винаги насред някой много жарък момент.

Браг се запита дали не е виновен за болестта й. Тя бе толкова крехка, толкова уязвима. Похотта му ли беше виновна? Хрумна му нова мисъл, която го обнадежди.

— Миранда, да не би да ти идва месечният цикъл?

— Да — отвърна му тя, само и само да я остави на мира.

Той въздъхна от облекчение и се изправи.

— Ще ти донеса компрес. Гладна ли си?

— Не.

Той я погледна още веднъж и излезе. В мига, в който си тръгна, сълзите й чудодейно пресъхнаха. Тя остана да лежи там потисната и засрамена.

62

Тя не можеше да се излежава в леглото цял следобед. Това нямаше да промени станалото, нито да поправи нещата. А и не беше честно спрямо мъжа й. Миранда стана, облече се и излезе, за да даде своя принос в ежедневните им задължения.

Дерек правеше някаква яхния. Той грейна, като я видя.

— По-добре ли си?

— Да. Съжалявам, че се държах толкова детински. — Тя искаше да отмести очи, но неговият поглед бе толкова топъл и грижовен, че задържа нейния. През тялото й премина сладко-горчива болка. — Ще приготвя вечерята.

— Днес искам да си починеш — заяви той твърдо. — Как е главоболието ти?

— По-добре — отвърна тя. Всъщност наистина я болеше глава и усещаше някакво тъпо пулсиране в слепоочията си.

Той пусна ножа, с който режеше месото и я взе в обятията си.

— За миг ме уплаши одеве — рече той. Дъхът му бе топъл върху лицето й.

Миранда искаше да зарови лице в гърдите му и да забрави ужасните си мисли. Сякаш доловил желанието й, той дръпна главата й напред, докато бузата й се облегна на него. Погали я по косата. Тя усети как у нея се надига огромна топлина и привързаност, може би дори любов, към този мъж.

— Започна ли вече да кървиш? — попита той.

Тя задържа дъх. И това не беше честно, да го остави да си мисли, че ще й идва, не и когато той бе толкова разстроен, че може да е бременна.

— Миранда?

— Още не — отвърна тя, като й се щеше да не е лъгала.

Той се напрегна и тя се запита дали усеща измамата й. Но той повече не поде темата.

През останалата част на деня Дерек не я остави да си помръдне пръста, за нейно огорчение. Той приготви вечерята, изпра, изчисти оръжието си и прибра изсъхналите кожи. Тя не беше сигурна какво означава това. В погледа му имаше и загриженост, и нежност, и неугасващ блясък.

Миранда се изненада, че е толкова уморена, но нямаше търпение да се вмъкне в леглото тази вечер и се безпокоеше. Не искаше тази нощ да е повторение на предната или поне мозъкът й не искаше. Но усещаше и някакво гъделичкащо нетърпение, нишки на желание, които знаеше, че може да изтъче в нажежени пламъци. Опита се да потуши тази дива страна на характера си.

Той влезе, след като тя се бе мушнала под завивките, облечена в долната си риза.

— Какво е това? — попита той озадачено, като опипваше с пръст крайчеца, обшит с панделка.

— Уморена съм — отвърна тя.

Той седна и я загледа с вид на разочаровано момченце.

— Знам — рече той най-накрая. — Аз бях виновен снощи, не биваше да съм толкова ненаситен. Но просто… толкова дълго те чаках, Миранда.

Думите му я развълнуваха. Тя не искаше да се вълнува и да се възбужда. Погледите им се срещнаха. Той се наведе и докосна устните й със своите. Миранда се бореше с пулсиращото си желание. Вдигна ръце към гърдите му и го отблъсна.

— Не — каза тя твърдо. — Освен това съм се протрила. — Това си беше точно така.

Той хвана двете й ръце в своите и въздъхна.

— Аз съм ненаситен негодник, предполагам. Помислих си, че може да се протриеш, понеже си толкова мъничка.

Тя почервеня от явния му намек. Той се усмихна и я погали по рамото.

— Все още си толкова свенлива. Ще ида да взема малко мехлем. — Той излезе.

Миранда лежеше и се опитваше да отрече, че иска да я люби. Зачуди се дали низките й апетити не са някакъв вид наказание. Как беше възможно? Откакто бе дошла в Тексас, се случваха само ужасни неща едно подир друго. Тя не заслужаваше повече терзания, уверена бе в това.

Дерек се върна с малко бурканче, което тя позна. Като знаеше за какво е, тя се изчерви и протегна ръка към него. Той не й го подаде.