— Не искам да мокриш тази рана.

— О, не. Пак почнахме да командваме, а? Мръсен съм. Достатъчно е зараснала.

— Дерек, не — тя сложи ръце на кръста и го изгледа.

Той се засмя, очарован от съпружеското й поведение.

— Чудесно. Тогава ти ще ме изкъпеш.

Този път по страните й изби ярка руменина.

— Можеш и сам да се изкъпеш — рече тя.

— Миранда, ако трябва да се изкъпя сам, тогава влизам във ваната. — Той говореше сериозно. Наистина искаше вана до този момент. Не му пукаше, че едно измиване от Миранда ще е истинско мъчение. Искаше да почувства ръцете й навсякъде по тялото си.

— Дай да видя раната — каза тя, леко сковано.

Той започна да си събува панталоните. Тя остро си пое въздух, но на него не му пукаше. Жените винаги бяха цъкали с език от физиката и от мъжеството му. Искаше да я впечатли. Със сигурност щеше да я впечатли сега, когато бе огромен от желание по нея. Чудеше се дали ще я възбуди. Той си свали панталоните и се ухили.

Тя се втренчи за миг, преди да извърне поглед и да го обърне с гръб. Той надзърна през рамо и видя, че тя се е загледала в задника му, а не в бедрото му. Опита се да не се засмее. Пулсираше.

— Е?

— Не мисля, че трябва да взимаш вана — рече тя смутена.

— Да седна ли или да легна?

— Дерек, не искам да те къпя.

— По дяволите — избухна той.

— Добре — рече тя, като го погледна гневно. — Чудесно. Но увий това около кръста си, моля те.

Той взе кърпата, но се обърна, за да й даде възможност да го види от друг ъгъл, докато небрежно се подчиняваше. Естествено тя се бе обърнала с гръб към него и мокреше гъбата. Той въздъхна, възседна стола и после затвори очи, докато тя изми гърба му.

Докосването и бе истинско блаженство, особено когато усещаше как ядът й се уталожва и се заменя от нервно треперене на ръката й. Това страх ли беше? Отвращение? Той не мислеше така. Смяташе, че е желание, макар и тя да не го разбира.

— Обърни се.

Той се подчини. Гледаше я как мие ръцете му, раменете, гърдите. Трудно му бе да диша равномерно и още по-трудно му беше да се сдържи и да не я награби и целуне.

— Достатъчно — рече той накрая с дрезгав глас.

Тя изглеждаше изненадана.

— Ами краката ти?

Той се страхуваше, че ще постави и двама им в неловко положение, ако тя продължи.

— Сам ще го направя.

Той взе гъбата и се извърна. Запита се дали да не си намери някоя курва за през нощта. Толкова време беше минало. После погледна към нея, докато се навеждаше да вземе една мокра кърпа от пода и сърцето му потръпна.

Ще я ухажвам, помисли си той, и ще чакам.

55

— Защо гледаш така? — попита Браг.

Миранда се усмихна, като продължаваше да изучава пирамидалната постройка.

— Просто никога не съм си представяла, че ще дойде ден, когато мъжът ми ще построи вигвам, за да живеем в него.

Браг се засмя.

— Честно казано, принцесо, аз никога не съм си мислел, че ще доживея деня, когато ще построя такова нещо за жена си. Нали разбираш, това е женска работа.

— Невъзможно — възкликна тя. Вигвамът бе висок дванайсет фута и широк около осем. Бе построен от осем много здрави кола от хвойна, забити в дупки в земята и свързани най-отгоре. Отстрани бе увит с клонки. Миранда не можеше да проумее как е възможно някоя жена да построи подобно нещо.

Браг я хвана и й залепи една плътна, бърза целувка по устата, изненадвайки я. Пусна я също толкова бързо.

— Но не и индианска съпруга, която е толкова малка и слабичка като теб. — Той доби сериозен вид. — Днес следобед ще ходя на лов и за нула време ще покрием това с кожи.

Миранда го погледна. Сега й се стори потънал в мисли. Целувките му я изненадваха. Тя дори не бе подозирала, че е любвеобилен мъж. Но въпреки това той изглеждаше решен да издържи дълго време, без да я докосва разсеяно, да я потупва по рамото, да стиска ръката й или да прокарва пръсти през косата й. Колко противоречия имаше у него.

— Ела с мен — рече Браг.

Те отидоха до вързопите и провизиите си, разтоварени от коня и покрити с брезент. Браг затършува, откри това, което търсеше и хвърли на Миранда няколко кожени торбички.

— Какво има вътре? — попита тя любопитно.

— Погледни и ще видиш — отвърна той, като клекна край запасите им и се ухили.

Миранда отвори една от малките торбички и възкликна. Беше пълна със семена.

— Дерек, ще си имаме градина.

— И още как — потвърди той. — И трябва да я засеем колкото се може по-скоро.

Миранда се огледа. Мястото, избрано от Дерек, бе недалеч от широк, бистър поток. Една малка полянка, покрита с първите априлски цветя, беше обградена с гора. Той бе построил вигвама им в горичка от дъбове и хвойна, където се сливаше естествено и ненатрапчиво с пейзажа.

— Ей там — каза тя и посочи с ръка. — Как ще го разчистим?

— Лесно. Още утре сутрин ще подпаля една част, а после ще я разора за теб. До вечерта ще сме засели всичко.

Миранда го награди с усмивка.

— Преди да ида на лов, принцесо, искам да ти дам един урок по стрелба. — Той й направи знак. Миранда се приближи до него и той сложи леко ръка на рамото й и я поведе. Остави я, за да сложи мишена — един дънер, изправен на земята. Върна се до нея, изтегли колта от кобура си и извади всички куршуми от него. — Гледай внимателно.

Той й показа как да зареди, после отново го изпразни и я накара да го повтори. Беше просто.

— Добре. — Той се усмихна. — Сега застани спокойно и се отпусни, погледни мишената, прицели се и натисни.

Той й подаде пистолета. Миранда се чувстваше нервна. Никога преди това не бе хващала пистолет в ръцете си, а камо ли да стреля. Тя преглътна, насочи пистолета в мишената, погледна я и дръпна спусъка. Ритането не беше много силно.

— Как се справих?

Дерек я погледна.

— Е, беше само на миля встрани. Прицели ли се?

— Разбира се!

Той застана зад нея и сложи ръка върху нейната.

— Прицели се внимателно — рече той, а гласът му прозвуча в ухото й.

Дъхът му гъделичкаше врата й. Тялото й беше топло. Коленете му докосваха бедрата й. Гърдите му бяха долепени до гърба й. Тя го усещаше и това я разсейваше.

— Миранда?

Тя погледна и стреля. Лекото ритване на пистолета я тласна срещу топлата му твърда гръд.

— Улучих ли? — попита тя с надежда.

— Не съвсем — провлачи той. — Как е зрението ти между другото?

— Толкова ли е зле?

— Не, не е много лошо — излъга той. — Още веднъж. Хайде, губим ценно време.

Миранда се опита да не обръща внимание колко са близо един до друг. Този път, като се прицели, той обви едната си ръка около кръста й, а другата постави върху ръката, държаща колта, и й каза да изчака. Наведе се до нея, докато лицето му се изравни с нейното, като се опита да види как се е прицелила в мишената.

— Боже, Миранда! С десет ярда встрани си.

— Наляво или надясно?

— Наляво.

Тя нагласи пистолета си.

— Твърде много, скъпа. Съвсем мъничко. Готово. Сега недей да трепериш, като стреляш…

Тя стреля и не улучи.

— Съжалявам — извика тя.

— Няма нищо — успокои я той, като се изправи зад нея. Но не се отмести.

— Не мисля, че от мен ще излезе голям стрелец.

— Не е вярно — опроверга я той. — Всеки ден ще се упражняваш по един час. Опитай пак.

Той стоеше с нея сякаш часове наред, но тя нито веднъж не улучи целта. Накрая й каза, че й стига толкова за днес. Тя му хвърли поглед крадешком. Изглеждаше малко недоволен. Бе невероятно търпелив. И тя искаше да го зарадва. Чувстваше се много нещастна, задето е толкова лоша ученичка. Беше покрусена.

— Не се притеснявай — каза й той на път към вигвама. Прехвърли ръка през рамото й и я стисна. — Като приключа с обучението ти, ще бъдеш най-добрият стрелец в западен Тексас.

— Съмнявам се. Той я изгледа.

— Защо не опечеш малко хляб? — Той се спря. — Знаеш ли как се меси?

— Естествено — отговори тя негодуващо. — Гледах Елена.

Браг се усмихна. Това щеше да е интересно.

— Каква неопитна жена си имам!

— Как ще го опечем?

— Лесно — отвърна той весело, като взе една пушка. — В огъня. Ти се погрижи за тестото. Аз скоро ще се върна.

Миранда го загледа как се запътва към гората, пеша, с някаква животинска грация. Тя се усмихна. Бяха прекарали толкова много време заедно през последните няколко дни. Вече й липсваше.

56

Дерек го нямаше и тя се запита къде ли е отишъл толкова рано сутринта. Тя се изкъпа в потока, който бе доста студеничък, после си облече обикновената памучна пола и блуза. Направи кафе и закуска за него — тя никога не беше гладна сутрин. Докато правеше сместа за палачинките, започна да си тананика. Бе наистина прекрасно утро.

Беше малко хладно, но само защото още бе рано. Небето бе почти кралско синьо, без нито едно облаче. Птиците чуруликаха напевно, като си предаваха съобщения горе в дърветата. Около тях се носеше чудесен аромат — мирис на кафе, ощавени кожи, нещо сладко, като от цвете — може би всички кандилки, които бяха разцъфнали през последната седмица на ливадата, а ярките им виолетови багри се бяха смесили с жълтото и синьото на маргаритките. Тя с изненада откри, че е доста доволна.

Къде бе отишъл Дерек толкова рано сутринта?

Миранда научаваше все повече с всеки изминал ден. Беше се превърнала в жена на заселник-пионер — или индианска съпруга. Точно предния ден Дерек прекара следобеда, като й помагаше да прави сапун. Бяха донесли сапун със себе си, но в крайна сметка някой ден запасите им щяха да свършат. Вигвамът, който апахите наричали гохуах, както й каза Дерек, бе напълно покрит с кожи.

Вратата бе направена от едно одеяло, което висеше върху дървена рамка. Наистина е почти като колиба, помисли си тя. Дори се научи да прави приличен хляб. Първият й опит бе безформена буца — истински провал. Естествено Дерек се държа тактично и мило, но тя забеляза смеха в очите му.