Браг отново се усмихна, извади ножа си и преди някой да успее да помръдне, го заби в бедрото си — точно там, където бе улучил Чавес.

Миранда извика.

Чавес се усмихна.

Браг се намръщи.

— Пекос — рече той, без да поглежда към никой друг, освен Чавес, — отведи я оттук.

Той чу Пекос да потегля с коня, а Миранда да протестира и да хлипа, без да спира да повтаря името му.

Чавес скочи, като се възползва от разсейването. Ножът изникна в ръката му. Браг отскочи назад, но не преди една кървава черта да обагри ризата му от шевро на гърдите. Те предпазливо започнаха да се обикалят един друг.

Браг се хвърли напред. Чавес отскочи назад, ала Браг продължи да настъпва и замахна с острието, като проряза широка рана в ръката на команчерото.

Битката се превърна в танц на движения, напред-назад. Остриетата проблясваха, като се доближаваха на косъм от кожата. И двамата, макар и ранени, бяха подвижни и умели. И двамата си служеха с ножовете като индианците, чиято кръв бяха наследили. Скоро бяха плувнали в пот и дишаха тежко, но въпреки това сложният танц не спря.

Накрая Чавес се хвърли напред. Браг го остави да се приближи, а после парира ръката, държаща ножа, преметна крак зад Чавес и го прикова на мястото му. Наръга ножа си в него. Чавес изкрещя и се строполи.

— Той е пътник — подхвърли небрежно Линкълн. — Но ще умре чак след няколко часа.

— Дай ми манерката си — каза Браг, който сега бе задъхан, а от лицето му се лееше пот. Линкълн му я подаде. Браг плисна водата в лицето на Чавес. Мъжът се свести и се закашля.

— Искам да си в съзнание, амиго, докато умираш бавно. — Браг се обърна, а после се намръщи. — Какво прави тя тук?

— Не искаше да тръгне — отвърна Пекос.

Миранда бе побеляла и неподвижна, а очите й се бяха разширили върху лицето й, което изглеждаше поотслабнало и изпито. Той се приближи до нея, накуцвайки, и сложи ръка на рамото й.

— Той изнасили ли те?

Тя възкликна.

— Да или не, по дяволите?

— Да — чу се едва доловим шепот.

Той я прехвърли на Пекос.

— Ако трябва я носи, но я отведи оттук. Не искам да види това.

Пекос разбра, вдигна Миранда в ръцете си и тръгна към селото. Браг го загледа и изчака да се отдалечат достатъчно, за да не може тя да види какво ще стане. Като накуцваше вече доста по-силно, той се приближи до Чавес и се вгледа в него. Мъжът отвърна на погледа му, отказвайки да се моли.

Очите на Чавес се разшириха от изненада и страх, когато Браг извади ножа и го задържа така, че слънчевата светлина да затанцува върху острието.

— Умирам — рече Чавес.

— Да, това ми е ясно — Браг се наведе нехайно и сряза панталоните му на чатала.

— Не! — извика Чавес.

Браг го хвана.

Викът на Чавес бе смразяващ.

52

Пекос не й даваше да се обърне и когато Миранда чу крясъка, всяко косъмче на тялото и настръхна. Какво бе сторил Браг? Тя бе изумена от мълниеносната бързина на събитията — внезапното нападение над селото, появата на Браг и битката с Чавес. Мили боже, колко се нуждаеше от Дерек в този момент.

— Миранда?

Тя се извърна при звука на гласа му и се спусна сляпо в обятията му.

— Дерек!

Той я прегърна силно. Тялото му бе топло и твърдо. Тя се чувстваше толкова сигурна. Той миришеше на пот и коне, и на мъж и тя се сви по-близо, а ръцете му се обвиха по-плътно около нея и тя си помисли, че никога не е усещала по-голямо облекчение през целия си живот. Усети ръцете му в косата си, а после устните му се притиснаха към главата й.

— Слава богу — рече тежко Браг.

Внезапно Миранда си спомни състоянието му и се дръпна толкова далеч, колкото той й позволи, което бе само на около два пръста разстояние.

— Дерек, ти си ранен!

— Само драскотина — каза той, загледан в нея с тъжни, безкрайно нежни очи.

Но той куцаше и кървеше и това я уплаши.

— Нека се погрижа за теб.

— Нямаме време. Линк, доведи ми някой хубав кон и нещата ми. Как е положението?

— Кажи-речи сме готови да потегляме, капитане. Браг погледна към Миранда.

— Можеш да превържеш тази рана на бедрото ми и тръгваме.

— Те имат още мъже — рече тя разтревожено.

— Знам — отвърна той.

— Как можа, Дерек? — извика тя, като разгледа раната на крака му.

Той не отговори.

Тя бързо я превърза с еленова кожа.

— Това изобщо не е достатъчно.

— Ножът ми беше чист. Веднага щом спрем, можеш да я изчистиш и превържеш както трябва. — Той се усмихна. — Знам колко държиш на приличието.

Миранда също се усмихна. На сърцето й сякаш му бяха поникнали криле.

Яздиха цял ден до здрач. Тя седеше върху новия кон на Браг, дългокрак и червеникавокафяв на цвят. Двама мъже разузнаваха напред, двама яздеха отзад. С тях имаше около осемнайсет жени и деца, но Браг не позволи това да ги забави. Всеки, който не можеше да язди достатъчно добре бе сложен на коня на някой рейнджър, за да не изостава. За щастие, само по-възрастните жени не можеха да яздят. Като се спусна мрак, те си построиха лагер, без да палят огън.

— Ще те почистя — рече Миранда неодобрително, понеже Браг бе изчезнал, за да даде заповеди за смяната на четиричленния караул още щом спряха. — И остави някой друг да се погрижи за коня ти.

— Да, мадам — отдаде й чест той, ухилен, сякаш се радваше, че му заповядват.

— Последвай ме до потока. Ще се справиш ли?

— Разбира се. Ти май обичаш да командваш, а?

По някаква причина тонът му я накара да се чувства прекрасно. Тя му заповяда да седне и да махне кървавата превръзка, а после ловко сряза крачола на панталона му.

— Това пък защо го направи? — възнегодува той.

— Ще го зашия — отвърна му тя. — Обърни се и не мърдай, Дерек.

Той се подчини.

Раната бе доста чиста и не бе дълбока. Но още не се беше съсирила и тя се намръщи, като й се щеше да не се налага той да се движи и да язди. Проми я с вода, а после и с уиски и Браг дори не трепна. Тя осъзна, че много се гордее с него. Той беше толкова смел, толкова безстрашен, толкова силен. Ще се опитам да се поуча от него, помисли си тя, докато превързваше раната с ленени превръзки, които Лейкли й даде, без да каже дума.

— Ще бъдеш като нов за нула време — рече тя.

Дерек внимателно се обърна и се изправи, като остави ранения си крак сгънат в коляното и вдигнат над земята. Той свали ризата си.

Гърдите му блестяха, целите само твърди, жилести мускули. За миг Миранда не можеше да отговори, а после той се засмя.

— Ела тук, не мога да чакам.

Преди тя да се усети, той я бе притеглил по-близо със силната си ръка и я целуваше нежно, но със спотаена, сдържана страст. Тя се скова и затвори очи, но не се отдръпна. Той нямаше да го направи, мислеше си тя. Просто нямаше.

Той я пусна и се загледа в нея. Вече не се усмихваше. Тя познаваше твърде добре този похотлив поглед — беше научила какво означава той от Чавес. Устата й потрепери. Миранда не се помръдна. Чувстваше се угрижена и хваната в капан, отново се боеше.

Ръката му се вдигна към косата й, към къдриците, които се бяха разпилели от единствената й дълга плитка.

— Искам да се любя с теб — рече той дрезгаво. — Искам да изтрия отпечатъка на Чавес. Искам да те имам за себе си. Искам те… толкова силно.

Миранда бавно се изправи. Тя се опита да намери думите, които и трябваха. Всичко, което излезе бе:

— Моля те, недей.

Видя как в очите му нахлува разочарование и нещо като болка или мъка. После сведе очи и изкриви лице в някак горчива усмивка.

— Сега мога да се измия — рече той равно и сковано се изправи на крака.

— Не ставай глупав — рече тя задъхана. — Моля те, нека се погрижа за теб. — Гласът й секна. Тя внезапно се шокира, когато от очите й започнаха да се леят сълзи. Извърна се.

— Ей — рече той изненадан и обви ръце около нея, като се притисна към гърба й. — Всичко е наред — успокои я той.

Тя захлипа по-силно.

— Миранда, съжалявам — рече той с болка. Целуна я по главата, а после сложи брадичката си отгоре. — Шшт, тихо, скъпа, не плачи.

— Съжалявам — проплака тя.

— Разбирам — промълви той. — Разбирам. Никога няма да те нараня, никога. — Той я залюля в люлката на тялото си.

53

Браг си мислеше, че разбира. Тя бе изнасилена. Брутално, вероятно многократно. Той искаше да знае всички подробности, макар и сам да не разбираше защо, по дяволите. Искаше да сподели мъката й от това, което й се бе случило, но не я попита. Точно сега тя бе толкова уморена и изтощена и той искаше да й даде защита и закрила. Искаше да унищожи мъката и срама й. Подтикът да се люби с нея бе необуздан. Той имаше чувството, че ако може да я вземе в обятията си, с ласки и целувки ще успее да заличи всичко, което се бе случило. Имаше чувството, че след като се зарови дълбоко в нея, можеше да премахне следите на Чавес, спомена за него. Можеше да я смята за своя.

Но Миранда винаги се бе бояла от секса и сега този страх вероятно се бе засилил. Той я обичаше. Никога не би я наранил — наистина го мислеше, когато й го каза. Дори нямаше да й се натрапва. Искаше тя сама да го поиска. Щеше да чака. Да я успокоява, да се грижи за нея и да я обича и те щяха да започнат живота си отново. Все пак любенето бе само част от една връзка и в този случай щеше да е допълнителната награда, осъзна той. После се усети какви ги мисли и се засмя на глас. Звучеше като някой романтичен глупак. Нямаше нищо общо с грубияна Дерек Браг, който си падаше по тънката част и взимаше жените при най-малкия знак от тяхна страна още откакто стана на шестнайсет.

Лагерът бе притихнал и всички спяха изтощени, особено пленниците, които бяха жестоко малтретирани и отслабнали. Браг се приближи тихомълком до постелята си и на устните му разцъфна нежна усмивка, като видя там Миранда, свита настрана. Легна до нея.