След вечеря той взе ръката й и те излязоха на верандата, за да се облегнат на перилата. Полумесецът бе точно като кравайче, почти бял, застанал сред хиляди блещукащи, светещи звезди в тъмносинята нощ. Имаше лек ветрец, чуваше се подрънкване на чанове и конско цвилене. Тя се облегна на мъжа, който седеше до нея, без да се замисли и усети мириса му — на бренди и еленова кожа, мускус и сапун. Ръката му обгърна кръста й и преди тя да се усети, той я обърна към себе си и я притегли по-близо.

Тя се стопи в тялото му, а лицето й се облегна на гърдите му, другата му ръка я обгърна и той я държа така дълго време, а нощта изведнъж стана много, много тиха. Той вдъхна аромата й. Топлината му пулсираше срещу нея. Тя чуваше биенето на сърцето му, плъзна ръце нагоре по гърдите му и обгърна врата му. Можеше да стои вечно в прегръдката му. Той я хвана по-здраво.

— О, Миранда — рече той дрезгаво, а устата му се притисна към върха на главата й. Стори й се, че я целува по косата, но ме беше сигурна. Ръцете му се плъзнаха нежно по гърба й. Нещо дълго и твърдо се изправи между тях, като се притисна и корема й. Искаше й се да стои тук вечно. Пулсът й започна да се ускорява.

Ръцете му също станаха по-бързи и по-твърди и я галеха напористо. Едната се премести над рамото й и я хвана за брадичката. Тя отвори очи и видя горещия му, златист поглед закован върху себе си и усети дъха му в лицето си. Затвори очи и въздъхна, като се изви насреща му. Искаше да я прегърне по-плътно.

Браг изръмжа — мъжки, животински звук. Устата му докосна нейната нежно, меко. Езикът му проследи формата на устните й, които се разтвориха по свое собствено желание, нетърпеливи, а после се стрелна съвсем леко между тях, възбуждащ, изкусителен. Тя отвори устата си по-широко, търсейки неговата. Устните му само се докоснаха до нейните, като запърхаха над лицето й, клепачите, носа, ухото й. Той захапа ухото й. Мек, слаб звук се изтръгна от някъде дълбоко в нея.

Устата му се върна към нейната, вече твърда, и тя се зарадва на нападението. Притисна се към него. Езикът му искаше да влезе и тя с нетърпение му разреши. Той започна да изследва устата й с нарастващо настървение, хващаше задника й и притискаше тази странна, сладостна твърдост срещу нея в същия ритъм.

Устата му се премести към шията й — целуваше и хапеше — и тя изви главата си назад, за да му даде повече пространство, заровила ръце в косата му. Хванала го бе здраво и го насочваше надолу, без сама да знае къде. Той възкликна, приемайки поканата и устата му заслиза, като я накара да заскимти. Леко я захапа и тя изстена, а после той зарови лице в меките извивки на гърдите й над деколтето на роклята й. Дишането му бе шумно, рязко и накъсано.

Тя трепереше от главата до петите.

Той докосна гърдите й, отначало нежно, но тя бе обезумяла от освободената от виното страст и се изви срещу него. Той я хвана, започна да дразни зърното й и тя потръпна. Усети голата му ръка, толкова топла и голяма, да се пъхва в деколтето й и да хваща гръдта й.

Внезапно един трезв глас се вмъкна в съзнанието й. Какво правеше той?

Дали бе проговорила на глас? Понеже внезапно, като гръм от ясно небе, Браг изчезна. Тя едва не падна, като отвори очи и хвана перилата. Опита се да си възвърне дъха. Чувстваше се замаяна, топла и изпълнена с непоносим копнеж. Запита се разочарована къде ли е той. Осъзна глупаво, че е леко пийнала. Обърна се и го видя зад себе си, с вид на човек, който се бори с дявола. Осъзна как се е държала — отново. Сякаш някой я заля със студена вода. Тя се изправи ужасена.

— Освободи ме от думата ми — рече той накъсано. Пристъпи към нея, а после се спря. — По дяволите! Дори и да го направиш, то ще е, защото изпи това вино. По дяволите!

Миранда стоеше там още миг, ужасена и копнееща едновременно. Двете чувства бяха толкова силни, толкова равни, че тя бе объркана и учудена. Възкликна и се втурна покрай него. Не знаеше дали се чувства облекчена или разочарована, когато той не я последва.

45

— Кога ще ходим в Сан Антонио? — попита тя предпазливо, като се изчерви въпреки волята си. Него го нямаше, когато се събуди тази сутрин и тя се чувстваше страшно благодарна. По-късно бе разкъсвана между желанието да го види и невъзможността да застане лице в лице с него.

Погледът му бе пронизващ.

— Нямах намерение да правя такова нещо, не и докато не ни потрябват запаси. — Той се бе изкъпал и преоблякъл и миришеше силно на сапун и цигари.

Лицето й посърна.

Той сложи ръце на кръста си и се вгледа в нея.

— Няма какво да изповядваш, Миранда. Да не би да смяташ да ходиш на изповед всеки път, когато те целуна — или само когато ти хареса?

Тя зае отбранителна позиция.

— Не ми хареса!

Той се засмя невярващо.

— Беше заради виното! И ти ми даде думата си!

Лицето му се изопна.

— Ако не бях ти дал думата си, принцесо, тази сутрин щеше да се събудиш в леглото ми — много по-мъдра и по-щастлива жена.

Миранда поруменя и се извърна, но не преди да го чуе как изпсува. Тя не искаше да го хока, бе прекалено заета със собствената си вина. А и той не беше прав — на нея не й беше харесало. Виното беше виновно. Тя никога повече нямаше да пие!

Вечерята бе мъчително преживяване. Тя беше прекалено разстроена от собственото си укорително държане, за да поддържа лекия разговор, който Браг се стараеше да води, така че той се отказа и те се хранеха мълчаливо. Тя бе достатъчно угрижена, за да го поглежда от време на време, убедена, че гой е в лошо настроение, но съвсем не бе така — Браг просто бе непроницаем.

— Да идем да се поразходим — предложи той, като се навечеряха.

— Не мисля, че е добра идея — отвърна бързо тя, като извърна очи. — Уморена съм.

— Да се поразходим — повтори той твърдо, като взе ръката й. Уви един шал около раменете и, прегърна я през кръста и тръгнаха под една редица от памукови храсти. Някаква сладка миризма, която Миранда не можа да определи насищаше здрача и му придаваше сладост. Браг я държеше твърде плътно.

— Не се дърпай — каза спокойно той. — Знам, че допирът ми не е отблъскващ.

Тя нямаше отговор.

Продължиха да вървят мълчаливи. Тя знаеше със сигурност, че той я е довел тук, за да я целуне. Сърцето й биеше от негодувание. Как смееше да се опитва да я прелъсти? Ами обещанието му?

Той я обърна към себе си и леко се усмихна, положил ръце на раменете й.

— Кажи ми сега, че това не ти харесва — каза той, като се наведе и я целуна.

Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите й. Тя се вцепени и се опита да се измъкне. Устата му бе топла, мека, но упорита и настойчива. Езикът му докосна мястото, където устните й се събираха възбуждащо, само за миг. Топла, влажна болка премина през нея като спирала.

Той повдигна глава и се усмихна.

— Ама и ти си инат и половина. Ще опитаме ли още веднъж?

— Ти обеща!

Той я притегли по-близо.

— Обещах да не се любя с теб, принцесо — рече той, а после отново залепи уста за нейната.

Този път тя се бореше, вместо да остане пасивна. Той не обърна внимание на това и само я хвана по-здраво. Тя се опита да извърне лице, но той с лекота улови задната част на главата й с една ръка и продължи да я целува, без да я кара да отваря уста. От нея се изтръгна изтерзан хлип. Той я пусна.

Миранда се препъна, но не падна, а и той не се опита да й помогне. Тя предпазливо се обърна и видя гърба му, когато той се облегна на едно дърво, зареял поглед в назъбените линии на далечните планини. Тя задиша по-леко. Бе ядосана, обидена, негодуваща — и в нея бушуваха толкова много емоции, че не можеше да ги разпознае всичките. Копнееше.

— Да се връщаме — каза той, като въздъхна тежко.

Тя си помисли, че усеща разочарованието му, толкова беше силно.

През следващите две нощи той не се върна за вечеря и Миранда не го дочака. Вместо това потърси убежището на спалнята си. Но не можа да заспи дълго след като той се прибра.

Бе събудена от оглушителния звук на множество копита, които се приближаваха към къщата. Тя запримигва и се пребори със сънливостта. Колко ли беше часът? Чу мъжки гласове, но не можеше да различи думите. Промъкна се до вратата, като се напъха в една рокля и погледна през прозореца. На двора седяха поне десетина тежко въоръжени ездачи, конете им бяха мокри от пот, а лицата им — мрачни. Миранда се изплаши и тичешком слезе долу.

Чу глас, но не този на Дерек, да идва от кабинета и не се поколеба да нахълта.

— … цял ден преднина… — казваше някакъв висок мъж, но спря в мига, в който тя влезе.

— Дерек! Какво има? — извика тя.

— Миранда, върни се в стаята си, а аз ще дойда след малко — каза той. Гласът му бе равен и тих, а изражението му — непреклонно.

Тя отвори уста, за да възрази, но видя погледа му — твърд и неумолим. Изплашена не на шега, тя се подчини. Като се върна горе, отново погледна през прозореца. Този път позна Пекос и Лейкли, седнали спокойно сред конниците. Рейнджърите. Нещо ужасно се бе случило, помисли си тя, щом са се събрали толкова много рейнджъри на едно място. Тя се разтрепери. Идеше й да се разплаче.

Чу стъпките му и се втурна да го посрещне на вратата.

— Дерек! Какво се е случило?

Той я поведе в стаята внимателно, но твърдо.

— Шшт! Има малко неприятности. Но ти не бива да се тревожиш за нищо. Няма да ме има една-две седмици. — Той я хвана за ръцете и се вгледа в разтревоженото й лице. — Не се безпокой, принцесо, тук имаш четирима опитни мъже и нищо няма да ти се случи. Браун ще седи до теб двайсет и четири часа в денонощието. И никаква езда, абсолютно никаква. — Той се усмихна. — Обещаваш ли?

— Обещавам — извика тя, като хвана здраво ръцете му. — Какви неприятности? С команчите ли?

Той кимна неохотно.

— Къде?

Той се поколеба.

— Миранда, ще бъдеш в безопасност. Но ние трябва да хванем тези негодници и да се отървем от тях.