Миранда го изгледа, а умът й направо препускаше. После видя ръката му и, леко шокирана, стана и я пое. Излязоха навън под канадските тополи. Луната бе голяма и ярка и се процеждаше през новоразлистените клони. Те крачеха мълчаливи. Миранда не можеше да спре да мисли.

Джон поне бе богобоязлив човек. Въпреки думите му, че всъщност е протестант, той идваше с нея на служба… макар и само, за да я ощастливи. Ала Браг определено бе еретик. Трябваше ли да не обръща внимание на това? Ами заплахата му — понеже си беше точно това: заплаха. Ако тя можеше да го покръсти, трябваше да го стори толкова потайно, че той дори да не разбере какво прави. О, боже!

Мекият му, мелодичен смях наруши мълчанието.

— Май наистина съм те шокирал.

— Само малко — отвърна тя.

41

— Обявявам ви за мъж и жена — рече напевно отец Мигел. — Можете да целунете…

Миранда съзнаваше много добре всяка дума, която произнасяше свещеникът и още по-силно усещаше присъствието на мъжа, застанал до нея. Браг бе облечен в черен смокинг с чисто бяла риза и сива вратовръзка. Изглеждаше неудобно в официалните си дрехи. Тя усещаше близостта му, равномерното му дишане, присъствието му, топлината на тялото му. Когато надяна на пръста й златната халка, толкова проста и семпла, тя усети прилив на щастие. Ала това чувство бързо се изпари. Преди да успее да осъзнае факта, че е омъжена за този енигматичен, властен рейнджър, той я бе притеглил към себе си. Без капка приличие устата му се сля с нейната. Целувката не бе нежна и внимателна. Докато устните му играеха настоятелно върху нейните, твърди и напористи, тя усети как той се разтърси. После я пусна. Улови я, когато тя леко се олюля, като хвана едната й ръка и здраво я задържа до себе си.

Църквата ехтеше от тишина.

Нямаше гости в знак на уважение и траур към Джон — само двойката младоженци, отец Мигел и двамата рейнджъри, Пекос и Лейкли. Пекос предаде булката. Те се приближиха с усмивки, за да поздравят двойката.

— Дяволски късметлия си — казваше хилавият и върлинест Пекос. Беше се ухилил.

— Тъй е — рече Браг, което обърка Миранда. Ръката му сега бе обгърнала собственически рамото й.

— Поздравления, мадам — рече Лейкли.

— Благодаря — внезапно Миранда се почувства необяснимо изтощена.

— Мадам, ако ми позволите да го кажа, вие сте най-хубавото момиче, което съм виждал, истина ви казвам — рече галантно Пекос, ухилен до уши.

Тя се усмихна.

— Благодаря, Пекос.

— И ако старият капитан някога ви омръзне, само ми кажете. Ще се радвам да ви услужа.

Този път тя се изчерви.

— Добре ли си? — прошепна Дерек в ухото й, а дъхът му бе топъл. Приятен гъдел пробяга по гръбнака й.

— Малко съм уморена, Дерек — призна тя.

Той се засмя.

— Я повтори това.

Тя бе озадачена.

— Малко…

— Не, името ми — погледът му бе толкова топъл и толкова настойчив върху лицето й, че тя усети как бузите й отново се обагрят.

— Престани, наистина — промълви тя.

— Толкова си срамежлива — рече той дрезгаво. — Искам пак да те целуна… Но мисля, че ще припаднеш от срам.

— О, не, моля те! — Миранда бе истински разтревожена. Бе достатъчно лошо, че Джон едва бе изстинал в гроба си. И тя все още съзнаваше много добре причините за този брак — дълг, отговорност. Новият й съпруг щеше да се възползва от ситуацията, ако отново я целунеше. Тя нямаше да го позволи. За щастие, той изглежда само я подкачаше.

Естествено Браг знаеше, точно както и всички останали, надяваше се тя, че това е брак, който й дава протекцията на името му и това бе всичко.

Те се върнаха в хотела и Дерек каза:

— Миранда, ще те изпратя горе, но после ще те оставя за малко. Ще пийна едно-две с момчетата.

— Чудесно — рече Миранда, като не искаше нищо друго, освен да свали тази лилава копринена рокля и да се вмъкне в леглото. Защо бе толкова необяснимо изтощена?

Браг я изпрати до хотела и я придружи до апартамента им на горния етаж.

— Няма да се забавя — обеща той, като отвори вратата, но после се протегна към нея.

Отново я изненада. Тя отвори уста, за да протестира. От нея не излезе нито дума. Вместо това той хвана главата й с голямата си ръка, докато устните му се спуснаха върху нейните, а езикът му изследваше пространството, което тя му отпусна. Заляха я приливи на светкавична топлина, а после, също толкова внезапно, той я пусна.

— Ще се върна скоро — рече той, без да се усмихва. В гласа му имаше дрезгава нотка.

Миранда запротестира, но откри, че е застанала срещу затворена врата. Тя сложи длан на гърдите си и се обърна. Сърцето й биеше лудо. Мили боже, той нали не си мислеше… Мислеше си! Очевидно очакваше, че ще консумират брака си!

Миранда се загледа в красиво наредената дневна, без да види дори един детайл от мебелировката. Възможно ли бе Браг да си мисли, че ще спи с нея? Когато Джон бе починал преди не повече от две седмици?

Естествено, че не! Тя усети огромно, завладяващо облекчение. Браг можеше и да е варварин, но обичаше Джон, по мъжки, и безспорно изпитваше вродено уважение към мъртвия си приятел. Просто си беше… Браг. Като си отдъхна, тя започна да се съблича.

До този момент Миранда бе събрала всичката информация за него, която можа да изкопчи от Елена. Жена му и синът му били отвлечени от команчите преди осем години и му отнело близо година да я открие и да я освободи. Тя умряла няколко месеца, след като я върнал обратно при народа им, където живеели, понеже мястото му било опожарено и той никога не построил наново дом. Синът му трябваше да е вече около десетгодишен. Сигурно бе отгледан като команч и до този момент вече сигурно се мислеше за такъв. А и ако никой не му бе казал нещо друго, той никога нямаше да узнае истината за родителите си.

Браг се бе присъединил към първите, най-ранни тексасци в борбите им срещу Мексико малко след смъртта на жена си. Бе участвал във всички кървави бунтове за независимостта на Тексас. Бе яздил с първите рейнджъри, когато задълженията им още не били съвсем ясни. Животът му през последните осем години — от отвличането на семейството му досега — не бе нищо друго, освен една продължителна поредица от кръвопролития и войни, най-напред в борбата за Тексас, а после във вендетата му срещу команчите.

Можеше ли мъж като Браг изобщо да се засели някъде и да стои мирно, запита се Миранда. Явно си мислеше, че прави точно това. Тя искаше да го види как се освобождава от бремето на миналото си. Той не приличаше на човек, воден от омраза, но тя го разбираше достатъчно добре, за да знае, че е запазил чувствата си погребани дълбоко в себе си.

Той е толкова непонятен човек, помисли си тя, като се шмугна в леглото, облечена само в една памучна нощница, която се закопчаваше до врата. Сънят бързо я обори.

42

Разнесе се гръмогласен мъжки смях, гърлен и леко пиянски. Браг се облегна на стола си с вид на същински джентълмен, макар че бе откопчал сакото си бе и бе отхлабил шалчето на врата си. Краката му бяха започнали да пулсират, сигурен признак, че е носил проклетите си официални обувки прекалено дълго. Бе минал около час, откакто остави Миранда. Все още бе толкова дяволски въодушевен. Не искаше да е толкова възбуден, искаше да запази самоконтрол, да я люби бавно и дълго цяла нощ. Искаше да я направи щастлива, много щастлива.

— Пак се е замечтал — каза Пекос ухилен. — Побъркано от любов теле!

Браг се усмихна, без ни най-малко да се засегне и си сипа още една чаша уиски.

— За завистливите кучета и другите гадини — рече той и вдигна чашата си. — И за ревнивците.

Той отпи. Пекос се засмя, а Лейкли се усмихна. Джед Барне, един от съседите им, каза:

— Та кой няма да се замечтае? Аз съм се замечтал и не ме е срам да си го призная.

— За честните хора — рече Браг направо, като се опитваше да не мисли за нея, за бялото й, тънко тяло, тръпнещо в очакване. — По дяволите — рече той. Изправи се. — Линет! Къде е това шампанско?

— Мътните го взели! Ще ми се… Точно сега бих продал душата си, за да съм на твое място — рече Пекос, като говореше абсолютно сериозно.

— Господи, никога не съм имал сладка, добра жена — обади се Джед. — Мамка му, може пък и аз да взема да се оженя.

Браг не им обърна внимание, но чак след като хвърли предупредителен поглед към Пекос. Не му се слушаха никакви нецензурни коментари и за негова изненада Пекос не каза нищо от този род. Линет се появи с бутилка шампанско, хубаво и студено, и две чаши.

— Благодаря, скъпа — каза Браг.

— Не искаш ли да ми благодариш по-обстойно, преди да се качиш? — попита тя, заемайки подканваща поза. — Като едно истинско сбогуване? — тя се усмихна изкусително.

— Съжалявам — Браг се ухили доволен, че Линет му е навита. — Но Пекос може да ме замести — той смигна на приятеля си, който се засмя.

Браг излезе от бара и се качи по стълбите с разтуптяно сърце. Искаше да забави темпото. Искаше да се овладее. Просто не можеше да запази контрол над образните си, чувствени мисли. Нямаше търпение да вземе Миранда в обятията си.

Тя бе негова! Това бе толкова невероятно хубаво. Дали някога преди това се е чувствал толкова добре? Това беше прекалено заплетена мисъл, реши той, като остави шампанското и чашите на пода, за да отключи вратата. Вмъкна се на пръсти, като се чудеше какво прави тя. Апартаментът бе абсолютно тих.

Той се прокрадна в спалнята, понесъл по нещо във всяка ръка и се спря на прага. Цареше полумрак. Светлината в стаята бе слаба, но не толкова, че да не види, че е заспала насред голямото двойно легло. Забеляза, че е сплела косата си. Защо го бе направила, по дяволите?

Той сложи шампанското и чашите на масата до камината. Събу ботушите си, свали сакото и шалчето си и се почувства много по-удобно. Сетне запали огъня и го раздуха, докато се разгоря. Изправи се и се обърна, за да погледне жена си.