Тълпата се раздели зад нея, но тя не забеляза. Браг се приближи с изкривено лице и падна на колене до тях. Един поглед му бе достатъчен, за да види, че Джон е мъртъв. Миранда му говореше. Той се изправи и се огледа.

— Холистър я докоснал — каза му някой. — Джон тръгна да го убие.

Браг чуваше само една свързана мисъл в главата си: Отмъсти за Джон. Убий Холистър. Той го познаваше — бивш сержант от гвардията, човек, който си търсеше белята, обикновено я намираше и й се наслаждаваше. Холистър стоеше на десетина крачки разстояние, под същия онзи дъб, подготвен и с пистолет до ръката си.

Браг нямаше време да мисли повече.

Холистър посегна към пистолета, но изобщо не успя да стреля. Чу се изстрел от колта на Браг и Холистър падна безмълвно, улучен в гърдите, убит мигновено. Двама мъже се приближиха до него, за да проверят дали диша. Браг автоматично прибра пищова в кобура си, а сетне бавно се обърна и погледна Миранда и Джон.

Бет Крофт се опитваше да издърпа Миранда. Тя плачеше тихо, все така прегърнала главата на мъжа си. Браг огледа тълпата и срещна погледа на Уил Крофт и на още един плантатор.

— Моля ви, погрижете се за Джон — рече той. — Сложете го във фургона му. Аз ще закарам него и Миранда обратно до ранчото им призори.

Той се извърна. Нощта трептеше от тихи, шокирани коментари и плача на Миранда. Той влезе в гората. Мъката му извираше от дълбините на душата му, където бе затворена в малък, стегнат възел. Той трябваше да е сам, преди да изригне и да го обсеби.

36

Браг се спря пред вратата на спалнята на Миранда с вдигната ръка, за да почука. Поколеба се. Тя не бе излизала от стаята си цял ден, както и предишния, освен за да присъства на погребението. Той бе страшно разочарован, когато Бианка го уведоми, че тази вечер тя ще вечеря в стаята си, разочарован и разтревожен. Но колкото и да уважаваше правото й на скръб в мир и уединение, имаше някои въпроси, които трябваше да обсъдят. Освен това искаше да успокои страховете й за бъдещето — тя не може да не бе помисляла за това.

Той почука. Не чу нито звук отвътре, докато тихият глас на Миранда не му каза да влезе. Той прекрачи прага мълчаливо, а очите му веднага я откриха на леглото. Седеше подпряна на възглавницата, с нощница и халат, изпита и бледа. Косата й бе пусната и падаше на гъсти кичури по раменете й, а под очите й се бяха образували сиви кръгове. За момент се изненада, че го вижда и той видя как малката й ръка стиска чаршафа и го свива на топка.

— Здравей, принцесо — рече той нежно, като леко се усмихна.

— Аз… си мислех, че си при Бианка — рече тя нервно, като посочи към подноса с недокосната храна до леглото й.

Той се приближи и я погледна неодобрително.

— Защо не ядеш? Да не смяташ да залинееш и да умреш?

Миранда срещна погледа му, смутена, и той видя как страните й се обагриха в бледо розово.

— Не, нямам такова намерение — отвърна тя, толкова тихо, че той едва я чу.

Загрижен, той докосна челото й, като усети как се сковава при допира му, но лицето й бе хладно. Придърпа един изящен стол и го възседна. Усмихна се.

— Май ще трябва да стоя тук, докато се навечеряш.

Тя срещна погледа му и видя, че говори сериозно.

— Нямам апетит.

— Сигурен съм, че Джон ще е трогнат от скръбта ти — рече Браг, — но със сигурност не би искал да умреш от глад.

Очите й се напълниха със сълзи.

— На теб изобщо… не ти пука!

Той подтисна гнева си от обвинението й. Никой не тъгуваше и не скърбеше повече от него.

— Хапни нещо, по дяволите, сериозно ти говоря. — Той взе подноса и го сложи в скута й със сериозен вид. Не искаше да е груб. Искаше само да стори това, което трябва.

Той я гледаше изпитателно, докато изяде печеното пиле, което вече бе изстинало, заедно с боба, картофите и пържения царевичен хляб. Ядеше агонизиращо бавно, помисли си той нетърпеливо, но поне ядеше. Той знаеше от Елена, че Миранда не е сложила почти нищо в устата си, откакто се върнаха в ранчото преди три дена.

— Благодаря — рече той, като сложи подноса на нощната масичка. — Трябва да поговорим, Миранда.

Тя го погледна твърдо и зачака. Напомняше му на дете — тъжно, ранимо дете.

— Искам да знаеш, че не бива да се тревожиш за нищо. — Той се спря. — Аз ще се грижа за теб. — Той се поколеба, като видя, че изражението й остана непроменено. — Обещах на Джон — добави той.

По лицето й премина объркан израз.

— Какво искаш да кажеш?

Той не знаеше защо се чувства толкова нервен и защо му е толкова трудно да намери точните думи.

— Обещах на Джон, че ако нещо му се случи, аз ще се погрижа за теб, ще се оженя за теб. — Той й се усмихна, когато очите й се разшириха от изненада. — Освен това, такъв е обичаят при апахите. Ако брат ти умре, дълг на живия брат е да се ожени за вдовицата му и да се грижи за нея. Всъщност това е много разумен обичай, като се замислиш.

Очите й се разшириха още повече, а лицето й се смрази потресено.

— Това е сурова земя — продължи той. — Жената трябва да има мъж до себе си, за да я поддържа и още по-важно, да я защитава от неприятели, от друга мъже. — Той се усмихна пленително. — Повярвай ми, това съвсем не е необичайно. Никой няма да се изненада.

Миранда се втренчи в него, седна по-изправено и дълго време не каза нищо.

— Сериозно говориш, нали?

— Разбира се.

Ти ще се ожениш за мен, защото Джон те е накарал да обещаеш, че ще се грижиш за мен? Заради някакъв апахски — варварски — обичай? — Гласът й започна да става все по-тъничък, почти истеричен.

Браг взе ръката й, която бе ледено студена.

— Знам, че не си била в Тексас достатъчно дълго, за да разбереш нас или пък това, но… така ще е най-добре, Миранда, повярвай ми.

Тя поклати глава.

— Това не е… прието.

— Съвсем в реда на нещата е.

— Ти не си католик. Не можем да се оженим.

Браг леко се усмихна.

— Всъщност съм католик. Трябваше да стана, за да си възвърна правото над земите. — Той вдигна рамене. — Точно като Джон.

Тя го изгледа.

— Имаш ли нещо против да се оженя за теб, Миранда? — Той бе напрегнат. В плановете за бъдещето му не се вписваше съпруга, съвсем не. Но той бе приел задължението и обещанието си, без дори да помисли да наруши клетвата, която бе дал. Сега внезапно осъзна, че иска да се ожени за нея и силата на това желание го изуми.

Миранда се поколеба.

— Май че не. Дори да се върна вкъщи, татко иска внучета. Той ми го каза. Сигурно просто ще ми уреди друг брак. — Тя хвърли поглед покрай рамото му към пукащия огън.

— Поласкан съм — рече сковано Браг. — Истински съм поласкан, че си толкова ентусиазирана. — Той се изправи. — Повярвай ми, това не беше моя идея.

Той бе на вратата, когато тя извика:

— Капитане?

Той се обърна, а изразът на лицето му бе непроницаем.

— Не искам да го кажа, но дори да се разчуе, че ти ще се ожениш за мен, няма да можеш да идваш тук една година, докато съм в траур. Това не е прилично. Аз…

Смехът на Браг я прекъсна и той се върна до леглото й.

— Скъпа моя принцесо, няма да има година за траур.

Устата й зяпна от изненада.

— Това е сурова земя, Миранда, в случай, че не си го разбрала. Не можеш да живееш тук сама като вдовица. Нуждаеш се от мен и от името ми за закрила. Ще се оженим другата седмица.

Миранда възкликна и се отпусна обратно на възглавничката си, изумена.

Браг излезе, като тръшна вратата зад гърба си. Рамката на вратата се разтресе и потрепери след него.

37

Миранда стоеше пред огнището и гледаше подскачащите пламъци. Объркването и шокът й стихваха. Не изпитваше й страх — не се боеше от Браг. Той смяташе да се ожени за нея и тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че каквото и да каже или да направи тя, няма да има почти никакъв ефект. Той бе властен човек, който бе свикнал да получава това, което иска. А какво значение имаше? Ако не беше Браг, тя бе сигурна, че баща й щеше да я омъжи за някой друг. Може би при следващия му избор няма да попадне на някой толкова грижовен и внимателен като Джон. Браг поне познаваше. И го уважаваше. Той й вдъхваше чувство на сигурност и закрила така, както никой преди това в целия й живот. Тя бе сигурна, че ще е в безопасност като негова съпруга — та кой би дръзнал да посегне на жената на един тексаски рейнджър?

Тя си мислеше, че и това няма значение, че той се жени за нея с очевидно нежелание, задето бе дал дума на Джон и заради някаква апахска етика. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че не е злобен или жесток. Никога не би я наранил — а не беше ли това най-доброто, на което можеше да се надява в един мъж? Тя отказваше да си мисли за факта, че ще трябва да споделя леглото му, за болката, която щеше да й донесе това. А може би той смяташе това да е само фиктивен брак?

Тя се опита да не вижда Джон в танцуващите пламъци. Както обикновено се изпълваше с вина само като си мислеше за него. Тя знаеше, че е виновна за убийството му. Обвиняваше себе си. Никога преди не бе ставала причина някой да бъде наранен. Тя се бе оказала средството за смъртта на съпруга й. Това я измъчваше. И което бе по-лошо, тя му бе отказала любовта, която той толкова отчаяно искаше от нея. Бе го разочаровала в леглото. Не му беше истинска съпруга — и това бяха последните му дни на тази земя. Смазващата вина не изчезваше. Всички смятаха, че тя скърби. Всъщност до известна степен бе така, но само колкото би тъгувала за нов приятел, който внезапно е починал. Обаче това не бе скръбта на съпруга по съпруга й, на жена по мъжа й. Тя просто се чувстваше смазващо отговорна за смъртта на Джон.

Но в едно нещо нямаше да участва, реши тя твърдо, и решимостта й се засилваше. Нямаше да опетни паметта на Джон и да го направи за посмешище пред всичките му приятели, като се омъжи една седмица след погребението му. О, не. Това не беше прието, съвсем не, и тя нямаше да отстъпи по въпроса.