Бронзовото му лице разцъфна в широка усмивка.

— Гореща вана? — в тона му прозвуча надежда. — Малко от това печено свинско? — Той подуши с нос. — Помирисах го още като пристигнах.

— Ела с мен — рече тя, като го хвана за ръката. — Някой да се погрижи за коня на капитана.

Всички говореха с оживен, нервен шепот, обсъждайки бедите, които можеха да им докарат команчите през следващите няколко месеца. Застанала отзад, Миранда слушаше, а после се отдалечи, трепереща. Мислеше си за горкото момиче, което бе попаднало в ръцете на индианците. Колко ужасно. Тя си спомни разказа на Браг за това какво се случва с жените, които взимат в плен и отново потрепери.

Бе потънала в мислите си, като се чудеше над властта, която упражняваше Браг над тези хора. Прав ли беше Джон? Бояха ли се команчите да нападнат ранчото им или той просто искаше да я успокои?

Внезапно нещо дребно се втурна право в нея и двамата паднаха. Миранда седна, протегна ръка и хвана китката на дете. Придърпа го по-близо.

— Кой…? Бен Паркър! Казах ти, че ще направиш някоя беля с тая топка!

— Ударих си коляното — извика той, подсмърчайки. — Тече ми кръв…

— Дай да го видя — заговори Миранда успокоително, като галеше малкото му рамо и се взря по-внимателно в раненото коляно. — Е, това може да се оправи за секунда. Можеш ли да ходиш? Ела, ще намерим майка ти.

— Мама ще ме натупа, задето не съм в леглото — прошепна той. — Можеш ли ти да се погрижиш за това, моля те?

Миранда бе сигурна, че майка му няма да го напляска, но после се замисли. Люси Паркър беше сурова, слаба и изпита жена, а Бен бе най-малкото й дете — осмото. Вероятно търпението на жената се бе изчерпало.

— Добре — рече тя. Взе го за ръка и го поведе към задния край на къщата.

— О, почакай, къде е Спот? Изгубих Спот! — при тези думи той се измъкна и се втурна натам, откъдето бе дошъл.

— Това ти ли си, Миранда? — попита Бет Крофт, която излезе от кухнята.

— О, да, мисис Крофт. Трябва ми малко лен за превръзки. Къде мога да намеря?

— Всичко, което ти е нужно е в килера, точно до кухнята…

— Бет! Ела и чуй това — извика мъжът й, като направи мрачен жест.

Бет се забърза. После се поколеба, като погледна над рамо.

— Миранда, може би ще трябва да почакаш — извика тя след нея, а после въздъхна и сви рамене. Какво толкова? Миранда бе женена. Тя се забърза към мъжа си, отгатвайки правилно, че той се е впуснал в сериозна дискусия с приятелите си за защитата срещу подновените индиански враждебни действия.

Миранда влетя в кухнята, която бе осветена от огъня в голямата камина и от една газена лампа. Спря се, затърси вратата към килера и тъкмо щеше да тръгне, когато един нехаен провлачен глас я накара да замръзне на мястото си.

— Здравей, Миранда.

Тя възкликна. Браг седеше в една вана пред камината. Тъй като не очакваше да намери някой да се къпе в кухнята, отначало тя не го бе забелязала. Лицето й поруменя.

— Какво правиш? — промълви тя.

Раменете и гърдите му бяха голи, мокри и блестящи над ваната. Той се ухили.

— На какво ти прилича? — Той въздъхна. — Никога не съм те виждал да изглеждаш по-добре.

Миранда преглътна. Опита се да не гледа голотата му, но това бе изключително трудно.

— Ами… трябва ми малко лен — успя да отвърне тя.

Нехайно, сякаш нямаше никакви грижи на този свят, той започна да насапунисва раменете, гърдите и долната част на тялото си.

— Не бива да се притесняваш за команчите — рече той спокойно, а очите му бяха приковали нейните. — Те избягват големи, многолюдни места като това на Джон.

Браг се плакнеше и тя го гледаше като в транс, докато той плискаше вода по себе си. Той вдигна очи и улови погледа й. Миранда бързо грабна фенера и влезе в килера. Ръцете й леко трепереха. Как можеше да стои там и да гледа как един мъж се къпе? Къде беше ленът? Тя най-после го откри на една лавица точно пред очите й, като осъзна, че в главата й бе само мъжът във ваната. Тя прехапа устна, взе превръзките и затвори вратата след себе си.

— Mon Dieu — изрече тя на един дъх.

Той стоеше с гръб към нея и се бършеше. Целият беше само твърди, вълнообразни мускули. При звука на гласа й, той бързо уви кърпата около кръста си и се обърна към нея.

— Извинявай — рече той. — Защо продължаваш да си толкова срамежлива? По дяволите, мисис Крофт стоеше точно тук, докато се събличах. — Той се ухили. — Естествено, тя отказа да тръгне, докато не й дадох дрехите ми да ги изпере.

Миранда не чу нито дума от това, което й каза. Кърпата не можеше да скрие възбудата му. Тя наистина се задушаваше, когато се завъртя и избяга навън. Едва се добра до вратата. Ала свежият, хладен въздух не й помогна да диша по-леко.

35

Отвън Миранда откри Бен, чиято майка действително го налагаше. Тя остави ленените превръзки и забърза, като се опита да си възвърне самообладанието, без да може да разбере защо Дерек Браг толкова я вълнува. Защо, за бога, караше пулса й да се ускорява и тялото й да гори? И което бе по-лошо, защо се радваше толкова да го види? Тя не беше глупачка. Явно изпитваше някаква криворазбрана привързаност към суровия рейнджър. Това бе срамно. Жена, която е съпруга не бива да таи такива чувства към необвързан мъж, дори и той да е най-добрият приятел на мъжа й. А може би именно това влошаваше нещата още повече. Тя се облегна на един огромен дъб и въздъхна, объркана.

— Здравей, красавице. Надявах се да имам възможност да поговоря с теб.

Миранда дори не бе чула кога мъжът се е приближил зад нея и сега видя непознатия, когото бе забелязала преди това. Отблизо изглеждаше заплашителен. Но явно бе приятел на семейство Крофт.

— Как сте? — попита тя любезно.

— Добре, благодаря — засмя се той. — И това ако не е най-сладкият гласец, дет съм чувал! Как те викат? Аз съм Ърл. Ърл Холистър.

— Мисис Барингтън — рече тя, за да му избие всички нередни мисли от главата.

— Госпожа, тъй ли? Джон е късметлия. Кажи ми как успя да си намери той такава хубавица като теб? — Той се наведе по-близо и се ухили. Ръката му докосна нейната. Миранда отстъпи.

— Срещнал баща ми — отвърна тя. — И уредили всичко. — Миранда не искаше да говори с него. Той я караше да се чувства неудобно. Но това вероятно бе нелепо. Навсякъде имаше хора, на не повече от двайсетина ярда.

— Уредили всичко, а? Е, това ме кара да се чувствам по-добре. — Той отново се наведе по-близо и този път я хвана за ръката. — Може би имам шанс?

— Моля ви — рече тя шокирана и се опита да отскубне ръката си.

— Боже, ти даже миришеш хубаво — рече той дрезгаво. — Никога не съм имал толкова хубава жена. — Той я придърпа по-близо.

Миранда осъзна, че той е пиян, макар че не звучеше и не действаше пиянски. Дъхът му вонеше на алкохол. И я държеше неприлично.

— Моля ви, пуснете ме, сър — рече тя твърдо. Той се засмя и я дръпна в прегръдката си.

— Само след една целувчица — рече той и я целуна по устата.

Миранда извика и напразно започна да се бори с него. Дъхът му бе ужасен, а целувката — още повече. Тялото му бе твърдо и силно и тя усещаше мъжеството му срещу себе си, а това я ужасяваше. Когато я пусна, тя осъзна, че са в пълен мрак, загърнати от дърветата. Никой не бе забелязал, нито я беше чул сред шума от празненството. Тя го зашлеви. Той се изсмя.

— Не ти причиних болка! На теб ти хареса!

— Съпругът ми…

— Не бъди глупачка, пиленце. Ако кажеш на мъжа ти, с него е свършено. Аз не бих…

Миранда не го слушаше. Избяга от него, бясна и все още леко уплашена. Точно когато бе започнала да смята, че тексасците имат някои неоценими качества, те се бяха превърнали в нагли грубияни! Тя се натъкна точно на Джон.

— Миранда, търсех те… Какво има? — той я прегърна и огледа лицето й разтревожено.

— Някакъв мъж на име Холистър ме хвана и ме целуна — извика тя. — Никога не съм срещала толкова много нецивилизовани зверове…

Джон я прекъсна.

— Къде е той? — лицето му бе причерняло.

Миранда посочи с ръка, без дори да се запита дали постъпва правилно, като му казва. Все пак той бе неин съпруг. Ако той не я защитеше, никой друг нямаше да го стори. Затича се след него, когато той се втурна към Холистър.

— Холистър! — изрева той. — Подлец! Ще те убия, задето си докоснал жена ми!

Холистър стоеше облегнат на същото дърво и се засмя.

— Предупредих те, пиленце, да не му казваш — рече той спокойно, сякаш се забавляваше.

Джон се нахвърли върху него с всичката ярост на разярена мечка. Холистър бързо отстъпи встрани и избегна удара, като заби здрав десен юмрук в корема на Джон. Джон само изръмжа, хвана го за ризата и го фрасна в лицето. От носа на Холистър шурна кръв.

Но Холистър бе як и парира следващия удар в лицето си, като го последва с бърз юмрук в окото на Джон. Двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да се борят. Събра се тълпа и Миранда я достраша от насилието, което се разиграваше пред очите й.

Мъжете се пуснаха и си размениха удари. Холистър падна, Джон се хвърли след него, вдигна го за яката и почти му счупи челюстта с още един удар. Тъкмо се канеше да го фрасне отново, когато внезапно се изопна, скова се и падна по гръб, а от гърдите му стърчеше забит нож.

Миранда изпищя.

— Той уби Барингтън! — извика някой.

Миранда се затича напред и падна до мъжа си.

— Джон! Боже господи, не!

— Миранда? — Гласът му бе слаб. Гърдите му бяха целите в кръв. — Не мога… не мога да те видя.

— Тук съм — извика тя, като обви ръце около него. Заплака истерично. — Моля ви, някой да извади ножа от него. Спасете го!

— Приближи се — прошепна Джон. — Аз… не мога да те… Миранда съзнаваше, че някой вади ножа и казва нещо. Тя притисна главата му към гърдите си и тихо заплака.

— Всичко е наред, Джон, всичко е наред — не спираше да нарежда тя. Целуна косата му, сякаш бе дете, и започна да се моли.