Бренда Джойс - Пътуване към рая

— Събуди се.

Миранда сънено отвори очи. За момент забрави къде е, а после внезапно се сети. Тя бе у семейство Крофт и тъкмо бе подремнала. Бяха пристигнали вчера предиобед, точно както бе обещал Джон.

Тя никога не си бе прекарвала толкова добре, колкото през последните ден и половина. Семейство Крофт бяха високи, кокалести хора, но меки като коприна под суровата си външност. Бет Крофт запозна Миранда с всички, като избута Джон в кръга на приятелите му. За нейна радост всички бяха сърдечни и приятни хора, независимо дали бяха млади или стари, мъже или жени. Всички я приеха. Тя се зарадва много да се запознае с една млада жена като нея на име Вилхелмина Верийн. Тя бе с година-две по-голяма от Миранда, едрогърда, малко набита блондинка, която непрекъснато се смееше.

Миранда спомена на Вилхелмина, че изобщо не си е представяла тексасците толкова дружелюбни. Вилхемина се засмя и й отвърна без заобикалки, по типичен свой маниер.

— Но, скъпа, мъжете са дружелюбни, защото си красива, а жените — защото си омъжена и не си заплаха за тях. Ако не беше омъжена, нито една от момите нямаше да ти проговори!

Макар и да позагуби илюзиите си, Миранда трябваше да се засмее.

Барбекюто всъщност бе двудневно празненство с несвършващ запас от ядене, пиене, игри и танци. Джон я научи да танцува бързата, буйна жига, която много й хареса — толкова много, че той си отдъхна, като я остави в ръцете на други партньори. Мъжете се състезаваха в надбягване, борба и стрелба. Мятаха подкови върху един кол и играеха една друга игра от Англия, крикет. Можеше да плуват и да се пекат — разделени на мъже и жени, естествено. Присъстваха десетина семейства, четири от които бяха млади и без деца, подобно на тях с Джон. Децата бяха от четиримесечно бебе до осемнайсетгодишната Елиза и две други неомъжени млади дами.

— Всичките тези танци те измориха — рече Вилхемина усмихната. Тя бе свалила роклята си и се преобличаше.

Миранда се изправи.

— О, боже. Почти се стъмни.

Не исках да проспиш всички забавления тази нощ.

— Няма страшно — рече развълнувано Миранда. Тя бе облечена само по долна риза и се изми с вода и сапун от един леген. Отвън се чуваха звуците, с които вече бе свикнала — смях, оживени разговори, пищящи деца, и трима музиканти с цигулка, виола и хармоника. Тя си сложи една изумруденозелена тафтена рокля с къси, бухнали ръкави. Скромното деколте и ръкавите бяха украсени с кремава дантела по краищата.

— Не знам защо, но това зелено прави очите ти още по-виолетови — замисли се Вилхемина. — Странно е, че Джон се е оженил за такова мъничко същество като теб.

Миранда се усмихна, понеже знаеше, че не иска да я обиди.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да се ожени за такова голямо като теб ли?

Вилхемина се засмя.

— Аз си имам моичкия, мерси, и не бих го заменила за никой друг, дори и за някой хубав тексаски рейнджър като Дерек Браг! — Вилхемина се усмихна замечтано.

— Обичаш ли мъжа си? — попита Миранда, като се опита да не мисли за Браг. Бе разочарована, че го няма.

— Много — ухили се Вилхемина. — За мен той е хубав по свой начин. И като ме докосне, кожата ми сякаш се възпламенява.

Миранда зяпна. Вилхемина я стрелна с очи.

— Значи на теб май не ти харесва тази част от брачния живот, а?

Миранда направи лека гримаса.

— Мога да мина и без нея, мерси.

— Е, сигурно, след като си дама и прочее. А пък аз нали съм си от село — тя й смигна и двете момичета се спуснаха по стълбите и излязоха навън.

Двойките вече танцуваха. Вилхемина и Миранда стояха една до друга за миг, като се оглеждаха из тълпата, за да намерят мъжете си, понеже хората се бяха събрали на весели групички.

— А, ето го! Доскоро, Миранда — изостави я тя.

Миранда въздъхна, а после протегна ръка и хвана една топка, която Бен Паркър бе изпуснал и сега преследваше.

— Бен, ще се спънеш и ще паднеш в тъмното — нахока тя осемгодишното хлапе.

Той се усмихна дяволито, взе топката и се затича с нея, като я подхвърляше, а по петите му го следваше едно кутре.

Миранда се усмихна и затърси Джон в тълпата. Погледът й се спря върху един мъж, когото не бе виждала преди това — строен, слаб и мургав, облечен в дрехи от шевро, както много от мъжете. Очите му задържаха нейните и той докосна шапката си — доста нагло, помисли си тя. Миранда се намръщи и отмести поглед.

— Ето те и теб — рече Джон, като се приближи изотзад. Целуна я по бузата. — Почина ли си?

— Да, спах така, сякаш съм се трепала цял ден.

— Твърде много танци — рече Джон и се засмя.

— Нали не те болят краката? — попита тя загрижено, а разочарованието й бе явно.

— Миранда, ще танцувам с теб дори и да бях още на патерици, като виждам колко щастлива те прави.

— Сега?

— Може ли първо да хапнем? — той се засмя, като я поведе към една маса, отрупана с храна.

Тя ядоха и бъбриха, докато падна здрач. По-младите деца бяха пратени да си лягат, въпреки протестите им. Джон и Миранда танцуваха. Преди вчерашния ден Миранда никога не бе танцувала и ужасно й хареса. Въртеше се на пръсти, музиката се вливаше във всяка нейна пора, тялото й се люшкаше и тя се движеше грациозно — толкова приличаше на свиренето на пиано. Искаше й се да танцува вечно.

Естествено Джон не бе добър танцьор и всъщност не му харесваше. Но имаше много други, които умираха от желание да танцуват с красивата му съпруга, особено по-младите, които изпитваха леко страхопочитание. Миранда бе неуморна. Тя танцува цял час, без да спре, като сменяше партньорите един след друг. Косата й отдавна се бе освободила от старателно направения кок и се стелеше зад нея като блестяща черна пелерина.

След една песен, когато някакъв друг мъж поиска да танцува с нея, сред танцьорите пристигна конник и от всички страни се понесе шушукане. Сърцето на Миранда едва не спря. През нея премина тръпка на радост още докато ездачът вдигна ръка, за да привлече вниманието, без дори да погледне към нея.

Джон се приближи и взе ръката й. Миранда видя, че конят на Браг се е запенил. Останалите гости бяха започнали да се събират, когато хората започнаха да си предават името му от уста на уста и дойдоха да видят какво става.

— Какво се е случило, Дерек? — попита Джон със сериозен тон.

— Моля за тишина — рече Браг, без да повиши глас.

Всички замълчаха.

— Нося лоши новини. Днес в Сан Антонио избухна бой. Както ви е известно, щеше да има мирни споразумения с трима вождове на команчите. Те трябваше да доведат всички заложници за размяна като изискване за преговорите. Обаче доведоха само едно момиче, Матилда Локхарт. — Той се спря, а равният му поглед премина през тълпата, докато сред нея се понесе вълна от изненада и негодувание.

Той отново вдигна ръка за тишина.

— Седем тексасци бяха ранени в престрелката, един бе убит. — Той продължи сред вече гневния шепот. — Бяха убити трийсет и пет команчи, двайсетина жени и деца бяха взети в плен. Около трийсет воини избягаха невредими. Тук съм, за да ви предупредя, че отсега нататък ще има повече прояви на враждебност.

Всички започнаха да говорят едновременно, гневно, като се опитваха да бъдат чути.

— Браг! Защо доведоха само момичето?

— Ами останалите пленници?

— Как избягаха останалите?

— Какво ще направят рейнджърите?

Браг отново вдигна ръка и тълпата отново се смълча.

— Искам да дам един съвет и горещо го препоръчвам на всички. Утре всички да си заминат по къщите на групи за колкото е възможно по-голяма част от пътуването. Като се приберете у вас, бъдете готови за нападения и набези. Всички знаете как воюват команчите. Гледайте оръжията ви да са винаги под ръка и имайте в запас достатъчно вода и амуниции, за да издържите на кратка обсада. Това е всичко.

— Но какво ще направят рейнджърите? — извика силно някой. — Ще тръгнете ли след тях? Ламар ще извика ли гвардията?

Браг не отговори на въпроса, като прекара коня си през тълпата и слезе. Мъжете веднага се скупчиха около него, като задаваха същите въпроси, а жените попиваха всяка негова дума.

Джон прегърна Миранда.

— Не се тревожи, скъпа — каза й той. — Команчите никога не нападат моето място. Имам много мъже, които могат да стрелят, и е прекалено добре построено. Те не обичат да поемат такива рискове.

Миранда кимна, без да може да проговори, и не бе сигурна дали сърцето й туптеше толкова силно от страх или от нещо друго.

— Ще се радвам да поговорим по-късно, като пийнем едно-две уискита — казваше Браг.

— Оставете горкия капитан на мира — извика Бет Крофт, като се промуши през мъжете. — Мисля, че знам точно от какво имаш нужда, Дерек.