Елена бе тъничка, дейна жена, която освен това бе мила и грижовна. Миранда се бе превърнала в нейна слабост още от мига, в който пристигна, и скоро стана ясно, че и Джон, Браг и тримата други мъже, които бяха наети в ранчото също й бяха слабост.

— Красива си, querida — рече тя усмихната. Нямаше един преден зъб, но това не я загрозяваше.

Миранда дори не се и опита да се усмихне. Беше се втренчила в отражението си — сериозна млада жена в бяла коприна, покрита с бяла дантела и перли. Роклята й беше точно по мярка. Деколтето й бе покрито с дантели, както и ръцете й чак до лактите. Макар да беше скрита под дантелите, тя никога не бе излагала на показ толкова много плът преди това — освен пред Браг, разбира се. Сърцето й се разкъсваше от тъга.

— Querida, стой мирно, докато прикрепим булото — рече Елена. Нямаше нужда да го казва — Миранда стоеше като истукан.

— Лельо Елена — рече Бианка, — тя добре ли е?

— Бианка, иди да се погрижиш за гостите, ние сме добре. — Елена умело закрепи с фиби венеца, като пусна булото над главата на Миранда. — Querida, ти се жениш за истински джентълмен.

Миранда кимна.

— Кажи ми, страх ли те е от тази вечер? — тъмните очи на жената бяха мили и проницателни.

Миранда срещна погледа й.

— Малко — гласът й бе нисък и притихнал.

— Знаеш ли какво да очакваш?

Миранда кимна.

Елена се усмихна.

— Първият път ще те боли, но ще е само тогава. Не бой се. Джон страшно много те обича.

— Колко остава? — Миранда дори не си направи труда да довърши изречението.

— Няколко минути. Аз ще сляза долу, освен ако не искаш да остана при теб, естествено. Всички вече са се събрали. Изчакай ме тук, докато се върна.

Миранда кимна и зачака сякаш цяла вечност, макар че в действителност минаха само петнайсет минути. Тя не мислеше. Чуваше всички долу, събрани в дневната, където щеше да се състои церемонията. Щеше да има петдесетина гости, уведоми я Джон, включително и децата. На Миранда не й пукаше. Бе прекалено вцепенена, за да мисли.

Един католически свещеник, който служеше в мисионерската църква, изпълняваше службата. Това бе изповедникът й, любезен мъж с голямо шкембе и весели очички. Отец Мигел не звучеше разтревожен, когато изслуша пълната й изповед, която включваше всичко, което се бе случило по пътя й до Тексас. Даде й леко наказание — един ден пости, размисъл и молитви, през което време тя трябваше да си стои в стаята. Миналата седмица й бе напомнил, че дългът й към Джон като предана, всеотдайна съпруга бе и дългът й към бога.

На вратата се почука и възелът в корема й се затегна. Елена отвори вратата с грейнало лице.

— Ела, nina. Недей да гледаш толкова уплашено. Сеньор Браг дойде, за да те предаде на младоженеца.

Миранда мина като насън през вратата. Срещна златистите му очи и видя някаква ярка светлина да проблясва в тях… безпокойство? възхита? мъка? Осъзна, че той е облечен в костюм и ботуши, с хубава риза от бял лен, а яката и ръкавите имаха лек набор. Попита я:

— Миранда, добре ли си?

Тя го погледна в очите.

— Да — отвърна тя, а гласът й бе едва доловим шепот.

Браг не обърна внимание на Елена, убеден, че Миранда ще припадне всеки момент. Хвана я за раменете и се вгледа загрижено в лицето й. Тексаският въздух бе придал на кожата и мек оттенък на слонова кост, но сега тя бе побеляла като роклята си.

— Миранда, да не вземеш да припаднеш?

— Не, няма, разбира се.

Гласът й страшно го потресе. Той се обърна към Елена.

— Отхлаби корсета й, по дяволите — сопна се той. — Ще кажа на всички да почакат малко.

— Не е много стегнат, сеньор — рече Елена, като се намръщи от неговата фамилиарност. — Тя просто се страхува, горкичката. Прекалено млада е.

Браг обърна разтревожения си поглед към Миранда и видя, че се е втренчила в него. Това го изнерви повече от всякога. Искаше да я прегърне и да я успокои и да й даде малко от безкрайната си сила. Без да обръща внимание на възклицанието на Елена, топ хвана лицето й с топлата си ръка, прокарвайки пръст по бузата й. Усещаше аромата на лилии. Бузите й поруменяха, а това страшно й отиваше. Сякаш по команда се чу пианото.

Очите й се разшириха.

— Откъде се взе пиано?

— Ти не свириш ли? — попита Браг, зарадван да види, че тя излиза от унеса си. Той протегна ръка и тя я пое.

— Разбира се. Обожавам да свиря.

Браг се усмихна.

— Мисля, че ще трябва да попиташ мъжа ти. — Това бе подарък, естествено. Те отидоха до горния край на стълбите и Браг сложи другата си ръка върху нейната и я потупа. — Гледай да не се спънеш.

Гласовете долу бяха приглушени. Браг усети нелеп прилив на гордост, примесен с терзанията му. Всички бяха поразени от красотата и.

Браг я поведе по стълбите и я предаде на Джон, като се отдръпна настрани. Той не можеше да откъсне очи от нея, толкова приказна му се стори тя в роклята и булото си. До ушите му достигна само ехо от разменените клетви. А после се стигна до последните думи:

— Обявявам ви за мъж и жена.

Отец Мигел сияеше, а гостите нададоха бурни тексаски овации. Джон се усмихваше, а очите му бяха изпълнени с любов. Той повдигна булото й и я целуна. Браг извърна глава, наранен, и срещна проницателния поглед на Пекос в другия край на стаята. Запита се дали болката в сърцето му си личи по очите.

Всички поздравиха булката и младоженеца, а после излязоха навън, където имаше десетина маси, отрупани с ядене и пиене, а един цигулар и свирач на хармоника чакаха сигнал да започнат. Децата вече припкаха наоколо, гонеха се, отмъкваха храна и крещяха весело. Браг излезе навън сам и си наля чаша уиски. Бързо я пресуши. Не му беше първата за деня.

— Хубава сватба — рече Пекос и си сипа едно питие.

Браг кимна. Запристъпва неудобно — краката му го стягаха ужасно в твърдите му ботуши. Той рядко обуваше нещо различно от мокасини.

— Прав беше. Миранда е красива жена — рече Пекос. — Изглеждаше уплашена до смърт.

Браг не отговори. Нямаше какво да каже. Щеше да си тръгне колкото се може по-скоро.

— Разбирам — рече съчувствено Пекос и се отдалечи, за да го остави сам с мрачните му мисли.

Гостите излязоха навън. На двора хората ядяха, пиеха и танцуваха. Джон и Миранда приемаха поздравления. Миранда бе поруменяла и Браг забеляза, че тя си пийва шампанско. Добре, помисли си той — така нощта й ще мине по-леко. После го прониза ревност и гняв. Представи си ясно как Миранда стене страстно в обятията на Джон и това никак не му се понрави.

Той стигна до тях, когато най-накрая останаха сами и запристъпва сковано с ботушите си.

— Поздравления — рече той искрено, като прегърна Джон.

— Благодаря — Джон засия. Изразът на неподправено удоволствие не бе слизал от лицето му цял ден.

— Аз си тръгвам — рече Браг. — Бих искал да мога да остана, но дългът ме зове.

Джон кимна, макар и да знаеше, че това е лъжа. Браг се обърна към Миранда.

— Най-добри пожелания — рече той меко. — Ти се омъжи за най-прекрасния човек, когото познавам. Радвам се.

Тя го изгледа поруменяла, с блестящи очи. Устата й бе червена като череша, леко разтворена и задъхана.

Браг се усмихна леко, като за миг забрави Джон, сватбата — всичко и всеки, освен тази жена, която по някакъв начин, коварно, бе откраднала сърцето му. Той леко докосна с устни бузата й, като малко ги задържа и устата му докосна крайчеца на нейната. Едва овладя желанието си да я притисне към себе си и да залепи устни за нейните. Той се усмихна.

— Довиждане, Миранда, Джон.

— Довиждане — рече тя меко с влажни очи.

Докато се отдалечаваше, на него му се щеше да са разменили няколко думи, откакто бе пристигнал. Сега бе твърде късно.

31

Тя се вмъкна под завивките, като ги вдигна чак до брадичката си. Беше в собственото си легло, но чуваше как съпругът й крачи неспокойно в съседната стая. Тя потрепери и зачака ужасена идването му. Навън все още се чуваше сърдечният смях и разговорите на няколко издръжливи гуляйджии, макар че глъчката отдавна бе утихнала. Тя се заслуша във веселбата и се запита дали пък Джон не се бе отказал да идва. Може би бе уморен — изпи доста алкохол.

Преди това Миранда бе повръщала. Двете чаши шампанско я удариха право в главата, понеже не беше яла и се наложи да се затича обратно към къщата. За щастие, стигна точно навреме, за да не се посрами пред гостите. Сега главата й пулсираше и тя леко се потеше. Беше толкова трезва, колкото в деня, когато се бе родила. Той щеше ли да дойде?

Щеше ли тя да понесе докосването му?

Миранда никога нямаше да нарани чувствата му, като го остави да види колко мрази допира му, никога. Нямаше да извика, когато той я наранеше. Джон бе мил и добър и тя искаше да го зарадва. Щеше да понесе любенето с него както подобаваше на една дама.

Тя чу вратата да се отваря и неволно се скова.

— Миранда? — стъпките му бяха вече познати, тежки. Проблесна клечка кибрит.

— О, не, моля те — помоли го тя, понеже искаше да е тъмно.

— Искам да те видя — промълви Джон. Той вдигна кибрита и за момент те се вгледаха в лицата си. Той забеляза страха й и изруга наум, загасяйки клечката. — Добре, скъпа.

Миранда си пое дълбоко въздух, истински благодарна, че ще правят това в тъмното. Той намести тялото си до нейното. Леглото изскърца и Миранда се вдърви. Всяка фибра на тялото й се скова пряко волята й. Той се протегна и я притегли в обятията си. Тялото му бе топло и твърдо, но не толкова твърдо като на Браг.

— Мила — прошепна той. Целуна я по бузата, после се наведе над нея и залепи устата си върху нейната.

Миранда остана пасивна, като се бореше с желанието си да се съпротивлява. Под клепките й се събраха сълзи и запариха. Ръката му започна да гали тялото й, ефирната й дантелена нощница, от рамото до ханша. Спря се на кръста й, нежна и трепереща.