— Разбирам — рече Джон, макар че все още изглеждаше недоволен.

Миранда започна да се ужасява от всеки изминал ден, който я приближаваше все повече към сватбата й. Не че не харесваше Джон. Баща й бе направил добър избор — той бе голям, мил, нежен мъж. Но… знаеше, че той ще я докосне, след като се оженят и тази мисъл страшно я тормозеше. Тя вече имаше добра представа какво правят мъжете с жените, понеже Браг й го бе обяснил доста образно. Прилошаваше й от страх, като си помислеше, че Джон щеше да направи това, което й описа Браг.

Той не я целуна до седмицата на сватбата. Накрая тя му позволи една целувка, макар че беше неприлично — но пък целият й живот бе неприличен, откакто бе отпътувала от Начес с Браг. Нарочно държеше устата си затворена. Той я бе хванал съвсем леко за ръцете, но устата му бе отворена и влажна, а целувката ставаше все по-напориста. Тя усещаше неговата настойчивост и той трепереше, когато се оттегли.

— Толкова те обичам — каза той дрезгаво, галейки косата й.

Тя можеше само да му се усмихне неуверено.

Понякога сънуваше кошмари. Нямаше към кого да се обърне нощем, когато се събудеше с писък, плувнала в пот. Тя си спомни как Браг бе до нея, за да я утеши. Сънищата винаги бяха за Чавес, който я притискаше болезнено с грубите си ръце или за убийството на леля й. Бяха ужасни и след това тя нарочно стоеше будна от страх да не сънува същите кошмари.

Миранда започна да си припомня отдавна забравени спомени за баща си. Спомни си как той удари майка й през онзи мрачен ден в кабинета си. Тогава тя не знаеше какво прави той с нея, но сега вече бе наясно. Канеше се да я изнасили. Тя си спомни колко бе брутален и как майка й се бореше с него и плачеше. Сети се за Чавес. Започна да се плаши все повече, като си помислеше за сватбената си нощ и всички след нея.

Веднъж сънува друг сън. Отначало беше глупав. Двамата с Браг си правеха пикник в един английски парк, тя бе облечена като дама, а той бе в грубите си дрехи от еленова кожа. Но двамата се смееха и неговият глас бе топъл, плътен и леко закачлив. Той й се усмихваше със златистите си очи и тя се чувстваше толкова сигурна — толкова топла и защитена. После топазените му очи заблестяха и внезапно пред погледа й останаха единствено очите му. Те ставаха по-блестящи и по-горещи, докато добиха онзи странен, жаден израз. После сънят се промени — заплашителен, но вълнуващ. Внезапно тя бе гола в обятията му и той я целуваше по начина, по който я бе целувал преди това, а устата му бе влажна и гореща. Мека. Тя усещаше тялото му, твърдо и стегнато върху нея. Когато се събуди, сърцето й биеше лудо и бедрата й бяха изтръпнали и я боляха. Тя се засрами ужасно много от съня и от физическата си реакция. Не можеше да повярва, че тя, Миранда, бе сънувала подобно нещо.

С приближаването на сватбата, докато безпокойството й нарастваше, част от нея стана нетърпелива, неспокойна, тръпнеща в очакване. Браг щеше да пристигне всеки момент. Той бе не само кум на Джон, но и освен това щеше да я предаде в ръцете му.

26

Тексаските рейнджъри бяха вечно заети. Винаги имаше индианци, обикновено команчи, както и команчероси, крадци и престъпници, които трябваше да бъдат проследени, преследвани и унищожени. Раздаваше се сурова справедливост, която обикновено приемаше формата на незабавна екзекуция. Дори когато нямаше задача да преследват някого, винаги трябваше да се прави разузнаване и да се патрулира. И рейнджърът трябваше да пази реномето си, че може „да язди като мексиканец, да намира следи като команч, да стреля като жител на Кентъки и да се бие като дявол.“ Обикновено действаха на малки групи от по двама-трима или дори сами.

Сега, под притъмняващото небе, Браг пушеше пура с отрязани краища и гледаше малкия, бездимен огън в компанията на двамата си партньори, Пекос и Лейкли. Цареше спокойно мълчание, нарушавано само от някой самотен крясък на бухал или далечен лай на глутница койоти, които се приближаваха към жертвата си.

— Утре май ще трябва да ги настигнем ония червенокожи, капитане — провлачи лениво Пекос. Той беше по-висок от Браг, тънък като вейка и отличен рейнджър като всички останали. Подобно на Браг и много други рейнджъри, той бе яздил със Сам Хюстън в Тексаската война за независимост.

Браг с раздразнение си мислеше същото. Трябваше да свърши тази задача скоро или да остави двамата си мъже да я изпълнят без него. Само заради тази проклета сватба.

— Тъй мисля — рече рязко Браг.

Пекос се ухили.

— Ти си постоянно в лошо настроение, откакто не си бавачка на онази англичанка, капитане. Не съм те чул да кажеш една весела дума за тия две безкрайни седмици.

— Много ти е развинтена фантазията — отвърна му Браг, като издиша дима от пурата си. След няколко дни Миранда щеше да стане съпруга на Джон. Той мразеше тази мисъл. Знаеше, че затова е толкова начумерен и ядосан. „Егоистично копеле, това съм аз“, помисли си той.

— Тя наистина ли е толкова хубавичка, колкото твърдиш? — попита Пекос нетърпеливо. — Ако е тъй, да приключим с тези негодници индианците, понеже искам и аз да я зърна.

Браг му се намръщи.

— Тя е най-красивата жена в Тексас — каза той.

Пекос се засмя и се плесна по бедрото.

— Значи вече не е само хубавичка, а най-красивата! Как изглежда?

Разбира се, че беше любопитен. Естествено бе хората му да искат да знаят как изглежда жената, която е придружавал. Браг въздъхна.

— Дребна и слаба, бяла кожа, гъста черна коса, която стига до ханша й. — Той неволно се усмихна. В главата му нахлуха спомени. Усети как скутът му се стяга.

— А очите й?

— Виолетови — рече Браг.

— Вече знам какво му е на капитана — засмя се Пекос. — Приискала му се е булката на Джон Барингтън!

Браг стисна здраво зъби и отказа да го въвличат в още издайнически разговори за Миранда.

— Прав съм! — засмя се Пекос, като се забавляваше.

— Млъквай, Пекос — рече Лейкли. Той рядко отваряше уста и сега се зави с одеялото. Бе напълно облечен от шапката до ботушите си. Дори носеше двата си колта. Лежеше по гръб и след две минути щеше да захърка.

Браг хвърли пурата си в пламъците, сетне се изправи и започна да гаси огъня. Съзнаваше, че Пекос го наблюдава изпод периферията на шапката си. Той го познаваше твърде добре. Вместо да отрича обвинението на Пекос, нямаше да си направи труда да отговори. Без да пророни дума, той свали пистолетите си, сложи ги до себе си така, че да са му под ръка, свали си шапката и се зави с одеялото.

Следващия ден яздеха усилено. Браг бе задържал червеникавия си кон, понеже той се оказа здраво и неуморно животно. Преследваха боен отряд от двайсет команчи, нападнали семейство Бенет преди седмица. Беше типично нападение на команчи. Семейство Бенет бяха изолирани, живееха по средата на пътя между Сан Антонио и Сан Фелипе. Имаха двама сина, юноша и дете, както и едно бебе-момиченце. Команчите се появили изневиделица и заловили мъжете в полето, като веднага убили и скалпирали по-малкото момче. Жената се барикадирала в дървената им къща с момиченцето. Бащата и по-големият син успели да се укрият в хамбара и бащата бил улучен от стрела в рамото. Команчите си заминали толкова бързо, колкото дошли, като отнесли част от добитъка и зърното.

През март бяха насрочени преговори за мир в Сан Антонио между трите вожда на команчите и полковник Хенри Карнес, командира на рейнджърите. Тъй като отделните групи команчи бяха толкова независими една от друга, рейнджърите не можеха да знаят дали нападението е било извършено от някой от вождовете, които смятаха да участват в преговорите. Точно сега това нямаше значение — то бе важно за хората, които определяха линията на поведение. Задачата на Браг бе по-лесна — да ги намери и унищожи.

Те се приближиха до бойния отряд на сутринта. Браг незабавно изготви бърз план, даде точни заповеди и тримата се пръснаха. Плъзнаха се покрай команчите и им устроиха засада в едно ждрело, като всеки рейнджър зае различна изгодна позиция. Докато свърши боят, половината индианци от отряда лежаха долу в ждрелото, ранени или убити, а останалите успяха да избягат, мнозина от тях също ранени. Рейнджърите се спуснаха с конете след тях, за да ги довършат.

Браг се надяваше, че някой от воините е в съзнание. Намериха един младеж, около шестнайсетгодишен, ранен, но това го правеше не по-малко опасен. Той бе улучен два пъти и губеше много кръв. Браг внимателно го обезоръжи и го претърси за скрит нож. Откри един в мокасина на индианеца и то затъкна в колана си. Чу изстрел, после още един и разбра, че хората му довършват ранените. Това бе коравосърдечно, но живият команч бе прекалено опасен, а това бе война. Той клекна до момчето.

— Кой е вождът ти? — попита той на езика на команчите.

Войнът го погледна с презрение.

Браг се усмихна.

— Аз съм полу-апах. Няма да имам угризения, ако те измъчвам цяла нощ, докато проговориш. Можеш да умреш бързо — или бавно.

Той каза само част от истината. Щеше да изтръгне информацията от воина и това му бе неприятно, но не обичаше мъченията и никога не ги прилагаше. Не позволяваше и на никой под негово командване да измъчва някого. За щастие нямаше много рейнджъри, които да обичат да измъчват. Вместо това, когато бяха ядосани, те убиваха бързо и яростно.

В очите на воина пробяга страх, а после го прикри.

— Давай.

Браг се изправи и кимна на Пекос и Лейкли. Те събраха съчки под едно дърво, докато воинът наблюдаваше стоически. Браг се раздразни. Много малко индианци щяха да се пречупят при заплаха от мъчения или дори от мъчения. Той самият би избрал бавна и болезнена смърт пред това да предаде честта си. Пекос и Лейкли хванаха команча, без да обръщат внимание на болката му и го увесиха надолу с главата над съчките.

— Кой е вождът ти? — попита Браг.

Команчът го заплю.

Браг изтри слюнката от лицето си и погледна Лейкли. Той запали съчките. Гъстата плитка на воина бе на две педи над дървата, както бе планирано. Браг не искаше да го опърли — трябваше му само информация. Борината се възпламени, запука и загоря.