Бренда Джойс - Пътуване към рая

Внезапно ръката на Браг се стегна, когато конят се препъна и тя усети как отново е придърпана изцяло срещу него, от задника до главата. Топлината на тялото му я изгаряше. После я хвана по-леко и те отново седнаха спокойно, докато конят продължи по пътя. Лицето й гореше.

Тя не знаеше защо е толкова нервна, но бързо заговори, за да скрие объркването си.

— Къде живееш, капитан Браг?

— Дерек — каза той. Гласът му й се стори дрезгав. — Мисля, че трябва да ме наричаш Дерек.

— О, не — отвърна тя свенливо. — Това ще е толкова неприлично.

— Джон няма да има нищо против — рече той.

— Къде живееш?

— Навсякъде, където мога да сложа постелята си.

— Не! Наистина ли?

— Наистина.

— Какво правят тексаските рейнджъри? — попита тя, след като преглътна факта, че той е нещо като скитник.

— Бият се с индианци и престъпници — отвърна той, без да се замисли. — Днес си много любопитна. — Звучеше доволен.

— Но ти си полу-индианец.

Той се напрегна.

— О, кой, по дяволите…? О! Уелш!

— Капитан Браг! Нима всяка дума, която излиза от устата ти е ругатня?

— Да не се опитваш да ме превъзпиташ или да ме вкараш в правия път? — попита той с подозрение.

— Ти си заблудено агне — рече Миранда сериозно.

Той избухна в смях.

— Това е много смешно! Аз — заблудено агне!

Той отново се заля от смях. Тя се изви към лицето му и се вгледа в него.

— Ама наистина си такъв! Ти си езичник. Искам да кажа… — Тя се изчерви.

За да го вижда, тя бе извила лявото си рамо срещу дясната му страна, а задните й части удобно се наместиха в скута му, хълбокът й опря в нещо неудобно, но все пак някак познато. Нещо твърдо и подобно на прът…

Очите им се срещнаха, а нейните се разшириха, като разбра какво е. Златистият му поглед бе течен и блестящ, подобно на горящи и хвърлящи искри пламъци. Тя преглътна, опита се леко да се надигне и усети как мъжкият му атрибут се притисна още повече в хълбока й.

— О!

— Съжалявам, принцесо — рече той, като я върна в първоначалното й положение — Съжалявам.

Сърцето й биеше лудо. Защо бе така? Тя знаеше със сигурност, че тази сутрин, когато се качиха на конете, в панталоните му нямаше издутина.

Тя бе погледнала дискретно, като й се искаше да разбере дали е сънувала това, което видя снощи. И което е по-лошо, защо тялото й реагираше на неговото така, сякаш я изгаря треска? Тя едвам дишаше.

— Успокой се — рече той дрезгаво. — Няма да те нараня. — Той взе напрегнатото й мълчание за страх.

— Защо… — започна тя и се спря. Тялото й я болеше непоносимо.

— Мъжете не могат да го контролират, Миранда, не винаги. Съжалявам.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Дерек, мисля, че съм болна.

— Какво ти е? — рече той бързо, като я дръпна силно към себе си, за да погледне поруменялото й лице. Той дръпна поводите.

— Мисля, че имам треска — прошепна тя, загледана в него, без да може да затвори уста, а погледът й бе замъглен. И после, неизвестно защо, тя откри, че се е втренчила в устата му. Чу нисък, странен звук, като изскимтяване, без дори да осъзнае, че идва от нея.

Той възкликна, когато свързаните мисли и всичкият му самоконтрол се изпариха при вида на явното й желание. Ръката му се стегна, придърпа я по-нагоре и по-плътно срещу напиращото му мъжество, докато другата му ръка пусна юздите, намери хълбока й и се плъзна нагоре до кръста й. Тя се бе втренчила в устата му с жадни очи, а червените й устни се разтвориха задъхано. Той сведе лице.

Тя знаеше, че ще я целуне и не можеше да помръдне, да възрази, не можеше дори да мисли. Не знаеше дали иска да я целуне или не. Седеше замръзнала в ръцете му, не можеше да диша, тялото й бе пламнало. Устните му се спуснаха върху нейните меко, нежно и крайчецът на езика му се плъзна в отворената й уста. Миранда затвори очи, ръцете й намериха ризата му и се вкопчиха в нея. Устата му стана по-настоятелна. Тя не отвърна на целувката му — тази мисъл изобщо не й хрумна в замаяното й състояние — но отвори устата си по-широко и притисна ръцете си по-силно в гърдите му. Езикът му нахлу в устата й — странно, вкусно започна да изследва зъбите й, бузите, собствения й език. Ръката му на кръста й погали плътта й.

Целувката беше безкрайна, интимна и поглъщаща. Ръката му се плъзна от кръста към хълбока й, спря се, а после се спусна по-надолу. Той погали дупето й, задната страна на бедрото, като нежно мачкаше плътта й по пътя и отново се върна нагоре, за да обхване с ръка задните й части. Тя простена, като притисна дупето си към ръката му и се напрегна, за да намери търсещите му пръсти.

Внезапно откри, че се плъзва от коня и застава на краката си. Тя се препъна задъхана и осъзна, че той я е спуснал от коня и сам е скочил от другата страна. Краката й бяха толкова слаби, че тя се строполи на земята, като се тресеше яростно.

Внезапно Миранда осъзна какво се бе случило. Тя възкликна, покри лице с ръцете си, засрамена и ужасена. Браг я бе целунал! Бе я докоснал! Мили боже! И това бе… чудесно… вълнуващо.

Миранда седна, докато се опитваше да се съвземе. „Лека жена!“ изкрещя вътрешният й глас. „Уличница! Ти го остави да те докосне, остави го да те целуне. На теб ти хареса! Курва!“ Тя нададе изтерзан вик и покри лицето си с ръце.

Точно така я завари Браг, когато си възвърна самообладанието достатъчно, за да се приближи. Той бе притъмнял от гняв към себе си.

— Трябва да поговорим — рече той рязко, загледан намръщено в Миранда, докато тя седеше, скрила лице в шепите си. При звука на гласа му тя скочи на крака и се заотдръпва, а очите й бяха огромни и уплашен.

— Миранда, трябва да поговорим — повтори той с гневен тон.

Тя се огледа наоколо диво. Трябваше да избяга! Дали щеше да я изнасили? Дали на нея щеше да й хареса? О, господи! С вик тя се обърна и се втурна към гората.

— О, по дяволите! — това бе истински рев. Той я гледаше как бяга от него, сякаш е чудовище. Бягаше по каменистата местност, към прикритието на гората. — Ще си порежеш краката — извика той, обзет от гняв. — Къде, по дяволите, отиваш?

Той се втурна след нея и миг по-късно я настигна. Миранда се бореше, когато той обви ръце около нея и той видя, че очите й са се разширили от ужас.

— Няма да те нараня! Какво правиш? Къде по дяволите си мислиш, че отиваш?

Тя спря да се извива и застана абсолютно неподвижна. Огромните й виолетови очи го изгаряха. Браг се намръщи и я пусна.

— Виж — започна той, — съжалявам. Проклятие! Защо, по дяволите, винаги ти се извинявам?

Той видя жеста й, но въпреки това я остави да го зашлеви. Чувстваше, че си го заслужава и освен това силата й бе направо жалка. Плесницата само го запари — съвсем леко.

— По-добре ли ти е?

— Писна ми от езика ти — рече тя кратко.

Той се изправи изненадан.

— Затова ли ме удари?

— Да! Не мога да понасям ругатните ти! Аз…

Браг се засмя.

— Знаеш ли, от време на време ме изненадваш с някоя проява на смелост, Миранда. Мислех, че ме удари заради целувката.

И двамата изведнъж станаха много мълчаливи и напрегнати и всеки се замисли над станалото.

— Не беше редно — прошепна Миранда.

— Права си.

— Защо го направи?

Той се вгледа в нея, а после се намръщи.

— Ти го искаше.

Очите й се разшириха.

— Не е вярно! Това не е истина! — Тя скръсти ръце пред гърдите си и отстъпи крачка назад.

— По… дяволите! Дори не разбираш какво искаш, глупаво дете такова!

— Знам какво искам — рече Миранда неуверено. — Искам да се върна у дома.

— Сега вече наистина говориш като дете. — Той направи гримаса от раздразнение. — Виж, Миранда, поемам вината за случилото се. Ти си жена и аз съм мъж и предполагам, че апетитите ми са доста силни, по дяволите.

Тя срещна проницателния му поглед и зачака с нетърпение това, което щеше да последва.

— Както и да е, отсега нататък ти ще яздиш, а аз ще вървя. Няма смисъл да продължаваме да подлагаме волята ми на проверка. — Той се засмя с горчивина. — Особено като се има предвид, че моята май никаква я няма. — Той се вгледа в нея. — Защо избяга преди малко?

Устата й затрепери.

— Боях се. Страх ме беше, че ти ще… — Тя не довърши изречението.

Той я погледна с гняв.

— Страхуваше се, че ще те изнасиля ли? — Обзе го ярост. Имаше чувството, че ще експлодира, искаше да я накара да види нещата реално. Как можеше малката глупачка да си помисли, че той ще я насили? — Качвай се на коня — заповяда й той, а думите му режеха като камшик. — И престани да се страхуваш от мен — не ми харесва.