— Миранда? Слушаш ли ме? Питах те дали не ти е лошо.

— О, не — рече тя бързо, като отмести поглед от тези златисти очи. Но когато той се изправи, погледът й отново бе прикован в него и тя го видя да се отдалечава от пламъка на малкия бездимен огън.

Следващия ден, както обикновено, Браг тръгна да язди пред тях, като се изгуби от поглед. До обяд не се беше върнал, което бе необичайно. Минаха няколко часа и продължаваше да няма и следа от него. Бъбривият Уелш спря да приказва преди няколко часа, а на лицето му бе изписано мрачно изражение, а Миранда и леля й започнаха да си разменят уплашени погледи. Накрая лейди Холкум попита какво се е случило.

— Той се е натъкнал на нещо — рече направо Уелш.

Миранда възкликна, а през цялото й тяло премина лудешки, внезапен страх.

— Какво искаш да кажеш? — извика тя. — Откъде знаеш?

— Понеже вече обсъдихме това — отговори Уелш. — Не се тревожете. Браг сигурно се е натъкнал на някоя група команчи и планът му бе в такъв случай да ги отклони надалеч. Един вид мюре, така да се каже.

— О, боже — изстена леля й.

Сърцето на Миранда биеше лудо.

— Ами ако го заловят? — прошепна тя, а очите й се разшириха от уплаха.

— Това няма да се случи — усмихна й се Уелш успокоително. — Ще видите. Ще направим лагер, както обикновено, и до заранта той ще се прибере.

Миранда не му вярваше.

— Но той е сам! По колко команчи има обикновено в една група?

Уелш не й каза, че я е излъгал и че Браг вероятно бе попаднал на бойна група.

— От десет до петдесет — отвърна той.

Миранда възкликна.

— Но не се безпокой — рече Уелш, като протегна ръка през леля й и я потупа по ръката. Неприличното му държане остана незабелязано поради шока им. — Браг е полу-апах. Нито един команч не може да проследи един апах, освен ако той сам не пожелае. Браг ще се отърве от тях, когато сметне за уместно и когато е готов.

Елизабет бе започнала да попива челото си с кърпичка.

— Полу-апах?

— Полу-апах ли? — повтори Миранда. — Капитан Браг е полу-апах?

Уелш се ядоса на себе си, задето бе издал това.

— Майка му беше от апахите. Мескалеро. Главно горе в територията на Ню Мексико. Не се тревожете, мадам. Всичко ще е наред.

Миранда бе замаяна. Тя се безпокоеше за Браг толкова, колкото и за себе си, защото изведнъж се почувства много несигурна и незащитена без неговото присъствие. Полу-апах. Нищо чудно, че бе толкова див.

— Ще направим лагер тук — рече Уелш. — Тази вечер няма да има огън, като допълнителна предпазна мярка. — Той намали хода на конете.

Направиха мълчаливо малък лагер. Ядоха сушено говеждо и студен боб. Миранда не беше гладна. Тя не спря да мисли за Браг — как води петдесет сурови, диви команчи далеч от тях, като по този начин рискува собствения си живот. Господи, защити го, помоли се тя.

Тя спеше, когато ги нападнаха. Усети нечии ръце върху себе си — силни, мъжки ръце и после напъхаха нещо в устата й. Внезапно осъзна какво става и настръхна. Отвличаха я от собствената й палатка! Тя започна да се бори, но бе хваната в железни ръце и притисната срещу желязно тяло. Единият й крак ритна някаква стомна, която се удари шумно в незапаления фенер.

— Миранда? — обади се леля й сънено.

Миранда извика, но от устата й се изтръгнаха само приглушени звуци.

Лейди Холкум видя някакво високо, тъмно тяло в палатката им да държи Миранда, облечена само в бялата й памучна нощница, и изпищя.

Мъжът я изнесе с бързи крачки през цепката на срязаната палатка. Прозвуча изстрел. Миранда се заизвива лудо, за да погледне над рамото на похитителя си. Уелш лежеше проснат по лице на земята, на няколко ярда от предната част на палатката. Над него стоеше мъж, който прибираше пистолета в кобура си.

Тя погледна напред и се замята диво, като обсипа гърба му с удари. Той се засмя. Трима мъже държаха коне.

— Чавес! — извика един от тях.

Чавес се обърна, за да погледне, точно когато един от хората му застреля лейди Холкум. Тя се свлече на земята, а един малък дамски пистолет се плъзна от ръката й. Миранда видя как убиват леля й и със задавен вик припадна.

Все още хванал Миранда, Чавес скочи на жребеца си и заедно с четиримата си мъже потегли напред в нощта.

13

Миранда се събуди в ранната слънчева утрин. На челото й имаше нещо влажно и хладно, а после се плъзна по гърлото й. Тя въздъхна. Хладният парцал се свлече по-надолу, върху гърдите й, и накара зърната и да се втвърдят и да изтръпнат. Внезапно тя се събуди и очите й се отвориха, когато извика.

Гледаше я тъмно лице със светнали черни очи.

— Значи си будна — рече той.

Миранда осъзна, че лежи на легло в стая, облицована с борови дъски, облечена само в ефирната си нощница, която беше разкопчана до кръста й. Мъжът държеше влажния парцал, който докосваше гърдите й. С гневен вик тя събра краищата на нощницата си.

— Толкова красива — промълви той. — Миранда. Дори името ти е красиво.

Моментният и гняв се изпари, когато си спомни всичко. Лицето й се сбърчи и сълзи от мъка започнаха да се стичат по страните й.

— Леля Елизабет — изстена тя. Претърколи се на другата страна. — Боже мой. Не, non, pas man tante. Mon dieu! Je voas en pries…8 — тя зарида неудържимо.

Чавес мълчаливо се вгледа за миг в красивото момиче, разбирайки мъката й. Той съжаляваше, че избухливият му човек бе убил по-възрастната жена. Всъщност дори удари мъжа с опакото на ръката си, когато стигнаха до скрития си лагер и му изби два зъба. Беше дал изрична заповед да не нараняват жените. Сега разбра, че мъртвата е била леля на момичето. Погали я по рамото.

— Съжалявам за леля ти, малката. Беше нещастен случай.

Миранда не му обърна внимание и продължи да реве. Скръбта й не намали желанието му. Той рядко бе виждал такава красавица и откакто я бе зърнал онзи ден в Накогдочес, не беше способен да мисли за нищо друго. В мига, в който я видя, той знаеше, че ще я има. Но все пак бе човек, така че реши да й остави време за траур.

— Ти ще си моята жена, малката — каза й той, докато тя лежеше по корем и хлипаше. — Може би дори моя съпруга. Не искам да те наранявам. Ти си твърде голяма и рядка ценност. Хората ми няма да те закачат. Но няма начин да избягаш. Постоянно си под наблюдение, дори не се опитвай да си тръгнеш. — Той се изправи и я погледна твърдо. Бе се напрегнал от желание. Така беше, откакто тръгнаха да яздят на югозапад към Коахуила.

Миранда сякаш не го чуваше. Той сви рамене, протегна ръка и я зави с одеяло, понеже не искаше похотливите му мъже да зяпат нежното й красиво тяло, което прозираше през тънката нощница. После излезе.

Миранда плака цяла сутрин. Накрая, когато сълзите й пресъхнаха, тя се претърколи в леглото и се вгледа с подути очи в грубата стая. Видя, че е в барака и лежи на единично легло. Имаше маса с два стола, огнище, поочукано желязно котле и това бе всичко. Запита се какво ще стане с нея.

Чудеше се и какво е станало с Браг. Сигурно е мъртъв, помисли си тя мрачно. Прониза я нов пристъп на болка. После си спомни какво бе казал Уелш. Браг бе полу-апах. Нито един команч не можеше да проследи апах. Ако Браг бе жив, щеше ли да успее да проследи мъжете, които я бяха отвлекли? Това беше единствената й надежда.

Тя се изправи и се приближи до единствения прозорец в бараката. Навън видя двама мексиканци да спят. Опита се да си спомни как изглежда похитителят й. Спомняше си само, че е висок и че гласът му е мек и леко гърлен.

— Значи си по-добре.

Миранда ахна и се обърна, като опря гръб в стената. Той бе висок колкото Браг и точно толкова тъмен, колкото Браг бе златист. Има зъл вид, помисли си тя и потрепери. Очите му добиха оголен, стръвен израз.

— Студено ти е — рече той и закрачи към нея. Хвана ръцете й и започна да ги разтрива.

Вцепенена, тя се опита да ги измъкне.

— Не, cara9 — промълви той и ги вдигна, за да ги целуне. Захапа леко кокалчетата й. Миранда се задави от ридания.

Чавес спря и я погледна.

— Не се бой — рече той.

— Моля те — прошепна тя. — Моля те, пусни ме да си ида. Умолявам те.

Той се усмихна.

— Не, querida10. Това е невъзможно.

Миранда заплака.

— Защо си толкова нетърпелива да си тръгнеш? — попитай той с гневен вид. — Не съм ли красив? При това съм и богат. Не ти ли казах, че ще се оженя за теб? Голям късмет имаш, повярвай ми!

Тя го погледна през насълзените си очи, изненадана.

— Да не би вече да си женена? — Очите му просветнаха. — За оня рейнджър? А? Така ли е? Мисля, че не. Мисля, че си девствена. Имаш толкова невинен вид.

— Не мога да се омъжа за теб — прошепна тя, като се възползва от възможността. — Вече съм омъжена за Браг.

Лицето му се изопна и чертите му се разкривиха от ярост.

— Така да бъде — рече той рязко, като я притегли в обятията си.

— Не! — извика тя, когато той я вдигна и я отнесе до леглото.

— Тогава ще бъдеш моя любовница. — Чавес я хвърли на леглото и я задържа неподвижна, докато се наведе над нея.

— Браг ще те убие — извика тя, без да може да се помръдне под него.

— Не, cara. Браг е далеч оттук. Съпругът ти, ако наистина е такъв, е взет в плен от команчите. — Чавес се ядоса още повече от изплашения й вид. — Значи наистина милееш за него. Добър любовник ли е, а? Мислиш ли, че не познавам кога един мъж е опасен? — Той я разтърси. — Аз уредих приятелите ми, предвождани от моя полубрат, да го отведат далеч от теб, cara. Не съм глупак!

Миранда нямаше време да осъзнае думите му, защото устата му се спусна върху нейната, твърда и настоятелна. Той я сграбчи в ръцете си, докато се впи в здраво стиснатите й устни. Тя лежеше под него като дъска.

— Отвори уста — рече той рязко, като повдигна глава. Плъзна ръка по гърдите й и потърка зърното й.

— Не! Не! Моля те!

Чавес се засмя, като затърка твърдото връхче между палеца и показалеца си.