Миранда се поколеба. Искаше да се измие на вира, когато Уелш се зададе насреща й и я стресна. Естествено Браг също трябва да бе приключил с миенето досега — ако изобщо се миеше — или може би бе с Уелш. Тя се запъти към брега.

Слънцето изпрати внезапен сноп лъчи, издигна се по-високо и стопли хладната утрин и осветли зората в ден. Миранда се усмихна и се зарадва още повече, като откри, че на вира няма никой. Изми лицето и ръцете си, после и зъбите си и тъкмо щеше да стане, когато чу мръсна псувня и бе издърпана за набързо сплетената си коса.

— Никога не напускай лагера без мое разрешение! — изрева Браг.

Сърцето на Миранда щеше да се пръсне от страх.

— Причиняваш ми болка!

— Хубаво! — извика той оглушително. Все още държеше жестоко плитката й, а сега една желязна ръка хвана рамото й и грубо я разтърси. — Глупачка такава!

— Пусни ме — успя да изрече Миранда, без да знае откъде събра толкова смелост. Всъщност бе дяволски уплашена, че той ще я удари.

Браг сигурно бе забелязал ужаса в очите й. Внезапно я пусна и тя рязко се обърна и избяга. Но бе спряна само след три стъпки. Този път я хвана за китката и я извъртя към себе си, за да застане лице в лице с него. Миранда виждаше, че той с мъка се бори с гнева си.

— Мирувай — рече Браг накрая, а ноздрите и устата му бяха побелели и изтънели.

Миранда послушно замръзна. Внезапно пред погледа й изникна образът на баща й, удрящ майка й, и тя се сви. От това очите му притъмняха.

— Моля те — прошепна тя.

— Ние сме в територията на команчите — рече той със студен, твърд глас. — Знаеш ли какво правят команчите с красиви бели жени като теб?

Миранда безмълвно поклати глава.

— Събличат те гола — рече той жестоко. — Всички смелчаци, които искат да се позабавляват с теб го правят: докосват те, причиняват ти болка, изнасилват те. — Тя го гледаше, хипнотизирана от ужас. — После, ако имаш късмет, някой като Джон плаща откуп и те освобождава. — Изражението на Браг бе убийствено. Той мрачно се усмихна. — Естествено, ако нямаш късмет, някой команч решава да те направи своя втора или трета жена.

Очите му се забиха в нейните.

— Команчите се държат с жена си като с куче. Когато на съпруга й му се прииска, взима я, ако му скимне — бие я с камшик, кара я да се трепе като вол. Втората и третата съпруга нямат дори протекцията, на която се радва първата. Първата жена непрекъснато я бие — тя е жестока, защото ревнува, а и съпругът не остава по-назад.

Миранда не можеше да диша.

— Естествено, ако изкараш истински късмет, продават те на юг от границата. Знаеш ли какво става тогава?

Внезапно тя усети ударите на собственото си сърце да бият като барабан.

— Прекарваш времето си по гръб — в бордей. Ставаш курва.

Миранда се залюля, като се бореше да очисти главата си от странната лекота, която я бе изпълнила. Курва… трета жена… много смелчаци…

— Докато не стигнем до ранчото на Джон, няма да мърдаш никъде без мен. Ясно ли е?

Гласът му идеше отдалеч. Земята сякаш се приближаваше към нея. Накрая я обгърна гостоприемна тъмнина.

10

Браг я хвана точно преди да падне на земята.

— Миранда! — гневът му се бе изпарил. Той разтърси лицето й и леко я плесна. По дяволите! Толкова бе изплашил малката глупачка, че тя припадна. Той преливаше от вина и яд към себе си — не можеше да повярва, че наистина е изгубила съзнание. Поръси лицето й с малко хладна вода, тя простена и клепките й потрепнаха.

— Добре ли си? — попита той дрезгаво, като се чудеше защо сърцето му бие толкова силно.

Миранда го погледна безизразно, замъглено, а после виолетовите й очи се изпълниха с боязън и тя се скова от ужас.

Искаше му се да я погали по косата.

— Няма да позволя да ти се случи нищо, Миранда — рече той пресипнало и почти зарови ръка в гъстите й букли. — Но ти трябва да получиш разрешението ми, за да идеш където и да било, разбираш ли? — Той бе рязък, за да прикрие своето облекчение, вълнение и едно друго объркващо и непознато чувство — страх.

Миранда кимна безмълвно.

— Можеш ли да се изправиш? — Тя все още го гледаше втренчено и той си спомни как се бе свила при избухването му, сякаш щеше да я удари. Наистина ли си мислеше това? Само един съпруг можеше да удари жена си, понеже в този случай това бе негово право, независимо дали бе бял или апах. Но той знаеше, че Джон никога не би посегнал на Миранда — не беше такъв по характер. Колкото и да бе нелепо, тази мисъл го зарадва. Браг и помогна да се изправи.

Накогдочес бе само на няколко часа път, но Браг въпреки това избърза напред да направи оглед, като се опитваше да не мисли за Миранда, това момиче-жена. Трудно му беше. Предната вечер не бе мигвал, изгарящ от желание по нея — годеницата на кръвния му брат. Това бе неприемлива ситуация. Той сякаш не можеше да контролира страстта си към нея, но си бе обещал никога повече да не я докосва и щеше да удържи на думата си. Миранда принадлежеше на Джон. Ако трябваше да бъде честен, целувката беше случайност. Та кой истински мъж с буйна кръв би се въздържал да целуне жена, облечена само в мокри долни дрехи, особено когато тази жена бе хубава като Миранда и внезапно и неочаквано се озовеше в обятията му?

В опит да потуши желанието си към нея, Браг си напомни, че тя съвсем не е неговият тип. Спомни си мъртвата си съпруга. Като се ожени за нея, беше слаба, но въпреки това той винаги бе предпочитал жени с пищни, заоблени фигури. Подобни на Луис, която имаше гърди, в които мъжът можеше да зарови лицето си и да се изгуби. Тя бе мека и изпълнителна. Не, Миранда съвсем не беше неговия тип.

Накогдочес винаги е бил нецивилизован град и бе станал още по-дивашки, откакто Тексас спечели независимостта си от Мексико през ’36-та. Вече нямаше мексикански гвардейци, за да пазят мира и макар че тексасците си бяха назначили шериф, в града царуваше насилие, а престъпниците и скитниците бяха почти колкото имигрантите и шерифът не можеше да опази мира. Тъй като пристигнаха още по обед, Браг им осигури престой в един от хотелите с по-добра репутация. Той се радваше, че пътуваха само половин ден. Тревожеше се за лейди Холкум, която бе отслабнала, откакто тръгнаха на път, бе побледняла и излиняла. Нуждаеше се от легло, храна и почивка.

— В този град няма нищо за гледане — заяви Браг на дамите, като застанаха в предната стая. Фоайето вече бе полупълно с гости и Браг веднага забеляза двама сурови и опасни мъже. Той инстинктивно се приближи до Миранда.

— Какво искате да ми кажете, капитан Браг? — попита Миранда и невинно срещна погледа му за миг.

— Това е див град. Оттук минават опасни мъже, престъпници. Искам и двете да си стоите в стаите, докато дойде време да тръгваме утре. — Той я погледна, без да трепне. — Разбрахте ли ме?

— Да — отвърна Елизабет, като хвана Миранда за ръка.

— Ако се нуждаете от нещо — храна, пиене, вода за баня — искайте да ви го донесат. — Браг отново се загледа в Миранда. После обходи с поглед фоайето и веднага срещна тъмният взор на едно засенчено, брадясало лице. Мъжът отмести поглед от него към Миранда с нескрита похот. Браг се въздържа от подтика да направи мъжа на пихтия заради безочието му. Той несъзнателно отбеляза, че човекът е висок колкото него, доста як и излъчваше безразсъдна, необуздана увереност. Браг хвана Миранда за лакътя, без да обръща внимание на възраженията й и каза:

— Ще те придружа до горе… още сега.

За съжаление стълбите към стаите бяха от двете страни на фоайето и нямаше как да се приближат до тях, без да навлязат в мъжката територия. Бяха направили не повече от три стъпки, когато разговорите стихнаха и всяко око се спря върху Миранда. Браг усети, че тя трепери под ръката му.

В стаята имаше само десетина мъже, но един от тях се набиваше на очи. Висок, тъмен мексиканец със сурова красота, вероятно команчеро, привлече вниманието на Браг. Тъмният брадат мъж, мексиканецът, също бе достоен противник — несъмнено можеше да му създаде проблеми. Мексиканецът, облечен в дрехи от шевро като всеки друг, поглъщаше Миранда със студени черни очи.

Тя бяха тръгнали да се качват по стълбите, когато стаята започна възбудено да бръмчи.

— Виждали ли сте някога подобно нещо? — обади се някой дрезгаво.

— Каква красавица! Каква бяла кожа!

— Видя ли очите й? Виолетови са! Аз ги зърнах!

— Кльощава е.

— Кой го е еня? Като заровиш пръта си дълбоко в нея, да не би да ти пука, а?

Последната забележка бе посрещната с възбуден смях.

— Ще ти се да можеш да си заровиш пръта в нея!

— Тя прилича на девственица — изкоментира един хладен глас.

— Кой е мъжът?

— Браг.

— Мислиш ли, че е намазал?

— Той е рейнджър — предупреди някой.

Миранда се тресеше, когато Браг отвори вратата към стаята.

— Няма страшно — рече той спокойно.

Очите й, разширени и изпълнени с ужас, се спряха върху неговите. На Браг му се искаше да я притегли към себе си и да я защити, но той се отърси от този нелеп, женски импулс.

— Как можа да ни доведеш до това място? — възкликна Елизабет, а лицето й бе почервеняло от ярост и негодувание.

— Казах ви — рече хладно Браг, като внезапно се запита дали нямаше да е по-добре да лагеруват на пътя, — това е див град. Май няма нужда да ви напомням да си стоите в стаята? — Той повдигна вежда.

Миранда се обърна и се втурна в стаята. Браг се обърна сериозно към леля й.

— Аз ще съм долу и ще взема съседната на вашата стая. Никой няма да се опита да направи нищо, не бойте се.

Елизабет зяпна.

— Да се опита да направи нещо ли? Мили боже! Какво искаш да кажеш?

Браг видя Миранда да стои като истукана до прозореца, а на лицето й бе изписан неподправен ужас. Идеше му да се убие.

— Само не се притеснявайте — рече той рязко. — Ще сте в безопасност, ако заключите вратата. — Той я хлопна и си тръгна.