Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Марта кацна на ъгълчето на тоалетната маса на Джъстийн, кръстоса предизвикателно крака току под носа му и го загледа с такова нескриващо възхищение, че той се смути. Божичко, той беше голямо нещо! Откъде ли тази магарица Джус се е сдобила с такъв красив брат? Той трябваше да е само на осемнадесет, но какво значение има това?

— Какво ще кажете за едно кафе у нас? — предложи тя, гледайки надолу към Дейн. После добави неохотно: — И двамата, а?

Джъстийн решително поклати глава, но очите й светнаха от внезапно хрумване.

— Благодаря, но съм заета. Ще трябва да се задоволиш само с компанията на Дейн.

И той поклати глава не по-малко решително, но с известно съжаление, сякаш наистина се изкушаваше.

— Много благодаря, Марта, но не мога. — Той погледна към часовника си като към спасение. — Само след минута изтича времето на автомата, където съм паркирал. Колко още ще се бавиш, Джус?

— Десетина минути.

— Ще те чакам навън.

— Пиленцето ми! — подразни го тя.

Марта го проследи с премрежен поглед.

— Великолепен е. Защо не ще да ме погледне?

Джъстийн се засмя горчиво и изтри най-сетне грима от лицето си. Луничките отново се появяваха. Може би Лондон ще й се отрази благотворно: нали там няма слънце.

— Не се безпокой. Поглежда те. И му се иска. Но ще стане ли? Не и с Дейн.

— Защо? Какво му е? Да не би да е педи? Защо, по дяволите, всеки красив мъж, когото срещна, се оказва педи? Не очаквах Дейн да е такъв. Никак не ми прилича на педи.

— Дръж си езика, глупачке! Не е никакъв педи! В същност ако някой ден погледне Уилям Сладура, новия ни стажант, ще му откъсна главата, а и на Уилям също.

— Добре де, като не е и му се иска, защо не си вземе? Не ме ли разбира? Или ме смята за стара?

— Ти, миличка, и на сто години да станеш, пак ще бъдеш желана от мъжете, бъди спокойна. Но Дейн се е отрекъл от секса за цял живот, глупака му с глупак. Ще става свещеник.

Сочната устна на Марта увисна, тя отметна гарвановочерната си грива.

— Не думай!

— Истина ти говоря.

— Да не искаш да кажеш, че това, дето е той сега, ще се затрие?

— Боя се, че да. Принася се в жертва на бога.

— Тогава бог също е сбъркан.

— Може и да си права — отвърна Джъстийн. — И бог, изглежда, не обича жените. Втора категория сме ние — за трети балкон, най-отзад. А предните редове и първи балкон — само за мъже.

— О!

Джъстийн изхлузи робата на Електра, метна си една тънка памучна рокля, сети се, че навън е хладно, облече си жилетка и нежно погали Марта по косата.

— Не тъгувай, миличка. Бог е бил много добър към теб: не ти е дал мозък. Така е много по-удобно, повярвай ми. Няма никога да съперничиш на създателя.

— Това не знам, но не бих имала нищо против да стана съперничка на бога заради брат ти.

— Хич не се опитвай. Срещу законите не можеш да се бориш. Много по-лесно ще прелъстиш Уили Сладура, повярвай ми.

Кола на Ватикана посрещна Дейн на летището, профуча по окъпаните в слънце улици, пълни с хубави, усмихнати хора. Залепил се на прозореца, Дейн поглъщаше с очи всичко, което досега беше виждал само на снимки — римските колони, дворците в стил „рококо“, ренесансовото великолепие на „Свети Петър“.

Очакваше го — облечен този път цял в алено — сам Ралф Раул, кардинал де Брикасар. Пръстенът искреше на протегнатата му ръка; Дейн падна на колене да го целуне.

— Стани, Дейн, и дай да те погледна.

Дейн се изправи и се усмихна на високия мъж, с когото имаха почти еднакъв ръст, така че очите им се срещаха. Според Дейн кардиналът излъчваше някаква огромна духовна сила, присъща по-скоро на папа, отколкото на светец. Само че тези толкова тъжни очи не можеха да бъдат на папа. Колко ли е страдал, за да изглежда така, но с какво величие се беше издигнал над страданията си, за да стане най-съвършения свещеник.

А кардинал Ралф съзерцаваше с възторг своя син, без да подозира истината, и си мислеше, че го обича толкова много, защото е син на Меги. Беше мечтал да види такъв син от собствената си плът: висок като Дейн, като него поразително хубав и с изящна осанка. Не беше срещал друг човек с такава изискана походка. Но много по-ценна от физическата му красота беше естествената му, душевна красота. Той носеше в себе си силата на ангелите и нещо неземно като тях. Дали и той самият беше такъв на осемнадесет години? Опита се да си спомни, да претегли събитията, изпълнили три пети от един човешки живот: не, никога не е бил такъв. Дали защото това момче идваше тук по собствено желание? А той самият не беше го направил по своя воля, макар че не му бе липсвало влечение — поне в това беше сигурен.

— Седни, Дейн. Направи ли, както те посъветвах? Започна ли да учиш италиански?

— Мога вече да говоря гладко, но все още не е достатъчно, а чета всичко много добре. Може би ми помага фактът, че това е четвъртият ми език. Имам, изглежда, склонност към езиците. За няколко седмици ще усвоя и разговорния език.

— Сигурен съм. И аз имам склонност към езиците.

— Много са полезни — отбеляза Дейн малко плахо. Внушителната пурпурна фигура му вдъхваше някаква боязън, изведнъж му се стори невъзможно същият този човек да е яздил кестенявия кон в Дройда.

Кардинал Ралф се наведе напред и го загледа изпитателно.

— Дейн, сигурен ли си?

— Абсолютно.

— А защо?

Очите на момчето гледаха някак гордо, смущаващо познати, напомнящи за нещо от миналото.

— Заради любовта, която изпитвам към бога. Искам да му служа до края на живота си.

— Даваш ли си сметка какво означава да си негов служител, Дейн?

— Да.

— Че никаква друга любов не бива да се намесва между теб и него? Че трябва да принадлежиш само на него и на никого другиго?

— Да.

— Че за всяко нещо трябва да става неговата воля и служейки му, трябва да се отречеш от себе си, от личността си, от мисълта, че ти си най-важното нещо?

— Да.

— Ще ти стигнат ли силите, Дейн?

— Аз съм мъж, ваше високопреосвещенство. Аз съм преди всичко мъж. Знам, че ще ми бъде трудно. Но се моля да намеря сили с негова помощ.

— Непременно ли го искаш, Дейн? Нищо по-малко ли не би те задоволило?

— Нищо.

— А ако впоследствие промениш решението си, какво ще правиш?

— Ами ще се откажа — отвърна Дейн, изненадан. — Ако променя решението си, то ще е само защото съм установил, че наистина съм сбъркал призванието си, а не за нещо друго. Затова ще поискам да напусна. Не че ще го обичам по-малко, но ще съм разбрал, че не е този начинът, по който той е искал от мен да му служа.

— Но съзнаваш ли, че щом веднъж дадеш обетите и бъдеш ръкоположен, връщане назад няма: не ще можеш да се откажеш и абсолютно никой не ще те освободи от свещените клетви.

— Знам — каза Дейн търпеливо. — И ако трябва да взимам ново решение, то ще стане преди това.

Кардинал Ралф се облегна назад в креслото си и въздъхна. Той самият бил ли е някога така сигурен? Бил ли е така силен?

— Но защо при мен, Дейн? Защо пожела да дойдеш в Рим? Защо не остана в Австралия?

— Мама ми предложи Рим, а и аз отдавна мечтая за това. Но никога не съм мислил, че ще ни стигнат парите.

— Майка ти е постъпила много разумно. Тя каза ли ти?

— Какво да ми каже, ваше високопреосвещенство?

— Че имаш по пет хиляди лири годишен доход и отделно от тях една много по-голяма сума в банката на твое име.

Дейн се вцепени.

— Не, не ми е казвала.

— Много разумно. Но това е така и Рим е на твое разположение, щом искаш. Можеш ли да останеш в Рим?

— Да.

— А защо искаш да си при мен, Дейн?

— Защото вие сте за мен съвършеният свещеник.

Лицето на кардинал Ралф се изкриви от болка.

— Не, Дейн, не бива да ме смяташ за такъв. Аз далеч не съм съвършен като свещеник. Аз наруших всичките си клетви, разбираш ли? Онова, което ти, изглежда, вече знаеш, аз трябваше да науча по най-мъчителния за един свещеник начин — нарушавайки дадените обети. Защото отказвах да призная, че преди всичко съм смъртен и едва после — свещеник.

— Това няма значение, ваше високопреосвещенство — кротко рече Дейн. — Думите ви не накърняват представата ми за вас като съвършен духовник. Вие просто не разбирате какво искам да кажа. Нямам пред вид някакъв автомат, комуто са чужди слабостите на плътта. Знам, че сте страдали и сте се извисили. Дързък ли ви се струвам? Не исках така да прозвучи, повярвайте ми. Ако съм ви обидил, моля да ми простите. Само че ми е толкова трудно да изразя мислите си! А аз мисля, че за да станеш съвършен свещеник, са необходими години, ужасна болка и през цялото време да имаш един идеал и да гледаш напред към бога.

Телефонът иззвъня. Кардинал Ралф го вдигна с леко трепереща ръка и отговори на италиански.

— Да, благодаря ви, идваме веднага. — Той се изправи. — Време е за чая, който ще пием при един много стар мой приятел. Той е може би най-важният църковен служител след Светия отец. Казах му, че ще дойдеш и той изрази желание да те види.

— Благодаря, ваше високопреосвещенство.

Прекосиха коридори, минаха през пищни градини — съвсем различни от тези в Дройда — с високи кипариси и тополи, с правоъгълни тревни площи, заобиколени от алеи и с обрасли с мъх плочници, минаха покрай готически сводове и под ренесансови мостове. Дейн жадно и с възторг поглъщаше всичко. Свят, толкова различен от Австралия, толкова стар, вечен.