— Ще те изпратя в Рим при кардинал де Брикасар. Нали си го спомняш?

— Дали си го спомням? Що за въпрос, мамо? Не бих могъл да го забравя и след хиляди години. Той е пример за истински свещеник. Бих бил много щастлив, ако мога да стана като него.

— Съвършенството е относително нещо — отвърна Меги малко троснато. — Но аз ще те поверя на него, защото знам, че заради мен ще се грижи добре за теб. Можеш да постъпиш в семинария в Рим.

— Сериозно ли говориш, мамо? — Съмнение помрачи радостта на лицето му. — А имаме ли достатъчно пари? Няма ли да е по-евтино да остана в Австралия?

— Благодарение на този същия кардинал де Брикасар, момчето ми, пари никога няма да ти липсват.

При вратата на готварницата тя го побутна да влезе вътре.

— Иди кажи на мисис Смит и момичетата — подкани го тя. — Те ще изпаднат във възторг.

Тя с усилие стъпи на земята — най-напред с единия, после с другия крак, с мъка премина през вратата и влезе в Къщата, после в гостната, където седеше Фий и по чудо не работеше, а разговаряше с Ан Мюлер на чаша следобеден чай. Когато Меги влезе, те щом я погледнаха, познаха, че се е случило нещо сериозно.

Осемнадесет години подред Мюлерови идваха да гостуват в Дройда, убедени, че така ще продължава вечно. Но предишната есен Луди Мюлер внезапно почина и Меги веднага писа на Ан, предложи й да дойде да живее за постоянно в Дройда. Имаше много място и можеше да се настани на спокойствие в една от къщите за гости; ако е чак толкова горда, нека си плаща разноските, макар че — бог е свидетел — имаха пари за сто души да им гостуват постоянно. За Меги това беше и начин да й се отблагодари за всичко през онези самотни години в Куийнсленд, а за Ан беше цяло спасение. В Химелхох без Луди беше ужасно пусто. Тя не продаде чифлика, а назначи управител, така че след смъртта й щеше да го наследи Джъстийн.

— Какво има, Меги? — попита я Ан.

Меги седна.

— Мисля, че ме застигна ръката на възмездието.

— Какво?

— Вие бяхте прави и двете. Казвахте ми, че ще го загубя. Аз не ви повярвах, защото бях убедена, че ще надвия бога. Но не се е родила жената, която ще надвие бога. Той е мъж.

Фий наля на Меги чаша чай.

— Изпий това — рече тя, като че ли чаят действаше ободрително като бренди. — Как така го загуби?

— Иска да стане свещеник — съобщи Меги, като едновременно се смееше и ридаеше.

Ан си взе патериците, изкуцука до стола на Меги, седна неудобно на ръчката му и взе да гали красивата златисточервена коса.

— О, миличката ми! Все пак не е чак толкова страшно.

— Ти знаеш ли за Дейн? — попита я Фий.

— Още от самото начало.

Меги се посъвзе.

— Не е чак толкова страшно ли? Та това е началото на края, не разбирате ли? Това е възмездието. Аз отнех Ралф от господа и плащам със сина си. Ти ми каза, че това е кражба, мамо, нали си спомняш? Не исках да ти повярвам, но ти излезе права както винаги.

— В „Сейнт Патрик“ ли постъпва? — запита Фий делово.

Меги се изсмя, този път по-непринудено.

— Това не би било истинско възмездие, мамо. Ще го изпратя при Ралф, разбира се. Той е половин Ралф; нека и Ралф най-сетне да му се порадва. — Тя вдигна рамене. — Дейн е по-важен за мен, отколкото Ралф, и аз предполагах, че ще иска да учи в Рим.

— Казвала ли си на Ралф за него? — попита Ан, защото по този въпрос не бяха говорили оттогава.

— Не! И няма да му кажа. Никога!

— Те толкова си приличат, че сигурно ще познае.

— Кой? Ралф ли? Няма да познае никога! Това поне ще си запазя. Изпращам му сина си и толкоз. Не му изпращам неговия син.

— Пази се от ревността на боговете, Меги — нежно я предупреди Ан. — Те може още да не са приключили с теб.

— Какво повече биха могли да ми сторят? — унило каза Меги.

Като узна, Джъстийн побесня от гняв, въпреки че през последните три или четири години имаше смътни подозрения, че именно това ще стане. За Меги то беше като гръм от ясно небе, а Джъстийн сякаш я поляха с ледена вода.

Та нали Джъстийн беше живяла с него в Сидни, докато ходеха на училище, и като най-близка приятелка го беше слушала да говори за неща, които не беше споменавал пред майка си. Джъстийн знаеше колко жизнено необходима беше за Дейн религията му — не само бог, а мистиката на католическите ритуали. „Дори да беше протестант по рождение и по възпитание — мислеше си тя, — той щеше в края на краищата да приеме католицизма, за да задоволи някаква потребност в душата си.“ Не беше за Дейн строгият бог на калвинистите. Неговият бог беше изобразен в стъклописи, обгърнат от уханен тамян, облечен в дантели и сърма, възпяван с възвишена музика и възхваляван на мелодичен латински.

Освен това й се струваше някак иронично неестествено човек, надарен с такава хубост, да смята външния си вид за недостатък и даже да се чувствува неудобно от него. Защото с Дейн беше точно така. Той не обичаше да споменават за красотата му: би предпочел да се е родил грозен, даже отблъскващ — мислеше си Джъстийн. Но избрала кариера в една професия, подхранваща самолюбието, тя можеше да разбере поне отчасти тези чувства на брат си и да уважава отношението му към самия себе си. Едно само не можеше да проумее: защо така силно ненавижда външния си вид, а не престане просто да му обръща внимание.

Той като че ли не проявяваше и особен интерес към другия пол, но тя не беше сигурна на какво се дължи това — дали се беше научил да се пречиства почти напълно от страстта, или пък въпреки физическата му надареност не му достигаше нещо в чувствата. Може би първото, защото всеки ден усилено спортуваше, за да си легне вечерта напълно изтощен. Тя беше сигурна, че наклонностите му са „нормални“, тоест хетеросексуални, и знаеше дори какъв тип момичета му харесват — високи, тъмнокоси и чувствени. Само че той просто нямаше изострени сетива: не усещаше нещата, които държеше в ръце, нито уханията, които се носеха около него, нито пък притежаваше способността да се наслаждава на форми и багри. За да изпита сексуално влечение към някого, въздействието върху него трябваше да стане неудържимо и само в такива редки моменти той като че ли съзнаваше, че на този свят има сфери, където повечето мъже пристъпват, щом пожелаят и докато могат.

Дейн сам дойде да й съобщи — зад кулисите в „Кулоден“ след едно представление. Точно този ден беше уговорил всичко с Рим и умираше от нетърпение да го сподели с нея, макар и да знаеше, че тя няма да се зарадва. За своите амбиции по отношение на религията рядко беше говорил с нея, защото тя се ядосваше. Но когато я потърси в гримьорната тази вечер, не можеше вече да сдържа радостта си.

— Ти си глупак! — възмути се тя.

— Но това е моето желание.

— Идиот.

— Епитетите не помагат, Джус.

— Известно ми е. Но ми дават емоционално облекчение.

— Аз пък мислех, че на сцената си изразходвала достатъчно чувства в ролята на Електра. Много добре я играеш, Джус.

— Ето от тези твои думи може да ми стане по-добре — отбеляза тя навъсено. — В „Сейнт Пат“ ли постъпваш?

— Не, отивам в Рим при кардинал де Брикасар. Мама уреди.

— Дейн! Недей! Толкова далеч!

— Ами защо не дойдеш и ти? Поне в Англия? С твоята квалификация и способности няма да ти е трудно да си намериш някъде място.

Тя седеше пред огледалото и все още в костюма на Електра, изтриваше грима от лицето си. Подчертани от плътни черни линии, необикновените й очи изглеждаха още по-особени. Тя кимна бавно.

— Защо пък да не дойда наистина? — питаше се тя. — Крайно време е… Австралия ми се вижда вече твърде малка. Прав си, приятелю. Печелиш! Към Англия!

— Чудесно! Помисли си само: ще имам ваканции — в семинарията е като в университет. Ще направим така, че да ги прекарваме заедно. Ще попътуваме из Европа, ще си идваме в Дройда… О, Джус, всичко съм обмислил! Няма нищо по-хубаво от това да си близо до мен.

Тя сияеше.

— И ти! Щеше да ми е много тежко да не мога да си говоря с теб.

— Очаквах, че точно това ще кажеш — засмя се той от сърце. — Но, Джус, сериозно ти говоря, тревожиш ме. Искам да си по-близо до мен, за да те виждам от време на време. Иначе кой ще бъде гласът на твоята съвест?

Той приседна на пода между един шлем и някаква страшна маска на Питон, така че да не заема много място и да не пречи на минаващите. В „Кулоден“ имаше само две самостоятелни гримьорни, а Джъстийн нямаше право да използува нито една от тях. Тя беше в общата гримьорна, където непрекъснато се влизаше и излизаше.

— Дявол да го вземе този кардинал де Брикасар! — изруга тя. — Намразих го още щом го видях.

Дейн се засмя тихо.

— Не е вярно!

— Вярно е! Вярно е!

— Не е вярно. През една коледна ваканция леля Ан ми разказа нещо, което, обзалагам се, ти не знаеш.

— Какво не знам? — наостри уши тя.

— Че като си била бебе, той те хранил с биберон, държал те да се оригнеш и те приспал на коленете си. Леля Ан разказва, че си била ужасно вресливо бебе и не си обичала да те държат на ръце, но когато той те взел, веднага си се укротила.

— Чиста лъжа!

— Не е лъжа. — Той пак се засмя добродушно. — Както и да е. А сега защо го мразиш толкова?

— Просто така. Настръхвам, като го видя: прилича ми на стар хищник.

— А пък аз го харесвам. Винаги съм го харесвал. Съвършеният свещеник — така го нарича отец Уоти. И аз така мисля.

— Вървете по дяволите и двамата! А като идеш при него, може и „отче наш“ да му викаш. Много ще ти отива!

Той стана сериозен.

— Не бой се, няма.

Чифт много красиви женски крака спряха до Дейн и се завъртяха. Той вдигна поглед, изчерви се, отмести очи и каза уж небрежно:

— О, Марта, здравей.

— Здравей.

Тя беше рядко красиво момиче и въпреки че нямаше кой знае какъв талант, беше толкова ефектна, че красеше всяка постановка. Колкото до Дейн, тя беше точно неговият тип и Джъстийн неведнъж беше чувала възторжените му думи по неин адрес. Висока, секси — както се казваше по филмовите списания, — с много тъмна коса и очи, със светла кожа и прекрасни гърди.