Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

От галерията с органа се чуха стъпки, шумолене, въздишката на органовите тръби, от които изтласкваха въздуха. Момчешкият хор на катедралата беше дошъл малко по-рано за кратка репетиция преди предстоящия ритуал. Беше обичайната петъчна обедна служба, но Дейн присъстваше заради един свой приятел — учител от Ривървю, за когото това беше особен случай.

Органът издаде няколко тона, които преминаха в ромона на акомпанимент, и в полутъмния купол, обточен с каменен фриз като дантела, се извиси неземният глас на момче — тънък, силен и нежен, изпълнен с толкова невинност, че малкото хора в празния храм притвориха очи в тъга по онова, което никога нямаше да се върне.

Ангелски хляб, господен хляб, о, чудо! От глъбините на сърцето си те зова, о, боже, чуй, боже, гласа ми? Нека молитвата ми стигне до твоите уши! Не се отвръщай, о, боже, не се отвръщай. Защото ти си моят господар и повелител, моят бог и аз съм твоят смирен слуга. В твоите очи цена има само добротата. Ти не гледаш лицето на своя слуга. Гледаш само сърцето му. Ти изцеряваш всичко, ти ми даде покой.

Господи, колко съм самотен. Моля те само да свърши по-скоро тази болка на живота. Те не разбират, че аз — така надарен — страдам толкова много, като живея. Но само ти и твоята утеха ми дават сили. Каквото и да поискаш от мен, ще го имаш, защото те обичам. И ако си позволя да поискам нещо от теб, то е да намеря в теб забрава на всичко останало…

— Много си мълчалива, мамо — каза Дейн. — За какво мислиш? За Дройда ли?

— Не — отвърна Меги в унес, — мисля си, че остарявам. Намерих си няколко бели косъма тази сутрин, а и костите ме болят.

— Ти никога няма да остарееш, мамо — опита се да я утеши той.

— Ще ми се да е така, миличък, но за жалост не е. Ето, все по-често идвам тук да правя бани, а това е сигурен признак на старост.

Под топлото зимно слънце те лежаха върху хавлиени кърпи, постлани на тревата, до сондажа на Дройда. В другия край на басейна бучеше и се вливаше с плисък вряла вода, носеше се остра миризма на сяра, която се стелеше наоколо. Едно от големите удоволствия на зимата беше да се плува в топлия басейн. „Успокоява всички болки на старостта“ — помисли си Меги и се обърна по гръб, прислонила глава в сянката на онзи дънер, върху който тя и отец Ралф бяха седели толкова отдавна. Много отдавна. Тя не можеше вече да събуди в съзнанието си дори ехото от усещането, което й беше дала тогава целувката на отец Ралф.

Чу, че Дейн става, и отвори очи. Той беше пак нейното малко дете, красивото й момченце, и дори когато го гледаше с майчинска гордост как расте и се променя, винаги си представяше образа на засмяното бебе върху това възмъжало лице. Още не беше осъзнала, че той отдавна вече не е дете.

И това я осени точно в този момент, като го видя изправен на фона на ясното небе в памучните си бански гащета.

Господи, всичко е свършено! И детството, и юношеството. Той вече е мъж. Гордост, омраза, типично женското прималяване под лъжичката, сковаващо предчувствие за някакво близко злочестие, гняв, обожание, тъга — всичко това и още много неща усещаше Меги, докато гледаше сина си. Страшно било да създадеш мъж, а още по-страшно — такъв мъж. Поразително мъжествен, поразително красив.

Ралф де Брикасар и нещо от нея. Как можеше да не се вълнува, като вижда в самата му младост тялото на мъжа, съединило се с нея в любов? Тя затвори очи смутена — не искаше да възприема сина си като мъж. А дали той виждаше вече у нея жената, или тя все още беше за него просто тайнственото „мама“? Дявол да го вземе, дявол да го вземе! Как можа да порасне!

— Какво знаеш за жените, Дейн? — внезапно го попита тя и отвори очи.

Той се засмя.

— Искаш да кажеш за жените и мъжете ли?

— Това не се съмнявам, че знаеш, щом имаш сестра като Джъстийн. Тя щом узна какво има между кориците на учебника по физиология, отиде да го разгласи на всички. А аз имам пред вид дали си приложил на практика някой от медицинските трактати на Джъстийн.

Той бързо поклати глава в знак на отрицание, изтегна се гъвкаво на тревата до нея и я погледна в очите.

— Странно е, че ми задаваш такъв въпрос, мамо. Отдавна искам да си поговорим за това, но все пак не знаех как да започна.

— Ти си едва на осемнадесет години, миличък. Малко е рано да мислиш как да прилагаш теорията на практика.

Само на осемнадесет. Само ли? Та той беше истински мъж.

— Точно за това исках да поговорим. За това, че изобщо няма да я прилагам на практика.

Какъв студен вятър духаше откъм Големия вододел. Странно защо досега не го беше усетила. Къде ли е хавлията й?

— Да не я прилагаш на практика ли? — каза тя глухо и това не беше въпрос.

— Точно така. Не искам. Изобщо. Не че не съм мислил за това и че не съм искал да имам жена и деца. Но не мога да ги имам. Защото няма достатъчно място и за любовта ми към тях, и за любовта ми към бога, или поне за онази любов, която искам да му дам. Отдавна съм разбрал това. Не си спомням някога да съм мислил по друг начин. Това е велика загадка.

Меги лежеше, загледана в тези спокойни, далечни, сини очи. Очите на Ралф — каквито бяха някога. Само че горящи от нещо, което беше чуждо на Ралф. Или и той го е имал, когато е бил на осемнадесет години? Може би това е нещо, което се преживява само на осемнадесет. Когато тя влезе в живота на Ралф, той беше вече десет години по-възрастен от Дейн. Синът й беше мистик: тя отдавна го знаеше. Но не смяташе, че Ралф някога е имал склонност към мистиката. Загърна по-плътно с хавлията самотното си тяло.

— Няма да го направиш! Няма да ти позволя! — извика Меги, сграбчвайки го за ръката. Колко гладка беше кожата му и каква сила се криеше под нея — като на Ралф. Точно като на Ралф! И да не може никое хубавичко момиче да постави там своята ръка с пълно право?

— Ще стана свещеник — каза Дейн. — Ще се отдам изцяло в служба нему, ще му дам всичко, което имам и което съм. Ще бъда беден, безбрачен и смирен. Той изисква всичко това от онзи, когото е избрал за свой служител. Няма да е лесно, но ще го постигна.

Как го гледаха очите й! Все едно, че я беше убил, смазал в прахта под краката си. Не беше предполагал, че ще трябва да изтърпи и това, беше си представял как ще се гордее тя с него, как ще се радва да отдаде сина си на бога. Казваха му, че тя ще бъде развълнувана и възхитена точно колкото него. А тя го гледаше така, като че ли, ставайки свещеник, обричаше нея на смърт.

— Това е единственото, което съм мечтал да стана — каза той в отчаяние, като срещна тези умиращи очи. — О, мамо, как не разбираш? Аз никога, никога не съм искал да стана нещо друго освен свещеник. Не мога да бъда нищо друго освен свещеник.

Ръката й се свлече от неговата. Той погледна натам и видя белите следи от пръстите й, малките вдлъбнатинки по кожата му, където ноктите й се бяха впили дълбоко. Тя вдигна глава и се разсмя, смя се дълго — силни истерични изблици на горчив, ироничен смях.

— О, по-добре не би могло да бъде! — едва си поемаше тя въздух и триеше с трепереща ръка сълзите от ъглите на очите си. — Каква ирония! Пепел от рози, каза той в онази нощ, докато яздеше към сондажа. А аз не разбрах какво значи това. Пепел си бил и в пепел ще се превърнеш. На църквата принадлежиш и на църквата ще бъдеш даден. Ах, че хубаво! Върви по дяволите, господи! Бог-изедник! Най-големият враг на жените, това си ти! Всичко, което ние се мъчим да направим, ти само гледаш да развалиш!

— О, недей! Недей! Мамо, недей! — Той ридаеше за нея, за болката й, без да разбира нито тази болка, нито думите, които чуваше. Сълзите му се ронеха, дълбаеха сърцето му: жертвоприношението беше започнало, и то така, както не беше предполагал. Но макар да ридаеше заради нея, не би могъл дори заради нея да се откаже от жертвата. Тя трябваше да бъде принесена и колкото по-мъчително беше това, толкова по-ценна щеше да бъде тя в неговите очи.

Тя го накара да плаче, а никога през живота му досега не го беше разплаквала. Тя бързо се отърси от гнева и скръбта си. Не, не беше справедливо да стоварва върху него болката си. Той беше това, което беше заложено в него. Дали бог го беше направил такъв? Или Ралф? Или богът на Ралф? Той беше светлината на живота й, нейният син. Не биваше да го кара да страда заради нея. Никога!

— Дейн, не плачи — прошепна тя, като галеше белезите на гнева си по ръката му. — Прости ми, не исках. Изненада ме и затова. Разбира се, че се радвам за теб, повярвай ми. Как мога да не се радвам? — Тя се опита да се разсмее, гласът й трепереше. — Дойде ми като гръм от ясно небе.

Погледът му се проясни, загледа я с известно недоверие. Защо беше помислил, че я убива? Та това бяха очите на мама, каквито ги знаеше: пълни с обич и много живи. Силните млади ръце я обгърнаха крепко, топло.

— Наистина ли не се сърдиш, мамо?

— Да се сърдя ли? Как може една майка католичка да се сърди, че синът й ще стане свещеник? Изключено! — Тя скочи на крака. — Бррр! Колко студено стана. Хайде да се прибираме.

Те не бяха с коне, а с един „Лендроувър“. Дейн седна на кормилото, майка му се настани до него.

— Решил ли си къде ще постъпиш? — запита Меги, като сподави ново ридание и отметна кичура коса, паднал на очите и.

— Сигурно в колежа „Сейнт Патрик“ — поне докато стъпя на крака. После може би ще вляза в някой орден. Бих искал да стана йезуит, но още не съм решил и затова не се насочвам направо там.

Меги беше вперила поглед в светлокафявата трева, която ту се появяваше, ту изчезваше в зацапаното от насекоми предно стъкло.

— Аз имам много по-добра идея, Дейн.

— Хм-м? — Той трябваше да се съсредоточи в карането, защото пътят не се виждаше добре и по него непрекъснато изникваха разни пънове.