Скъсени в перспектива, краката им изглеждаха странно — неговите, обрасли с тъмни косми, бяха притиснати между нейните, гладки и без лунички. Но най-много място в огледалото заемаха бутовете на Артър, които се свиваха и разпущаха в такт с движенията му, подскачаха нагоре-надолу, а между двете полусфери едва се подаваха две руси кичурчета, които закачливо й се поклащаха.

Джъстийн отмести очи, после пак погледна. Изведнъж запуши уста с юмрука си, стенеше и хълцаше и едва си поемаше въздух.

— Няма, няма, миличка, няма нищо! Разкъсах го вече и няма да те боли много — шепнеше й той.

Тя си пое дълбоко въздух; той я обхвана още по-плътно и неразбрано занарежда нежности.

Изведнъж Джъстийн отметна глава, отвори уста и нададе проточен вой, който премина в неистов смях. И колкото по-немощно се силеше той, толкова по-неудържимо се смееше тя, като сочеше с пръст към долния край на леглото, а по лицето й се стичаха сълзи. Цялото й тяло се разтърсваше от конвулсии, но не такива, каквито беше очаквал клетият Артър.



В много отношения Джъстийн беше по-близка на Дейн, отколкото майка му, и онова, което двамата изпитваха към мама, си беше нещо съвсем отделно. То нито засягаше, нито пречеше на чувствата им един към друг. Тази връзка помежду си бяха създали много отдавна и тя не само не отслабваше, а се задълбочаваше. Когато мама престана да работи в пасбищата, те бяха вече толкова пораснали, че трябваше да седят край кухненската маса на мисис Смит и да учат уроците си. Постепенно и веднъж завинаги си създадоха навика да намират опора един у друг.

Макар да не си приличаха по характер, те имаха много общи вкусове и желания, а към различията помежду си проявяваха търпение и дори инстинктивно уважение — приемаха ги като естествена необходимост. Джъстийн имаше вродена склонност да осъжда човешките слабости у другите, без да вижда своите, докато той беше предразположен да разбира и прощава слабостите на другите и да бъде безпощаден към своите. Тя се чувствуваше непобедимо силна, а той знаеше, че е опасно слаб.

И от всичко това се получи някак си почти идеално приятелство, в името на което нямаше нищо невъзможно за тях. Но тъй като Джъстийн беше много бъбрива, Дейн винаги знаеше за нея и за чувствата й много повече, отколкото тя за него. В известен смисъл тя беше нравствено малко изостанала, защото за нея нямаше нищо свято, и той реши, че негов дълг е да й внуши скрупулите, които й липсваха. Затова приемаше ролята си на пасивен слушател с много нежност и съчувствие, което би ядосало Джъстийн, ако го подозираше. Но тя не го схващаше така и му налагаше да слуша какво ли не, още откакто излязоха от детството.

— Познай какво направих снощи — каза тя, докато старателно нагласяше голямата си сламена шапка да пази лицето и шията й от слънцето.

— Играла си в първата си голяма роля — подхвърли Дейн.

— Глупости! Може ли да не ти съобщя, за да дойдеш да ме гледаш. Кажи друго.

— Най-сетне Боби е ощипала теб вместо Били.

— „Студено“! „Студено“ като лед.

Той вдигна рамене отегчен.

— Нямам представа.

Те седяха на тревата в двора на колежа, точно пред внушителната готическа катедрала „Сейнт Мери“. Дейн беше телефонирал на Джъстийн, че ще идва за една специална церемония в катедралата — дали не би дошла да го види за малко? Разбира се, че щеше да дойде: та тя умираше да му разкаже за най-новата случка.

Към края на последната си година в „Ривървю“ Дейн беше вече капитан на отборите по крикет, ръгби, хандбал и тенис. А също и първенец на класа. На шестнадесет години той беше висок един и осемдесет и пет, а гласът му се беше установил вече като баритон. Като по чудо той беше избягнал досадните и характерни за пубертета белези — младежките пъпки, несръчността и изпъкналата адамова ябълка. Беше толкова светъл, че още не се бръснеше, но във всяко друго отношение приличаше повече на мъж, отколкото на ученик. Последното се познаваше само по униформата на „Ривървю“.

Беше топъл слънчев ден. Дейн свали сламената си училищна шапка и се изпъна на тревата, а Джъстийн седеше свита до него, обгърнала с ръце коленете си, да пази от слънцето всяка непокрита част от тялото си. Той лениво открехна едното синьо око, което беше към нея.

— Какво направи снощи, Джус?

— Разделих се с девствеността. Или поне така мисля.

Той отвори широко очи.

— Лъжеш.

— Ха! Крайно време беше, мисля. Как мога да очаквам да стана добра актриса, като нямам и представа какво става между мъжа и жената?

— Трябва да се запазиш за онзи, за когото ще се омъжиш.

Лицето й се сви в гримаса на раздразнение.

— Слушай, Дейн, понякога си толкова старомоден, че ме отчайваш. Ами ако до четирийсет години не срещна човека, за когото да се омъжа? Какво очакваш? Да стоя девствена толкова време ли? Ти така ли смяташ да направиш — да се пазиш за брака?

— Аз няма да се женя.

— И аз също. Да не искаш тогава да си я вържа със синя панделка и да си я прибера в ковчежето с бижутата? Нямам намерение да умра невежа.

— Е, сега вече не си невежа — ухили се той, извъртя се по корем, облегна брадичката на дланта си и се вгледа в нея внимателно, с нежност и грижа. — Е, добре ли мина? Искам да кажа, добре ли се чувствуваше? Неприятно ли ти беше?

Устните й трепнаха, като си спомни.

— Не ми беше неприятно. Нито ме боля чак толкова. Но не мога да разбера защо толкова се прехласват всички. В същност приятно е, ако решиш да ти е приятно. И не че попаднах на случаен човек. Напротив, избрах го да е привлекателен и достатъчно възрастен, та да знае какво върши.

Той въздъхна.

— Глупачка си ти, Джъстийн. Предпочитах да ми кажеш: той не е нещо особено, но се срещнахме и не устоях. Не съм съгласен с теб, дето не искаш да изчакаш до женитбата, но поне да го беше направила заради човека, а не заради самия акт. Не се учудвам, че не си във възторг.

Победоносното доволно изражение изчезна от лицето й.

— О, дявол да те вземе, караш ме да се чувствувам ужасно. Ако не те познавах, щях да кажа, че нарочно се опитваш да ме унижиш или най-малкото — да ме разстроиш.

— Само че ме познаваш, нали? Аз никога не бих те унижил, но понякога разсъжденията ти са наистина недомислени и глупави. — Той си преправи гласа да звучи тежко и тържествено. — Аз съм гласът на твоята съвест, Джъстийн О’Нийл.

— И не е лъжа, глупак такъв! — Забравила слънцето и луничките, тя се тръшна назад в тревата до него, за да не вижда той лицето й. — Слушай, нали знаеш защо, а?

— О, Джуси — отвърна той с тъга, но не можа да продължи, защото тя отново заговори настървено.

— Няма никога, никога, никога да обичам никого? Обичаш ли хората, убиват те. Имаш ли нужда от хората, убиват те. Така е, повярвай ми.

Винаги му беше мъчно, че тя се чувства неспособна да обича. И още по-мъчно му беше, че вината е донякъде негова. Джъстийн знаеше много за него, защото го обичаше всеотдайно и това нейно чувство никога не бе накърнявано от ревност или ненавист. Дълбоко го нараняваше фактът, че тя кръжи по външната орбита, докато той е в самия център. Горещо се беше молил нещата да се променят, но напразно. Това обаче не отслабваше вярата му, а само му доказваше, че някъде някой ден той ще трябва да заплати за чувствата, които тя пилееше по него в свой ущърб. Тя не проявяваше недоволство и успяваше да убеди дори и себе си, че се чувствува много добре по тази външна орбита, но той усещаше болката й. Разбираше я. Тя заслужаваше да бъде обичана, защото притежаваше много повече качества от него, а неговите добродетели бяха толкова малко. Той беше твърдо убеден, че получава лъвския пай от обичта в семейството, защото бе красив, защото бе по-сговорчив по характер и по-добре се разбираше с майка си и другите в Дройда. И защото е мъж. Долавяше почти всичко, освен онова, което не можеше да узнае, а Джъстийн нямаше тайни от него. При все това, колкото и да си бяха близки двамата, мама имаше за Джъстийн много по-голямо значение, отколкото тя самата би признала.

Но аз ще го изкупя, мислеше си той. Аз получих всичко. Трябва някак си да й го върна, да й се отплатя.

Погледът му внезапно попадна върху часовника и той скочи на отмалелите си от притеснение крака: колкото и голям да считаше дълга към сестра си, още повече дължеше другиму.

— Трябва да вървя, Джус.

— Ех, ти и проклетата ти църква! Кога най-после ще поумнееш, та да се откажеш от нея.

— Надявам се, никога.

— Кога ще се видим?

— Ами днес е петък, значи, утре. В единадесет часа, тук.

— Окей. Бъди добро момче.

Той се беше отдалечил на няколко метра, наложил униформената сламена шапка, но се обърна и й се усмихна.

— А кога съм бил нещо друго?

На лицето й се появи широка усмивка.

— Слава богу. Ти си невероятно добър. Аз съм лошата. До утре!

В преддверието на „Сейнт Мери“ вратите бяха високи, тапицирани с червена кожа. Дейн открехна вратата и се вмъкна вътре. Той се беше разделил с Джъстийн малко по-рано, отколкото трябваше, но винаги предпочиташе да влиза в църквата, преди да се е напълнила, за да не го разсейват въздишки, кашлица, шумолене, шепот. Много по-добре се чувствуваше в нея сам. Един свещеник — дякон, прецени той безпогрешно — палеше свещите върху разклонените свещници пред главния олтар. Като мина покрай дарохранителницата, Дейн сведе глава, коленичи и се прекръсти, после безшумно седна на една пейка.

Смъкна се на колене, подпря чело на скръстените си ръце и се остави на потока на мислите си. Не се молеше, а се сля с атмосферата, която усещаше едновременно плътна и ефирна, неизразимо свята, всепоглъщаща. Сякаш самият той беше онова пламъче зад червеното стъкло на кандилото в олтара, което трепкаше така, като че ли всеки момент ще изгасне — подхранваше го някакво насъщно масло, което озаряваше мрака с мъничко, но трайно сияние. Когато беше в църква, Дейн усещаше как притихва, олеква и потъва в забрава човекът в него. Никъде другаде не се чувствуваше така добре, така в мир със себе си, така далеч от болката. Той притвори очи.