Така че и в „Кулоден“, и в „Бодуъл гардънс“, пък и още от училище Джъстийн имаше много приятели, а и самата тя беше добра приятелка. Тя никога не споделяше с тях всичките си грижи, както те споделяха своите с нея, имаше си Дейн за това, а и грижите й нито бяха много, нито я тормозеха кой знае колко. Приятелките й се възхищаваха от изключителната й вътрешна дисциплина, сякаш още от детинство тя се беше научила да не допуска обстоятелствата да разстройват живота й.

Основната грижа на всички, които се смятаха за нейни приятели, беше как, кога и с кого Джъстийн ще реши най-сетне да стане пълноценна жена. Но тя самата не бързаше.

Артър Лестрейндж беше първият млад актьор на Албърт Джоунс, макар че още лани с тъга се беше сбогувал с четиридесетата си година. Той имаше хубава фигура, беше улегнал актьор и изразителното му мъжествено лице с венец от руси къдри винаги предизвикваше аплодисментите на публиката. Първата година той изобщо не забелязваше Джъстийн, която беше много тиха и изпълнителна. Но в края на годината, когато луничките бяха най-сетне премахнати, тя взе да се откроява на фона на декорите, вместо да се слива с тях. Без лунички и с грим на миглите и веждите тя изглеждаше хубава, но с потайната хубост на самодива. Не беше наследила поразителната красота на Люк О’Нийл, нито изяществото на майка си. Фигурата й беше приятна, без да е нещо особено — малко възслаба. Най-забележителното у нея беше буйната червеникава коса. Но на сцената Джъстийн ставаше съвсем различна и можеше да внуши на хората, че е красива като Елена от Троя или грозна като вещица.

Артър я забеляза за пръв път по време на някакво упражнение, когато тя трябваше да рецитира един откъс от „Лорд Джим“ на Конрад, като слага ударенията по няколко различни начина. Тя беше наистина изключителна: той почувствува възторга на Албърт Джоунс и едва тогава разбра защо той й отделя толкова много време. С вродена мимика — но не бе само това — тя оцветяваше всяка дума, която изричаше. А гласът й беше истински дар от природата за една актриса — дълбок, дрезгав, въздействуващ.

И когато по-късно я видя, седнала с чаша чай в ръка и с отворена на коленете книга, той седна до нея.

— Какво четеш?

Тя вдигна глава, усмихна се.

— Пруст.

— Не ти ли е малко скучен?

— Пруст да е скучен? Не. Просто трябва да обичаш клюките. Той си е такъв, нали знаеш — ужасен стар клюкар.

Артър остана с малко неприятното чувство, че тя се опитва да демонстрира интелектуално превъзходство, но не й се разсърди. Беше още твърде млада.

— Чух те как рецитираш Конрад. Чудесно беше.

— Благодаря.

— Какво ще кажеш да изпием някога по едно кафе и да поговорим за плановете ти?

— Може — каза тя и се върна към Пруст.

Той беше доволен, че спомена само за кафе, защото жена му държеше парите изкъсо; една вечеря предполагаше Джъстийн да се реваншира по подобен начин, а той се съмняваше, че би го направила. Но той повтори отправената уж между другото покана и я заведе в едно полутъмно малко кафене в дъното на улица „Елизабет“, където беше почти сигурен, че жена му няма да се сети да го потърси.

Като акт на самозащита Джъстийн се беше научила да пуши, защото й беше омръзнало да се прави на много примерна, като отказва предложените й цигари. Като седнаха, тя извади собствените си цигари — нова кутия, и внимателно свали целофана от капака, та по-голямата част да остане на мястото си и да пази кутията. Артър наблюдаваше съсредоточените й движения с интерес и с удоволствие.

— Защо е необходимо да правиш това, Джъстийн? Направо го скъсай.

— За да бъде грозно ли?

Той взе кутията и замислено поглади запазения целофан.

— Ако бях ученик на великия Зигмунд Фройд…

— И какво, ако беше ученик на Фройд? — Тя вдигна поглед и видя сервитьорката, застанала до нея. — Капучино, моля.

Малко го подразни, че тя сама си даде поръчката, но не обърна особено внимание, зает с хрумналата му мисъл.

— Виенско кафе, моля. Та ти казвах за Фройд. Чудя се как ли би го изтълкувал. Сигурно би казал…

Тя взе кутията цигари от ръцете му, отвори я, извади една цигара и я запали, без да му даде време да си намери кибрита.

— Е?

— Сигурно би казал, че обичаш да пазиш непокътнати тънките защитни ципи.

Дрезгавият й смях, разнесъл се из задимения въздух, накара няколко мъжки глави да се извърнат от любопитство.

— Виж ти! Това да не е заобиколният начин, по който искаш да ме попиташ дали съм още девствена а, Артър?

Възмутен, той зацъка с език.

— Джъстийн! Виждам, че освен другото, трябва да те науча как да се държиш в общество.

— А на какво друго искаш да ме учиш, Артър?

Облегна лакти на масата и очите й святкаха в мрака.

— Ти на какво искаш да те науча?

— Аз съм доста добре образована в същност.

— Във всичко ли?

— Поне знаеш как да поставяш ударенията на думите, а? Трябва да запомня как го каза.

— Има неща, които се учат само от непосредствен опит — рече той ласкаво и посегна да прибере зад ухото й една паднала къдрица.

— Така ли? А пък аз винаги съм смятала, че наблюдението ми е достатъчно.

— Да, но когато става дума за любов? — попита той с леко гърлен глас. — Как можеш да играеш Жулиета, без да знаеш какво е любов?

— Прав си. Съгласна съм.

— Влюбвала ли си се някога?

— Не.

— А знаеш ли изобщо нещо за любовта? — Този път той понаблегна на „изобщо“, а не върху „любовта“.

— Абсолютно нищо.

— Аха! Тогава Фройд би бил прав, нали?

Тя взе кутията цигари и погледна целофанената обвивка с усмивка.

— В някои отношения — да.

Изведнъж той дръпна целофана, задържа го в ръка, смачка го с драматичен жест и го хвърли в пепелника, където той изсъска, сгърчи се, разтегли се.

— Искам да те науча какво значи да си жена, ако ми позволиш.

Известно време тя не каза нищо, съсредоточена върху разкривения целофан в пепелника, после драсна клечка кибрит и внимателно го запали.

— Защо не? — запита тя лумналото пламъче. — Защо пък не?

— Как да бъде: божествено, сред лунна светлина, рози и страстни слова или кратко и пронизващо като стрела? — издекламира той с ръка на сърцето.

Тя се разсмя:

— Ах, Артър! Бих предпочела да е и дълго, и пронизващо. Но без лунна светлина и рози, моля ти се. Не понасям страстни слова.

Той я погледна малко разочаровано и поклати глава:

— О, Джъстийн! Всеки понася страстни слова — дори и ти, безчувствена малка весталко. Ще видиш ти някой ден — само почакай. Има да копнееш за това.

— Пфуй! — Тя стана. — Хайде, Артър, давай да свършваме работата, докато не съм се отказала.

— Сега ли? Тази вечер?

— Че защо не? Аз имам достатъчно пари за стая в хотел, ако ти нямаш.

Хотел „Метропол“ не беше далеч. Двамата вървяха по задрямалите улици: тя се беше облегнала доверчиво на ръката му и се смееше. Хората още не бяха излезли от ресторантите, а театрите отдавна бяха пуснали завеси, така че около тях беше почти безлюдно; виждаха се само групички американски войници от някакъв гостуващ кораб и тук-там пред витрините млади момичета, които хвърляха по някой поглед и към моряците. Никой не обръщаше внимание на двамата, което беше много благоприятно за Артър. Той се отби в една аптека, докато тя го чакаше навън, и излезе оттам грейнал.

— Сега сме съвсем готови, мила моя.

— Какво купи? Презервативи ли?

Той направи гримаса.

— О-о, не. Презервативът е все едно да се опаковаш в страница от „Рийдърс дайджест“ — става само по-лепкаво. Купих едно желе за теб. А ти откъде знаеш за презервативите?

— Как откъде? Нали съм била седем години в пансион? Ти какво мислиш, че сме правили там? Да не сме чели молитви? — И тя се ухили. — Е, не че правехме кой знае какво, признавам, но затова пък си говорехме за всичко.

Мистър и мисис Смит огледаха своите покои, които съвсем не бяха лоши за хотел в Сидни по онова време. Ерата на „Хилтън“ още не беше настъпила. Стаята не беше много голяма, но имаше прекрасна гледка към пристанището с вълнолома. Баня нямаше, естествено, но имаше мивка и голяма кана с вода върху масата с мраморна плоча, която хармонираше добре с тежките викториански мебели.

— Така. Сега какво трябва да направя? — попита тя и дръпна завесите. — Какъв красив изглед, а?

— Да. А колкото до това какво трябва да направиш — първо си свали пликчетата, разбира се.

— А друго? — попита тя дяволито.

Той въздъхна.

— Я съблечи всичко, Джъстийн! Ако не се усеща допирът на кожата, не е истински хубаво.

Бързо и кокетно тя се измъкна от дрехите си, без следа от смущение, покатери се на леглото и легна с разтворени крака.

— Така ли, Артър?

— Божичко! — каза само той, докато сгъваше внимателно панталоните си: жена му винаги проверяваше да не са измачкани.

— Защо? Какво има?

— Ама ти си наистина рижава, а?

— А ти да не очакваше пурпурни пера?

— Шегите не са уместни в случая, мила, така че престани. — Той си прибра корема навътре, обърна се, отиде до леглото, легна до нея и започна вещо да обсипва с леки целувки страните, шията й, лявата й гръд. — Мммм, много си сладка. — Обгърна я с ръце. — Така! Нали е приятно?

— Сигурно. Да, доста е приятно.

Настана тишина, в която се чуваха само целувки и от време на време шепот. Оттатък леглото имаше огромна стара тоалетка с огледало, наклонено от някой еротично настроен предишен наемател така, че да отразява арената на любовта.

— Изгаси лампата, Артър!

— В никакъв случай, мила! Урок номер едно: в любовта няма нещо, което да не търпи светлина.

Извършил подготвителната работа с пръсти и поставил крема на мястото му, Артър успя някак си да се намести между краката на Джъстийн. Тя усещаше лека, но не неприятна болка и ако не беше чак в екстаз, то поне изпитваше майчинска нежност към Артър. Погледът й се плъзгаше над раменете му и попадаше право в огледалото зад другия край на леглото.