— Господи! Толкова много ли са годините ти?

Меги замери Джъстийн с една курабия и я удари по носа.

— Ах, ти, проклетнице! — разсмя се майката. — Истинско чудовище си! Караш ме да се чувствувам на сто.

Дъщеря й се засмя самодоволно.

В този момент влезе Фий да види как върви работата в кухнята. Меги почувства истинско облекчение.

— Знаеш ли, мамо, какво ми каза току-що Джъстийн?

Очите на Фий не бяха годни вече за нищо — освен за счетоводството, а и то й струваше голямо усилие.

— Откъде да знам какво ти е казала Джъстийн? — отвърна тя спокойно и се потърси леко при вида на зелените курабии.

— Просто си помислих, че може и да знаеш, защото понякога се изненадвам, че ти и Джуси си имате малки тайни от мен. Сега например тя тъкмо ми съобщава нещо и ти влизаш най-неочаквано.

— Хъм-м, на вкус са по-добри, отколкото на вид — отбеляза Фий, като отхапа една курабия. — Уверявам те, Меги, никога не съм насърчавала дъщеря ти да заговорничи с мен зад гърба ти. Какво пак си оплескала, Джъстийн? — И тя се обърна натам, където Джъстийн изсипваше току-що приготвената смес в намазани и набрашнени форми.

— Казах на мама, че ще ставам актриса, бабо. Това е.

— Само това ли? А вярно ли е, или е просто една от невъзможните ти шеги?

— Напълно вярно. Постъпвам в „Кулоден“.

— Така, така… — рече Фий и се облегна на кухненската маса, гледайки дъщеря си с ирония. — Възхищавам се от децата — сами знаят какво да правят, а, Меги?

Меги не отговори.

— Не одобряваш ли, бабо? — наежи се Джъстийн, готова да се бори.

— Аз? Да не одобрявам? Не е моя работа как ще устроиш живота си, Джъстийн. Освен това аз мисля, че ще станеш добра актриса!

— Сериозно ли говориш? — недоумяваше Меги.

— Разбира се — каза Фий. — Джъстийн знае какво да избере. Нали така, моето момиче?

— Точно така — грейна Джъстийн и отмахна една влажна къдрица, паднала над окото й.

Меги долови в погледа, отправен към баба й, нежност, каквато Джъстийн почти никога не проявяваше към майка си.

— Ти си добро момиче, Джъстийн — рече Фий, дъвчейки курабията, която беше отхапала с такова недоверие. — Съвсем не са лоши, само че трябваше да им направите бяла глазура.

— Дърветата не могат да бъдат бели — възрази Меги.

— Как да не могат, щом са елхи. Нали са покрити със сняг — настоя майка й.

— Късно е вече: ще си останат зелени като повръщано — каза през смях Джъстийн.

— Джъстийн!

— Опа! Извинявай, мамо, забравих, че ти се повдига от такива думи.

— Не ми се повдига — ядоса се Меги.

— Дойдох да видя дали случайно няма да има чай — обади се Фий, взе си стол и седна. — Джъстийн, бъди добро момиче и сложи чайника.

Седна и Меги.

— Мислиш ли, че Джъстийн ще успее, мамо? — попита тя с тревога в гласа.

— Защо да не успее — зачуди се Фий, гледайки как внучката й изпълнява ритуала по приготвянето на чая.

— Може да е само временно увлечение.

— Временно увлечение ли е, Джъстийн? — запита Фий.

— Не — троснато й отвърна Джъстийн, докато подреждаше чашите и чинийките на старата зелена кухненска маса.

— Сложи бисквитите в чиния, Джъстийн! Не ги слагай на масата в кутия — напътстваше я Меги машинално. — И за бога, не цопвай цялото шише с мляко на масата, а отсипи в каничката, както му е редът.

— Добре, мамо. Извинявай, мамо — отговаряше Джъстийн също така машинално. — Не виждам смисъл във всички тези усложнения, и то в кухнята. Само дето трябва после да връщам обратно каквото е останало и да мия няколко съда повече.

— Прави, каквото ти се казва, защото така е по-хубаво.

— Та да се върнем на думата си — настоя Фий. — Според мен няма какво повече да се обсъжда. Смятам, че трябва да оставим Джъстийн да се опита и мисля, че тя ще се справи много добре.

— Защо и аз не можех да съм така сигурна? — намръщи се Меги.

— Мислила ли си за славата и за известността, Джъстийн? — попита я сериозно баба й.

— Без тях не може — отвърна Джъстийн, като с подчертан жест постави на масата кафявия кухненски чайник и побърза да седне. — Не се сърди, мамо, но в кухнята няма да сервирам чая в сребърен чайник и толкова.

— Този е съвсем подходящ — засмя се Меги.

— Ех, че хубаво! Няма нищо по-приятно от чашата чай — наслаждаваше се Фий, отпивайки от чая. — Джъстийн, защо все така зле представяш нещата пред майка си? Нали знаеш, че не е само въпрос на слава и пари, а и на вътрешно чувство?

— Как на вътрешно чувство, бабо?

— Ами така. Ти смяташ, че си създадена да бъдеш актриса, така ли?

— Да.

— Тогава защо не го обясни така на майка си? Защо я тревожиш с приказки на лекомислено момиче?

Джъстийн вдигна рамене, изпи чашата си до дъно и я бутна към майка си да й налее още.

— Н’знам.

— Не знам — поправи я Фий. — Надявам се, че поне на сцената ще говориш правилно. Значи, искаш да станеш актриса, защото смяташ, че това е твоето призвание, нали?

— Сигурно — отвърна неохотно Джъстийн.

— Ах, тази непреклонна гордост на Клийри! Тя може и да те провали, ако не се научиш да я обуздаваш. Този глупав страх да не ти се присмеят или подиграят за нещо. Само че защо очакваш именно от майка си подобна жестокост, не знам. — Фий потупа Джъстийн по ръката. — Не упорствай, Джъстийн, бъди сговорчива.

Но Джъстийн поклати глава.

— Не мога — каза тя.

Фий въздъхна.

— Ами защо ти е притрябвала моята благословия за това, което си намислила?

— Ще ти бъда благодарна, бабо.

— Хайде тогава, прояви благодарността си на дело, като отидеш да намериш чичо си Франк и му кажеш, че в кухнята има чай.

Джъстийн излезе, а Меги изумена погледна Фий.

— Мамо, ти си чудесна, повярвай ми.

Фий се усмихна.

— И не можеш да отречеш, че никога не съм се опитвала да казвам на децата си какво да правят.

— Никога — ласкаво потвърди Меги. — И ние също ти бяхме благодарни.



Първото нещо, с което Джъстийн се залови, като се върна в Сидни, беше да й махнат луничките. Само че за жалост това не ставаше бързо. Те бяха толкова много, че процедурата щеше да трае почти цяла година, а после трябваше да се пази от слънце цял живот, за да не се появят отново. Второто нещо беше да си намери квартира, което в Сидни по онова време беше почти подвиг, тъй като хората строяха частни къщи и смятаха за проклятие да живеят в блокове. Но най-сетне успя да намери едно двустайно апартаментче в Нютръл Бей в една от големите крайбрежни сгради във викториански стил, чието време беше отминало. Жилището беше малко неприветливо. Наемът беше пет лири и десет шилинга на седмица — възмутително, като се има пред вид, че банята и кухнята бяха общи за всички наематели. Джъстийн обаче беше доволна. Въпреки че беше придобила много домакинско умение, почти нямаше склонности на домакиня.

Животът й в „Бодуъл гардънс“ беше много по-интересен от стажа й в „Кулоден“, където цялата й работа се състоеше в това да се спотайва зад кулисите, докато другите репетират, да излиза от време на време на сцената и да учи наизуст стотици страници от Шекспир, Шоу и Шеридън.

В „Бодуъл гардънс“ имаше шест жилища като това на Джъстийн плюс жилището на хазяйката мисис Дивайн. Тя беше шестдесет и пет годишна лондончанка, която все подсмърчаше нажалено, имаше изпъкнали очи и дълбоко презираше Австралия и австралийците, което не й пречеше да ги ограбва. Най-голямата грижа в живота й като че ли беше да следи изразходваното електричество и газ, а най-голямата й слабост беше съседът по квартира на Джъстийн — млад англичанин, който на драго сърце се възползуваше от своята националност.

— Защо да не доставя от време на време малко радост на старицата, като повъздишаме заедно за Англия? — сподели той с Джъстийн. — И затова тя не ме дебне, нали разбираш? Ето например на вас, момичетата, не ви дава да включвате електрически радиатор дори и през зимата, докато аз мога и цяло лято да се топля на моя, ако си поискам.

— Свиня — отбеляза Джъстийн с безразличие.

Казваше се Питър Уилкинс и беше търговски пътник.

— Ела ми някога на гости да пием чай — викна той след нея. Бяха му харесали тези бледи, загадъчни очи.

И Джъстийн отиде, като внимателно избра момента, в който мисис Дивайн не дебнеше ревниво наоколо; после свикна да отблъсква посегателствата на Питър. Язденето и работата в Дройда години наред я бяха направили доста силна, пък и добре владееше ударите в корема.

— Дявол да те вземе, Джъстийн! — задъхваше се Питър, като триеше сълзите, бликнали в очите му от болка. — Съгласи се, момиче! Един ден все ще трябва да стане, нали знаеш? Това не е викторианска Англия — да трябва да се пазиш до сватбата.

— Нямам никакво намерение да се пазя за сватбата — отвърна тя, оправяйки роклята си. — Само че още не съм решила на кого ще се падне честта.

— И не си мисли, че си нещо кой знае какво! — опита се да я обиди той: ръката й наистина беше силна.

— Знам, че не съм. Много ми дреме, ако искаш да знаеш, Пит. Все ми е едно какво ще кажеш. Мъже колкото щеш — да налетят на всяка, само да е девствена.

— И жени колкото щеш! Я виж предния апартамент.

— А, виждам, виждам — отвърна Джъстийн.

Двете момичета в предния апартамент бяха лесбийки и засияха, когато Джъстийн пристигна, но сетне се убедиха, че тя нито е като тях, нито има желание да опита. Отначало тя не разбираше за какво й намекват, но като й го казаха направо, тя вдигна рамене с пълно безразличие. Така че след известно време тя им стана нещо като душеприказчик — пред нея можеха да си споделят всичко, за да им олекне. Джъстийн отърва под гаранция Били от затвора, заведе Боби в болницата да й промият стомаха след една много тежка кавга с Били, отказа да вземе страната на която и да е от тях, когато Пат, Ал, Джордж и Рони се появиха една след друга. „Какъв неустойчив емоционален живот — мислеше си тя. — То и мъжете не са стока, но поне ти дават усещането за нещо съвсем различно.“