Като се владееше добре, Фий с бързи крачки отиде до него.

— Здравей, Франк — каза тя.

Той вдигна очите, които някога бляскаха и искряха, а сега гледаха от хлътналите орбити на един застаряващ човек. Това съвсем не бяха очите на Франк. Изчерпани, укротени, безкрайно уморени. Но докато поглъщаха Фий, в тях се появи особено изражение на страдание, на безпомощност, молба на умиращ човек.

— О, Франк! — рече тя, прегърна го, залюля главата му на рамото си. — Няма нищо, няма нищо — мълвеше тя все по-нежно. — Няма нищо.



Отначало той седеше отпуснат и уморен в колата, но докато „Ролсът“ набираше скорост и се отдалечаваше от града, той взе да проявява интерес към околността и погледна през прозореца.

— Съвсем същото си е — пророни той.

— Сигурно. Времето тече бавно по тези места.

Те минаха по скърцащия дървен мост над калните, спаднали води на реката, обточена с плачещи върби. В коритото й се виждаха преплетени клони и чакъл, тъмнееха локви, евкалиптови дървета растяха навсякъде из камънака.

— Река Барун — каза той. — Мислех, че никога повече няма да я видя.

Зад тях се кълбеше облак прах, а пред тях пътят — като на рисунка по перспектива — се беше опнал през безкрайната тревиста равнина, в която нямаше нито едно дърво.

— Пътят е нов, а, мамо? — мъчеше се той отчаяно да намери тема за разговор, да направи всичко да изглежда по-естествено.

— Да, прокараха го от Гили до Милпаринка веднага след войната.

— Можеха да го залеят с малко асфалт, а не да го оставят прашен като едно време.

— За какво? Нали сме свикнали да гълтаме прахоляка, а помисли си колко ще струва да го направят така, че да няма кал. Пътят е прав, добре го поддържат и ни спестява тринадесет от всичките двадесет и седем порти. Остават само четиринадесет между Гили и Къщата, но сега ще видиш какво сме направили с тях. Няма вече отваряне и затваряне на порти, Франк.

„Ролсът“ стъпи на една рампа пред желязна врата, която лениво се вдигна, а щом колата мина под нея и се отдалечи на няколко метра, вратата сама се затвори.

— Чудесата нямат край! — отбеляза Франк.

— Ние бяхме първия чифлик в околността, който постави автоматични порти, но само между Милпаринка и стопанския двор. Портите на пасищата все още трябва да се отварят и затварят ръчно.

— Онзи, дето е изобретил това, е трябвало сигурно да отваря и да затваря много врати през живота си, а? — засмя се Франк и това беше първият признак, че му е поолекнало.

После отново замълча, а майка му се съсредоточи само върху шофирането, понеже не искаше да го притеснява. Като минаха и под последната врата и влязоха в стопанския двор, той ахна.

— Бях забравил колко е хубаво! — възкликна той.

— Това е домът ни — отвърна Фий, — грижих се за него.

Тя закара „Ролса“ до гаражите и тръгна с Франк към Къщата, а той си носеше куфара.

— Какво предпочиташ, Франк, стая в голямата къща или да живееш сам в една от задните къщи за гости? — попита майка му.

— Ще се настаня в къщата за гости, благодаря. — Морните очи се спряха върху лицето й. — По-добре да съм далеч от хората — добави той и това бе първият и последен намек за условията в затвора.

— Там и ти ще се чувствуваш по-добре — каза тя и го поведе към гостната. — Къщата е пълна с хора сега — тук са и кардиналът, и Дейн, и Джъстийн, а Луди и Ан Мюлер ще пристигнат в другиден за Коледа. — Тя дръпна ширита на звънеца да донесат чая и бързо обиколи стаята да запали всички газови лампи.

— Луди и Ан Мюлер ли? — озадачи се той.

Тя тъкмо оправяше фитила на една лампа, но се спря и го погледна.

— Много време мина, Франк. Мюлерови са приятели на Меги. — И като нагласи пламъка, както искаше, настани се в своето кресло. — Ще вечеряме след един час, но нека най-напред да пием чай. Искам да си промия гърлото от прахта по пътя.

Франк седна неловко на крайчеца на една от табуретките в бежова коприна и огледа стаята със страхопочитание.

— Няма нищо общо с това, което беше по времето на леля Мери.

Фий се усмихна:

— Надявам се.

Тогава влезе Меги и на него му беше по-трудно да възприеме нея като зряла жена, отколкото майка си като възрастна. Докато сестра му го прегръщаше и целуваше, Франк извърна лице, сви се в торбестото си палто и затърси с поглед майка си, която сякаш му казваше с очи: няма значение, скоро всичко ще се уталожи, само почакай. Минута по-късно, докато той още търсеше да каже нещо подходящо на тази нова Меги, появи се дъщерята на Меги — високо, слабо момиче, което седна сковано и взе да мачка полата си с големите си ръце, а светлите й очи се спираха ту на едно, ту на друго лице. Синът на Меги дойде с кардинал Ралф и седна на пода до сестра си — красиво момче, излъчващо спокойствие и благородство.

— Франк, много се радвам — рече кардинал Ралф и му стисна ръката, после се обърна към Фий, повдигнал лявата си вежда. — Чаша чай ли? Чудесна идея.

Братята Клийри влязоха едновременно и това беше много тежко — те изобщо не му бяха простили. Франк знаеше защо: загдето беше огорчил майка им. Но той не можеше да им каже нищо, което биха разбрали, не можеше да сподели с тях болката, самотата, да ги помоли за прошка. Само майка му имаше значение за него, а тя никога не беше помислила, че трябва да прощава нещо.

Кардиналът беше този, който поддържаше духа — той поведе разговора около масата на вечеря и го продължи, когато се върнаха в гостната: говореше с дипломатична лекота и винаги гледаше да включи и Франк.

— Боб, откакто дойдох, все се каня да те питам къде са зайците — каза кардиналът. — Видях милиони дупки, но нито един заек.

— Всички зайци измряха — отвърна Боб.

— Как така измряха?

— Така. От нещо, наречено миксоматозис. До четиридесет и седма година зайците и сушата едва не съсипаха Австралия като селскостопанска държава. Бяхме се отчаяли — обясняваше Боб, доволен, че познаваше добре въпроса и че темата изключва Франк.

Но точно в този момент Франк, без да иска, настрои по-малкия си брат против себе си, като каза:

— Знаех, че е било тежко, но не предполагах, че е било бедствие. — И той поизправи рамене, убеден, че кардиналът ще остане доволен от дребния му принос към разговора.

— Съвсем не преувеличавам! — отвърна му Боб язвително: та откъде можеше да знае Франк?

— И какво стана? — бързо попита кардиналът.

— По-миналата година Организацията за научно и индустриално развитие на Британската общност започна експериментална програма в щата Виктория: зайците бяха заразени с този нов вирус. Не знам точно какво е вирус, но мисля, че е нещо като бацил. Във всеки случай този нарекоха миксоматозен вирус. Отначало той, изглежда, не се разпространяваше много, макар че всички зайци, заразени с него, измряха. Но след около една година инфекцията пламна като пожар, пренасяна от комарите, както казаха, но май че и от семената на минзухара. И оттогава зайците измират с милиони, направо изчезнаха. От време на време можеш да видиш някой и друг болен заек с буци по муцуната — много грозен. Но това е голяма работа, Ралф, великолепна! Представяш ли си — нищо друго не може да се зарази от миксоматоза, дори и сродни животни. Така че благодарение на ОНИРБО зайците вече не ни тормозят.

Кардинал Ралф впери поглед във Франк.

— Представяш ли си какво значи това, Франк? Разбираш ли?

Клетият Франк поклати глава: искаше му се всички да го оставят да потъне в своята самота.

— Това е биологическа война в широк мащаб. Чудя се дали останалият свят знае, че тук, в Австралия, от 1949 до 1952 година се е воювало с вируси срещу милиарди живи същества, които накрая са били унищожени. Е, не е ли истина? Това не са само приказки на жълтата преса, а научен факт. Вече не им трябват нито атомни, нито водородни бомби. Разбирам, че е трябвало да се направи, необходимостта го е изисквала и това е може би най-невъзпятото научно постижение на света. Но е ужасно, нали?

Дейн внимателно следеше разговора.

— Биологическа война ли? Никога не съм чувал за такова нещо. Какво точно значи това, Ралф?

— Това е ново понятие, Дейн, но аз съм папски дипломат и трябва да съм в течение на думи като „биологическа война“. Накратко казано, това означава именно миксоматоза. Отглежда се един бацил, който може да убива или осакатява само един определен вид живи същества.

Почти несъзнателно Дейн се прекръсти и се облегна на коленете на Ралф де Брикасар.

— Остава ни само да се молим.

Кардиналът сведе поглед към русата глава и се засмя.



Франк успя най-сетне да се приобщи към живота в Дройда благодарение на Фий, която въпреки упорството на другите Клийри продължи да се държи така, сякаш най-големият й син е отсъствал от къщи само за малко и нито е посрамил семейството, нито е наранил тежко майка си. Кротко и незабележимо тя го скъта в уединеното местенце, което той очевидно търсеше, отделно от другите й синове, и не го насилваше да възвърне макар и част от някогашната си жизненост. От нея не беше останало и помен — тя го разбра още когато срещна погледа му на гарата в Гили. Потънал беше в едно съществование, което не желаеше да обсъжда с нея. Тя можеше най-многото да направи така, че той да се чувствува добре, а за това трябваше да приеме сегашния Франк съвсем естествено.

Не ставаше и дума да работи в пасбищата — едно, че братята му не го искаха, пък и той не желаеше да се връща към живота, който винаги беше мразил. Приятно му беше да гледа как растат тревите и цветята и затова Фий му намери работа в парка и го остави на мира. Полека-лека братята Клийри свикнаха с Франк в лоното на семейството и взеха да се убеждават, че страхът им да не ги лиши от нещо е бил съвсем неоснователен. Нищо не можеше да промени чувствата на майка им към него: дали е в затвора или в Дройда, той си оставаше нейният Франк. Важното беше, че присъствието му в Дройда я правеше щастлива. А той не се натрапваше и присъствието му не променяше нищо.