— Благодаря ти — каза Фий.

— Ще го приемете ли в Дройда? — обърна се той към мъжете Клийри.

— Тук е неговият дом и тук е редно да се върне — отговори Боб сдържано.

Всички закимаха в знак на съгласие с изключение на Фий, която се беше втренчила като че в нещо, което само тя виждаше.

— Той не е някогашният Франк — продължи кротко кардинал Ралф. — Преди да дойда тук, го посетих в затвора да му съобщя новината и трябваше да му кажа, че всички в Дройда са знаели през цялото време какво се е случило с него. И той не се разсърди — по това ще разберете колко се е променил. Той беше просто… благодарен. И очаква с нетърпение да види отново семейството си и най-вече теб, Фий.

— Кога ще го пуснат? — запита Боб, като се покашля: личеше си, че се радва заради майка си, но същевременно се и бои какво ще стане, когато Франк се върне.

— След една-две седмици. Ще пристигне с вечерния влак. Исках да дойде със самолет, но той отказа: предпочитал влака.

— Патси и аз ще го посрещнем — веднага предложи с готовност Джимс, но после лицето му помръкна. — О! Та ние не знаем как изглежда.

— Не — каза Фий. — Аз ще го посрещна. И то сама. Още не съм остаряла дотолкова, че да не мога да ида с колата до Гили.

— Мама е права — намеси се Меги твърдо, за да предвари братята си, които се готвеха да възразят в един глас. — Нека мама сама го посрещне. Тя е тази, която трябва да го види първа.

— Е, сега имам работа — каза Фий малко безцеремонно, стана и отиде при бюрото си.

Петимата братя станаха едновременно.

— А за нас е време да си лягаме — обяви Боб и умело имитира прозявка, сетне се усмихна свенливо на кардинал Ралф. — Ще бъде като едно време, когато утре прочетете вие молитвата.

Меги сгъна плетката си, прибра я и стана.

— И аз ще кажа лека нощ, Ралф.

— Лека нощ, Меги. — Погледът му я проследи, докато излезе от стаята, и после се обърна към приведения гръб на Фий. — Лека нощ, Фий.

— Моля? Каза ли нещо?

— Казах лека нощ.

— О! Лека нощ, Ралф.

Той не искаше да се качва веднага след Меги.

— Май ще се поразходя, преди да си легна. Да ти кажа ли нещо, Фий?

— Какво? — попита тя разсеяно.

— Мен не можеш да заблудиш никога.

Тя се изсмя презрително и малко зловещо.

— Така ли? Интересно.

Нощ, звезди. Южните звезди, които описват кръг по небето. Той беше загубил вече власт над тях завинаги, макар че те все още бяха там, твърде студени, за да сгряват, твърде далечни, за да дадат утеха. По-близо до господа, който беше нищожно дребен между тях. Той стоя дълго, загледан в тях, заслушан във вятъра в дърветата, с усмивка на уста.

Не искаше да минава покрай Фий и затова се прибра през стълбището в другия край на къщата. Лампата на бюрото й още светеше и той видя приведения й силует — продължаваше да работи. Клетата Фий. Колко ли се бои да си легне, макар че като се върне Франк, може би ще е по-добре. Дано.

На най-горната площадка го посрещна плътна тишина. Една кристална лампа върху тясната масичка в коридора хвърляше мъжделива светлина наоколо за удобство на онези, които стават през нощта. Пламъчето потрепваше, щом нощният бриз издуеше навътре пердето на прозореца до нея. Той я отмина; стъпките му бяха съвсем безшумни по мекия килим.

Вратата на Меги беше широко отворена и през нея струеше по-силна светлина. Той застана за момент в снопа светлина, после влезе в стаята, затвори вратата зад гърба си и завъртя ключа. Облечена в широк халат, тя седеше в едно кресло до прозореца, зареяла поглед над невидимия двор, но извърна глава и го погледна, докато той се приближи до леглото и седна на ръба му. После стана бавно и отиде при него.

— Дай, ще ти помогна да си събуеш ботушите. Ето защо не нося никога високи ботуши. Не мога да ги събувам без събувалка, а тя съсипва хубавите ботуши.

— Нарочно ли си облечена с този цвят, Меги?

— Пепел от рози ли? — усмихна се тя. — Това е любимият ми цвят. Подхожда на косата ми.

Той подпря крак на хълбока й, докато тя издърпа единия ботуш, после й подаде другия.

— Толкова ли беше сигурна, че ще дойда, Меги?

— Нали ти казах: в Дройда си мой. Ако ти не беше дошъл, аз щях да дойда.

Тя изхлузи ризата през главата му и за момент задържа ръката си с чувствена наслада върху голия му гръб, после отиде до лампата и я загаси, докато той подреждаше дрехите си върху облегалката на един стол. Чу я как пристъпва и как съблича халата си. „А утре сутринта трябва да чета молитва… Но чак утре сутрин, когато магията вече отдавна е свършила. Пред мен са нощта и Меги. Аз я исках през цялото време. Тя също е причастие.“



Дейн беше разочарован.

— Мислех, че ще бъдете в червена мантия! — каза той.

— Понякога нося червена тога, Дейн, но само зад стените на двореца. Навън нося черно расо с червен пояс като този.

— Наистина ли имате дворец?

— Да.

— И е пълен с полилеи?

— Да, но и в Дройда е пълно с полилеи.

— О, Дройда! — възнегодува Дейн. — Обзалагам се, че нашите са съвсем малки в сравнение с вашите. Как бих искал да видя двореца ви и вас в червена тога.

Кардинал Ралф се усмихна.

— Кой знае, Дейн? Може би някой ден ще го видиш.

Момчето имаше винаги странно изражение в дъното на очите си — някакъв поглед към далечината. Когато ги обърна към него по време на молитвата, кардинал Ралф го усети особено силно, но не го позна, усети го някак особено близък. Никой мъж и никоя жена не се виждат в огледалото такива, каквито са в същност.



Луди и Ан Мюлер трябваше да пристигнат за Коледа, както всяка година. Къщата се изпълни с радостни хора, които очакваха най-хубавата Коледа от много години насам. Мини и Кет си тананикаха, докато работеха, бузестото лице на мисис Смит сияеше, Меги без възражения предостави Дейн на кардинал Ралф, а Фий изглеждаше по-щастлива и по-малко се заседяваше на писалището си. Мъжете използваха всеки повод да се прибират вечер в къщи, защото след вечеря всекидневната се изпълваше с глъч, а мисис Смит се зае да приготвя за преди лягане печени филийки с топено сирене, горещи кифлички с масло и сладкиш със стафиди. Кардинал Ралф протестираше, че ще напълнее от толкова обилна и хубава храна и след три дни сред въздуха, хората и храната в Дройда започна да губи поизмършавелия си, изпит вид, който имаше, като пристигна.

Четвъртият ден настъпи много горещ. Кардинал Ралф беше отишъл с Дейн да докарат едно стадо, Джъстийн се цупеше сама в клоните на евкалипта, а Меги си почиваше сред възглавниците в едно тръстиково кресло на верандата. Чувстваше се до костите отмаляла, преситена, щастлива. Една жена може да мине години наред без това, но беше прекрасно, когато е именно с желания мъж. Когато беше с Ралф, всяка частица от нея участвуваше, с изключение на онова, което принадлежеше на Дейн, а когато беше с Дейн, оживяваше всяка частица от нея, с изключение на онова, което принадлежеше на Ралф. Само когато и двамата едновременно присъстваха в нейния свят както сега, тя се чувствуваше съвсем цялостна. И нищо чудно. Дейн беше синът й, а Ралф — нейният мъж.

Едно нещо само помрачаваше щастието й: Ралф не беше разбрал. И устата й остана затворена за нейната тайна. Щом той не можеше сам да види, защо да му казва? С какво беше заслужил да му каже? А загдето можа да допусне дори и за миг, че тя се е върнала при Люк по свое желание, съвсем не можеше да му прости. Не заслужаваше да му казва, щом беше в състояние да мисли така за нея. Понякога тя усещаше върху себе си бледия ироничен поглед на Фий и му отвръщаше невъзмутима. Фий разбираше, наистина разбираше. Разбираше тази полуомраза, негодуванието, желанието да отмъсти за дългите години самота. Хукнал да лови дъгата — такъв си беше Ралф де Брикасар. И защо пък тя да го дари с най-прекрасната багра на тази дъга — сина му? Нека бъде лишен от това. Нека страда, без в същност да знае, че страда.

Телефонът иззвъня за Дройда. Меги го чу, без да трепне, но като разбра, че майка й я няма, отиде да се обади.

— Мисис Фиона Клийри, ако обичате — чу се мъжки глас.

Меги я повика и Фий пое слушалката.

— Фиона Клийри на телефона — каза тя и докато слушаше, цветът постепенно изчезна от лицето й и то стана като в дните след смъртта на Пади и Стю — изтъняло и уязвимо. — Благодаря ви — каза накрая тя и окачи слушалката.

— Какво има, мамо?

— Франк е освободен. Идва си днес следобед с пощенския влак. — Тя погледна часовника си. — Трябва скоро да тръгвам: два часът минава.

— Нека да дойда с теб — предложи Меги, така преливаща от щастие, че не можеше да гледа как майка и страда: усещаше, че предстоящата среща не носи само радост на Фий.

— Няма нужда, Меги. Погрижи се за всичко тук и забави вечерята, докато се върна.

— Не е ли чудесно, мамо? Франк се връща тъкмо за Коледа!

— Да — каза Фий, — чудесно е.



Никой не пътуваше вече с вечерния влак, щом можеше да вземе самолет, така че докато измине с пухтене шестстотинте мили от Сидни, сваляше пътниците си — повечето от втора класа — ту в едно, ту в друго градче и до Гили остана да стовари малцина.

Началник-гарата познаваше мисис Клийри, но никога не би помислил да я заговори. И сега само си кимнаха; той я проследи с поглед как слиза по дървените стълби от горното мостче и се изправя неподвижно на високата платформа. „Изискана жена — помисли си той, — с модна рокля и шапка, с обувки на токове, с хубава фигура и няма много бръчки по лицето за нейната възраст: ето как добре се отразява на жената лекият живот в чифлиците.“

Франк пръв разпозна майка си, която го отличи повече със сърцето си. Той беше на петдесет и две години — през времето, докато не беше го виждала, бе преминал от младостта в зрялата възраст. Мъжът, който стоеше сред залеза на Гили, беше твърде слаб, почти мършав и много бледен, косата му стигаше до половината на тила, носеше безформени дрехи, които почти висяха на тялото му, чиято някогашна сила още личеше въпреки дребния ръст, а изящните му пръсти бяха свити около периферията на сивата касторена шапка. Не беше прегърбен, нито изглеждаше зле, но безпомощно мачкаше шапката в дланите си и като че ли не очакваше някой да го посрещне, нито знаеше какво да прави.