Беше много горещо. Полъхна лек ветрец, люшна звънчетата по чадърчето на китаеца и те подеха печалния си тих напев: „Хий Синг, Хий Синг, Хий Синг.“ ЧАРЛИ ВОДОНОСЕЦЪТ БЕШЕ ДОБРО МОМЧЕ. И този надпис беше избледнял и почти не се четеше. Е, така трябва. Гробовете трябва да потънат, да изчезнат в пазвите на майката-земя, времето да отмине постепенно тленното им бреме, да ги заличи и само въздухът да си спомня с въздишка. Той не желаеше да бъде погребан в някоя крипта на Ватикана между други като него. Искаше да е тук, сред хората, които действително бяха живели.

Като се обърна, очите му срещнаха помътнелия поглед на мраморния ангел. Кардинал Ралф му махна с ръка за поздрав и се извърна, загледан през тревата към Къщата. Тя идваше. Меги.

Стройна, златисторуса, с панталони и мъжка риза, точно като неговата, със сива мека мъжка шапка на тила, с бежови ботуши на краката. Като момче — като сина си, който можеше да бъде негов син. Аз съм мъж, но когато и аз легна тук, няма да съм оставил никого да напомня за този факт.

Тя приближаваше, прекрачи бялата оградка и дойде толкова близо, че той виждаше само очите й, тези сиви, пълни със светлина очи, които не бяха загубили нито красотата си, нито властта над неговото сърце. Ръцете й се обвиха около врата му; съдбата му пак стана досегаема, сякаш никога не се беше откъсвал от нея; устните, трепетни под неговите, не бяха сън — така дълго желани, така дълго. Друго причастие — тъмно като земята, нямащо нищо общо с небето.

— Меги, Меги — повтаряше той, заровил лице в косите й, шапката й беше паднала на тревата, ръцете му я бяха обгърнали.

— Като че ли нищо не се е променило, нали? Нищо не се променя — промълви тя с притворени очи.

— Да, нищо не се променя — повтори той убедено.

— Тук е Дройда, Ралф. Предупредих те, че в Дройда си мой, а не на бога.

— Знам. И все пак дойдох. — Той я притегли долу на тревата. — Защо, Меги?

— Какво защо? — Ръката й галеше косата му, вече по-бяла, отколкото на Фий. Но все още гъста, все още хубава.

— Защо се върна при Люк? Защо му роди син? — попита той с ревност.

Душата й надникна през светлите си прозорчета и забули мислите й от него.

— Той ме принуди — опита да се оправдае тя. — Само веднъж бях с него. Но имам Дейн и не съжалявам. Дейн заслужава всичко, което изтърпях заради него.

— Прощавай, нямах право да питам. Та нали най-напред аз те тласнах към Люк?

— Така е.

— Дейн е чудесно момче. Прилича ли на Люк?

Тя се усмихна потайно, отскубна няколко тревички, плъзна ръка под ризата по гърдите му.

— Почти не. Никое от децата ми не прилича много нито на Люк, нито на мен.

— Обичам ги, защото са твои.

— Ти си все така сантиментален. Възрастта ти отива, Ралф. Знаех, че ще бъде така, и се надявах да мога да го видя. Познавам те от тридесет години! А ми се струват като тридесет дни.

— Тридесет ли? Нима са толкова много!

— Аз съм на четиридесет и една, мили, значи, толкова са. — Тя се изправи. — Изпратена съм да те поканя официално на чай. Мисис Смит подрежда великолепна маса в твоя чест. А после, като се позахлади, ще има печено агнешко бутче с хрупкава кожица.

Той закрачи бавно до нея.

— Синът ти се смее точно като теб, Меги. Неговият смях беше първият човешки глас, който чух в Дройда. Помислих, че си ти, тръгнах да те търся и открих него.

— Значи, най-напред него си видял тук.

— Да, да.

— И как го намираш, Ралф? — нетърпеливо попита тя.

— Харесва ми. И как иначе, щом е твой син! Но той ме привлича някак много силно, по-силно, отколкото дъщеря ти. Тя като че ли не ме харесва особено.

— Джъстийн ми е дете, но е истинска кучка. Научих се да ругая на стари години, и то благодарение на нея. И на теб донякъде. И на Люк. И на войната. Интересно как всичко се струпа.

— Много си се променила, Меги.

— Така ли? — Меките плътни устни се извиха в усмивка. — Не съм сигурна. Може би е от живота тук, в Големия Северозапад — той ме похабява, сваля едно по едно всичко от мен като седемте воала на Саломе. Или като люспите на лук, както би казала Джъстийн. Това дете е съвсем лишено от поетичност. Аз съм си същата онази Меги, Ралф, само че пооголена.

— Може би.

— Но ти си се променил много.

— В какъв смисъл, Меги?

— Струва ми се, че пиедесталът се поклаща при всеки полъх на вятъра и гледката отгоре те разочарова.

— Така е. — Той се изсмя беззвучно. — И като си помисля, че някога имах дързостта да ти кажа, че не си нищо необикновено! Взимам си думите назад. Ти си единствената жена, Меги. Единствената!

— Какво се е случило?

— Не знам. Дали не открих, че дори и църковните идоли са на глинени крака? Дали не се продадох за паница леща? Дали не посягам към празно пространство? — Веждите му се сключиха като от болка. — Накратко казано, трябва да е точно това. Аз представлявам само купчина клишета, а светът на Ватикана — стар, вкиснат, вкаменен свят.

— Аз бях нещо по-реално, но ти не можа да го разбереш.

— Не бях в състояние да сторя нищо друго, повярвай ми! Знаех накъде трябва да тръгна, но не можех. С теб щях да бъда навярно по-добър човек, макар и не толкова забележителен. Но просто не можех, Меги. О, как да ти го обясня?

Пръстите й нежно докоснаха голата му ръка.

— Разбирам го, мили Ралф. Знам, знам… Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме си и това е. Като в старата келтска легенда за птичката с трън, забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе — нещо отвътре я тласка. А ние, хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали виждаш? Сами си забиваме тръните и даже не се питаме защо. Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава.

— Точно това не проумявам. Тази болка. — Той сведе очи към дланта й, която докосваше нежно ръката му, а му причиняваше такава непоносима болка. — Защо е тази болка, Меги?

— Питай господ, Ралф — отвърна Меги. — Той знае всичко за болката. Нали той ни е създал такива — и нас, и целия свят. Значи, той е създал и болката.



Боб, Джек, Хюи, Джимс и Патси се прибраха за вечеря, понеже беше събота вечер. Утре сутринта отец Уоти трябваше да дойде да прочете молитвата, но Боб му телефонира, че няма да си бъдат в къщи. Излъгаха по необходимост, за да запазят в тайна присъствието на кардинал Ралф. Петимата сина на Пади бяха заприличали поразително на баща си: зрели мъже, говореха бавно, бяха упорити и търпеливи като земята. А колко обичаха Дейн! Не отделяха очи от него и го проследиха с погледи, когато тръгна да си ляга. Явно чакаха с нетърпение деня, когато ще порасне достатъчно, за да тръгне с тях из пасбищата.

Кардинал Ралф откри и причината за враждебността на Джъстийн. Дейн го беше харесал, слушаше го в захлас, въртеше се все около него: тя просто ревнуваше.

След като децата си легнаха, той огледа останалите — братята, Меги, Фий.

— Фий, остави за момент сметките — каза той. — Ела седни при нас. Искам да поговорим.

Тя все още ходеше изправена и не беше загубила хубавата си фигура, само гърдите й се бяха поотпуснали и талията й не беше вече така тънка, което се дължеше повече на възрастта, отколкото на пълнота. Без да продума, тя седна в едно от големите кремави кресла; от едната й страна беше Меги, а недалеч, на мраморните пейки, бяха насядали братята.

— Става дума за Франк.

Името увисна между тях, прозвучало като далечно ехо.

— Какво за Франк? — сдържано попита Фий.

Меги остави плетката си, погледна първо майка си, после кардинал Ралф.

— Казвай, Ралф — подкани го тя, като не можеше да изтрае нито миг повече сдържаността на майка си.

— Франк излежа почти тридесет години в затвора, нали знаете? — попита кардиналът. — Моите хора са ви държали в течение, както се уговорихме, но аз ги бях помолил да не ви тревожат излишно. Аз действително не виждах каква полза може да има за Франк или за вас, ако узнаете мъчителните подробности за самотата и отчаянието му — никой от нас не би могъл с нищо да помогне. Сигурно биха го пуснали още преди няколко години, ако през първите години в Гулбърнския затвор не си беше спечелил лошата слава на буен и неуравновесен. Дори през войната, когато някои затворници бяха освободени, за да отидат в армията, на клетия Франк беше отказана тази привилегия.

Фий вдигна поглед от ръцете си.

— Нравът му е такъв — рече тя с равен глас.

Кардиналът, изглежда, трудно намираше подходящи думи и докато ги търсеше, семейството го наблюдаваше със смесица от надежда и боязън, макар че не съдбата на Франк ги тревожеше.

— Сигурно сте много озадачени защо се върнах в Австралия след толкова години — рече най-сетне кардинал Ралф, без да поглежда към Меги. — Не винаги съм полагал достатъчно грижи за вас и го признавам. Още от деня, в който ви срещнах, мисля най-напред за себе си и поставям себе си на първо място. А когато Светият отец възнагради усърдието ми към Църквата с кардиналска мантия, попитах се дали не мога да направя нещо за Клийри така, че да им покажа колко много държа на тях. — Той си пое въздух и прикова поглед във Фий, а не в Меги. — Върнах се в Австралия да видя какво мога да сторя за Франк. Спомняш ли си, Фий, когато разговарях с теб след смъртта на Пади и на Стю? Двадесет години минаха оттогава, а още не мога да забравя израза на очите ти. Толкова много енергия и жизненост сломени.

— Да — обади се бързо Боб, приковал поглед в майка си. — Точно така.

— Франк е освободен под гаранция — каза кардиналът. — Само това можах да направя, за да ви докажа чувствата си.

Ако беше очаквал внезапна, ослепителна светлина да озари дълбокия мрак на Фий, щеше да остане разочарован. Най-напред блесна само малко пламъче и може би данъкът, който възрастта взима, нямаше никога да му позволи да се разгори в огън. Но в очите на синовете на Фий той видя истинската му сила и за пръв път от разговора си през войната с онова германско войниче с внушителното име се почувствува действително полезен някому.