Но не видя Меги, а едно момче, приклекнало в тучната трева. То си играеше с едно розово прасенце, което като лудо се втурваше към него, хукваше назад, връщаше се обратно. Без да подозира, че го наблюдават, момчето отметна светлокосата си глава и се разсмя. Смехът на Меги — от устата на това непознато дете. Неволно кардинал Ралф пусна клоните и пристъпи напред през самия храст, без да усеща бодлите. Момчето — дванадесет или четиринадесетгодишно, точно на прага на пубертета — вдигна поглед и се стъписа, а прасето изквича, сви опашка и побягна.

Момчето беше обуто в стари къси панталони с цвят каки, без нищо нагоре, и босо; имаше златистокафяв загар на кадифената си кожа. Стройното му момчешко тяло обещаваше да стане силно с тези широки, ъгловати, все още детски рамене, с добре развитите мускули на прасците и бедрата, с плоския корем и тесни ханшове. Косата му беше малко дълга и падаше свободно на къдрици с цвета на тревата в Дройда, а през невероятно гъстите черни мигли гледаха наситеносини очи. Приличаше на млад, избягал ангел.

— Здравейте — усмихна се момчето.

— Здравей — отвърна кардинал Ралф, неспособен да устои на чара на тази усмивка. — Кой си ти?

— Дейн О’Нийл — каза момчето. — А вие кой сте?

— Казвам се Ралф де Брикасар.

Дейн О’Нийл. Значи, син на Меги. Тогава тя не е напуснала Люк О’Нийл, върнала се е при него, родила е това красиво момче, което би могло да е негово, ако не се беше свързал с Църквата преди това. На колко години беше, когато се свърза с Църквата? Не много по-голям от това момче, не много по-зрял. Ако беше почакал, то можеше да е негово. Глупости, кардинал де Брикасар! Ако не беше се свързал с Църквата, щеше да останеш в Ирландия да отглеждаш коне и нямаше да имаш тази съдба, нямаше да знаеш нито за Дройда, нито за Меги Клийри.

— С какво мога да ви услужа? — попита любезно момчето, като се изправи с изящна гъвкавост, която се стори позната на кардинал Ралф, и той реши, че я е наследило от Меги.

— Тук ли е баща ти, Дейн?

— Баща ми ли? — Тъмните, красиво изписани вежди се сключиха. — Не, няма го. Той никога не е идвал тук.

— О, разбирам. А майка ти тук ли е?

— В Гили е, но скоро ще се върне. Баба ми е в къщи. Бихте ли искали да я видите? Аз ще ви заведа. — Сините като метличина очи се втренчиха в него, разшириха се, после се присвиха. — Ралф де Брикасар. Чувал съм името ви. О! Кардинал де Брикасар! Ваше високопреосвещенство, извинете! Простете ми за неучтивостта.

Вместо в одеждите на духовник, той беше облечен с брич, бяла риза и ботуши, но пръстенът с рубин беше на ръката му — не биваше да го сваля, докато е жив. Дейн О’Нийл коленичи, взе изящната ръка на кардинал Ралф в своите също тъй изящни ръце и почтително целуна пръстена.

— Няма нищо, Дейн. Аз не съм дошъл като кардинал де Брикасар, а като стар приятел на майка ти и баба ти.

— Съжалявам, ваше високопреосвещенство, трябваше да позная името ви още щом го чух. Ние тук много често го споменаваме. Но вие го произнесохте малко по-различно, а и малкото ви име ме заблуди. Сигурен съм, че майка ми много ще се радва да ви види.

— Дейн, Дейн, къде си? — викна един нетърпелив глас, много дълбок и очарователно дрезгав.

Сведените клонки на евкалипта се разтвориха и между тях надникна едно момиче на около петнадесет години, пристъпи напред, изправи се. Той веднага я позна по удивителните й очи. Дъщерята на Меги. Цялата в лунички, с изострени черти, с дребно лице — отчайващо различна от Меги.

— А! Здравейте! Съжалявам, не знаех, че имаме гост. Аз съм Джъстийн О’Нийл.

— Джуси, това е кардинал де Брикасар! — съобщи й Дейн уж шепнешком. — Бързо целуни пръстена му!

Безцветните очи го стрелнаха с пренебрежение.

— Ти си се побъркал по религията, Дейн — каза тя невъзмутимо на висок глас. — Не е хигиенично да се целува пръстен. Няма да го целуна. И освен това откъде да знаем, че това е кардинал де Брикасар? Прилича ми на едновремешен фермер. Като… мистър Гордън.

— Той е, той е! — настояваше Дейн. — Моля ти се, Джуси, бъди добра. Заради мен!

— Ще бъда добра само заради теб. Но няма да целуна пръстена му. Отвратителна работа. Откъде да знам кой го е целувал преди мен. Ами ако е бил настинал?

— Няма нужда да целуваш пръстена ми, Джъстийн. Аз съм дошъл на почивка и сега не съм кардинал.

— Така може. Защото ще ви кажа съвсем откровено, че съм атеистка — невъзмутимо му отвърна дъщерята на Меги Клийри. — За четири години в „Кинкопал“ се убедих, че това са чисти глупости.

— Имаш право да мислиш, както искаш — каза кардинал Ралф, като правеше отчаяни усилия да изглежда важен и сериозен като нея. — Може ли да потърся баба ви?

— Разбира се. Трябваме ли ви? — попита Джъстийн.

— Не, благодаря. Сам ще се оправя.

— Добре. — И тя се обърна към брат си, все още зяпнал госта. — Ела да ми помогнеш, Дейн. Хайде!

Но макар че Джъстийн с всички сили го дърпаше за ръката, Дейн остана загледан в кардинал Ралф, докато високата му изправена фигура изчезна зад розите.

— Ти наистина не си с ума си, Дейн. Какво чак толкова се захласваш по него?

— Той е кардинал! — рече Дейн. — Представяш ли си! Истински, жив кардинал в Дройда!

— Кардиналите — издекламира Джъстийн — са принцовете на църквата. Прав си, че е необичайно. Но аз не го харесвам.

Къде другаде можеше да е Фий, ако не на бюрото си? Той прекрачи през големия прозорец и влезе в стаята, при което трябваше да повдигне мрежата. Тя сигурно го беше чула, но продължи да работи: гърбът й беше приведен, златистите й коси бяха посребрени. Той се напрегна и си спомни, че тя трябва да е вече на седемдесет и две години.

— Здравей, Фий — обади се той.

Когато Фий вдигна глава, той видя колко бе променена. Не беше сигурен точно в какво отношение — пак нейното безразличие, но освен него имаше и други неща: някакво омекотяване и закоравяване едновременно, сякаш слабостите на човешката природа не бяха отминали и нея подобно на Мери Карсън. Ах, тези господарки на Дройда! Дали и Меги ще бъде същата, когато дойде нейният ред?

— Здравей, Ралф — отговори тя, сякаш всеки ден го виждаше да влиза през прозореца. — Радвам се да те видя.

— И аз се радвам да те видя.

— Не знаех, че си в Австралия.

— Никой не знае. Имам няколко седмици отпуск.

— Ще останеш при нас, надявам се?

— Къде другаде? — Погледът му се плъзна по красивите стени, спря се на портрета на Мери Карсън. — Знаеш ли, Фий, имаш безупречен вкус. Тази стая може да съперничи на която и да е във Ватикана. Ето например черните яйцевидни медальони с розите — направо гениално хрумване.

— А, благодаря ти. Стараем се според скромните си възможности. Самата аз харесвам повече столовата. Подредих я наново, докато те нямаше. В розово, бяло и зелено. Звучи ужасно, но почакай, ще я видиш. В същност защо ли го правя, сама не знам. Нали къщата е твоя.

— Не е, докато е жив някой от семейство Клийри, Фий — отвърна той кротко.

— Много успокояващо. Е, доста си се издигнал, откакто напусна Гили, разбирам. Чете ли статията в „Херълд“ по ръкополагането ти за кардинал?

Той трепна.

— Четох я. Езикът ти е станал още по-остър, Фий.

— Да, и това ми доставя голямо удоволствие. Толкова години мълчах и не продумвах дума. Не знаех от какво съм се лишавала. — Тя се засмя. — Меги е в Гили, но скоро ще се върне.

Дейн и Джъстийн влязоха през прозореца.

— Бабо, може ли да пояздим до сондажа?

— Нали знаете нареждането? Никакво яздене, без майка ви лично да е разрешила. А къде ви е възпитанието? Елате и се запознайте с госта.

— Аз вече говорих с тях.

— О!

— Не трябва ли да сте на училище сега? — обърна се той с усмивка към Дейн.

— Сега е декември. Имаме два месеца лятна ваканция, ваше високопреосвещенство.

Толкова години оттогава: той беше забравил, че в южното полукълбо децата имат лятна ваканция през декември и януари.

— Дълго ли ще останете тук, ваше високопреосвещенство? — не се стърпя Дейн, зяпнал го като омаян.

— Негово високопреосвещенство ще остане при нас колкото може, Дейн — намеси се баба му, — но мисля, че ще се отегчи да се обръщат към него през цялото време с тази титла. Как ще му казвате? Чичо Ралф ли?

— Чичо ли? — възмути се Джъстийн. — Нали знаеш, че това е против правилата в семейството, нана. Чичовци са ни само Боб, Джек, Хюи, Джимс и Патси. Значи, той ще бъде Ралф.

— Не бъди невежлива, Джъстийн! Що за държание? — упрекна я Фий.

— Остави, Фий, тя е права. И аз предпочитам всички да ме наричат просто Ралф — намеси се бързо кардиналът. Защо ли го ненавиждаше малката хлапачка?

— Аз не мога така — възпротиви се изумен Дейн. — Не мога да ви наричам просто Ралф.

Кардинал Ралф прекоси стаята, хвана с две ръце голите рамене на момчето и се засмя с топлите си сини очи, грейнали в сенчестата стая.

— Разбира се, че можеш, Дейн. Това не е грях.

— Хайде, Дейн, да отиваме в къщичката — нареди Джъстийн.

Кардинал Ралф и синът му се обърнаха към Фий и я погледнаха едновременно.

— Господ да ни е на помощ! — рече Фий. — Хайде, Дейн, бягай навън да играеш, чу ли? — Тя плесна с ръце. — Още ли сте тук!

Момчето хукна с всички сили, а Фий посегна към книжата си. На кардинал Ралф му дожаля за нея и заяви, че ще отиде до готварницата. Как почти нищо не се беше променило! Все същите газени лампи, разбира се. И същото ухание на пчелен восък, на рози в големите вази.

Той дълго стоя и приказва с мисис Смит и момичетата. Междувременно те бяха много остарели, но на тях им отиваше някак си повече, отколкото на Фий. Бяха щастливи. Да, точно така. Истински и почти напълно щастливи. Клетата Фий, тя не беше щастлива. Той жадуваше да види Меги, да разбере дали тя е щастлива.

Но когато излезе от готварницата, Меги не беше се върнала още. И за да запълни времето, тръгна да се разходи през стопанския двор към реката. Какъв покой цареше в гробището! На стената на гробницата имаше шест бронзови плочи, както последния път. Трябва да се погрижи и него да погребат тук: да не забрави да каже, където трябва, като се върне в Рим. Наблизо забеляза два нови гроба — на стария Том, градинаря, и на жената на един от пастирите, който работел тук от 1946 година и продължава да работи при тях, каза мисис Смит, защото жена му е погребана тук. Фамилното чадърче на китаеца готвач беше доста избеляло от жаркото слънце през годините и първоначалният му царствено червен цвят, преминал през много нюанси, които Ралф още си спомняше, беше сега белезникав, почти пепеляворозов. Меги, Меги. След мен ти си се върнала при него, родила си му син!