— Не ги разглезвай — каза строго Фий.

Меги се почувствува раздвоена, когато „ДС-3“ се издигна сред облак прах и се олюля в искрящия въздух. Сърцето й се късаше за Дейн, а се радваше за Джъстийн. В чувството й към Дейн нямаше никаква двойственост: весел и уравновесен по нрав, той даваше и приемаше обичта естествено като дишането. Но Джъстийн беше едно мило, ужасно чудовище. Човек не можеше да не я обича, защото в нея имаше много неща, които заслужаваха обич: сила, душевна чистота, самостоятелност. Работата беше там, че тя не беше любвеобилна като Дейн, нито създаваше у Меги така приятното чувство, че е необходима. Не беше общителна, нито палава и имаше отчайващия навик да поставя хората в неизгодно положение, по-специално майка си. Меги откриваше у нея много от качествата на Люк, които я вбесяваха, но Джъстийн поне не беше скъперница. И Меги беше признателна дори за това.

Благодарение на добрата самолетна връзка децата можеха да прекарват и най-кратките си ваканции в Дройда. Но след първоначалния период на приспособяване и двамата обикнаха училището. Дейн винаги тъгуваше за Дройда, когато се връщаше в пансиона, но Джъстийн се чувствуваше в Сидни така, сякаш винаги беше живяла там, и когато беше в Дройда, мечтаеше да се върне в града. Йезуитите в „Ривървю“ не можеха да се нахвалят: Дейн беше отличен както в учението, така и на игрището. Затова пък монахините в „Кинкопал“ съвсем не бяха във възторг — кой ли с такива зорки очи и остър език като Джъстийн можеше да спечели симпатиите им? Един клас по-напред от Дейн, тя беше по-добра ученичка от него. Но само в класната стая.

„Сидни морнинг херълд“ от 4 август 1952 г. ги заинтригува. На първата му страница обикновено отпечатваха само една снимка — в средата горе — и тя беше към най-интересния материал за деня. Тези път беше хубава снимка на Ралф де Брикасар.

Негово преосвещенство архиепископ Ралф де Брикасар, понастоящем съветник на държавния секретар на Ватикана, беше ръкоположен днес от негово светейшество папа Пий XII за кардинал.

Ралф Раул, кардинал де Брикасар, е бил дълги години служител на римокатолическата църква в Австралия — от пристигането му като млад свещеник през юли 1919 година до заминаването му за Ватикана през март 1938 година.

Роден на 23 септември 1893 г. в република Ирландия, кардинал де Брикасар е вторият син в семейство на потомци на барон Ранулф де Брикасар, пристигнал в Англия в свитата на Уилям Завоевателя. Верен на семейната традиция, кардинал де Брикасар се посвещава на Църквата. На 17 години постъпва в семинарията и след ръкополагането му е изпратен в Австралия. Първите месеци прекарва на служба при покойния епископ Майкъл Клаби в епархията Уинимъръ.

През юни 1920 г. е преместен като енорийски свещеник в Гилънбоун, в северозападната част на Нови Южен Уелс. Там става монсиньор и продължава да работи в Гилънбоун до декември 1928 г. После става частен секретар на негово преосвещенство архиепископ Клюни Дарк и накрая — частен секретар на папския нунций, негово високопреосвещенство кардинал ди Контини-Верчезе, тогава архиепископ. По това време става и епископ. Когато кардинал ди Контини-Верчезе е извикан в Рим да започне забележителната си кариера във Ватикана, епископ де Брикасар става архиепископ и се завръща в Австралия вече като папски нунций. Този важен за Ватикана пост той заема, докато го призовават в Рим през 1938 г., и оттогава досега шеметно се издига към върховете на централната йерархия в римокатолическата църква. В момента, на 58-годишна възраст, той е един от малцината, на които е поверено определянето на папската политика.

Представител на „Сидни морнинг херълд“ се срещна и разговаря вчера с някои от бившите енориаши на кардинал де Брикасар в областта Гилънбоун. Там добре го помнят, и то с много топли чувства. Този богат овцевъден район е населен предимно с католици.

„Отец де Брикасар основа местното библиофилско общество на Светия кръст — каза Хари Гау, кмет на Гилънбоун. — За времето си това беше забележително дело, щедро финансирано най-напред от Мери Карсън, сега покойница, а след това и от самия кардинал, който никога не забравяше нито нас, нито потребностите ни.“

„Отец де Брикасар беше най-изисканият мъж, който някога съм виждала — каза Фиона Клийри, сегашната управителка на Дройда, една от най-големите и процъфтяващи ферми в Нови Южен Уелс. — Докато беше в Гили, той даваше голяма морална подкрепа на своите енориаши и особено на нас в Дройда, която, както знаете, принадлежи сега на Католическата църква. При наводнения той работеше наред с нас по преместването на добитъка, при пожари също ни помагаше, макар и само да погребе мъртвите. Той беше действително необикновен във всяко отношение и не познавам човек с по-голям чар от неговия. Виждаше се, че е създаден за велики дела. И ние още го помним, въпреки че има вече двадесет години, откакто ни е напуснал. Да, с право, струва ми се, ще кажа, че някои хора в Гили още тъгуват за него.“

През войната архиепископ де Брикасар служеше вярно и предано на негово светейшество и нему се приписва заслугата, че е убедил фелдмаршал Алберт Кеселринг да обяви Рим за открит град, след като Италия става противник на Германия. Флоренция, молила напразно за същата привилегия, загуби много от историческите си ценности, които бяха възстановени едва след поражението на Германия. Непосредствено след войната кардинал де Брикасар помогна на хиляди бездомни да намерят убежище в други страни и особено енергично участвуваше в имиграционната програма на Австралия.

Независимо че е ирландец по рождение и че като кардинал занапред едва ли ще е свързан със страната ни, Австралия смята, че този забележителен човек до голяма степен й принадлежи.

Меги подаде вестника на Фий и й се усмихна печално.

— Заслужава поздравления, както казах на репортера от „Херълд“. Но не са го отпечатали, а? Само твоите хвалебствия са цитирали почти дословно, виждам. Какъв хаплив език имаш! Поне знам от кого го е наследила Джъстийн. Чудя се колко ли хора ще са достатъчно прозорливи да прочетат между редовете на казаното от теб.

— Той да, ако изобщо го види.

— Питам се дали си спомня за нас — въздъхна Меги.

— Несъмнено. Та нали в края на краищата намира време да се занимава с работите на Дройда. Разбира се, че си спомня за нас, Меги. Как би могъл да забрави?

— А, да. Не се сетих за Дройда. Никога не сме печелили толкова много, нали? Би трябвало да е извънредно доволен. Така както върви нашата вълна на пазара, сметката ни в банката ще остави сигурно и златните мини с пръст в устата. Нашето Златно руно! Над четири милиона лири, и то само от това, че стрижем блеещите овчици.

— Не ставай груба, Меги, не ти прилича — упрекна я Фий. Напоследък държанието й към Меги, макар и малко рязко, беше стоплено от уважение и нежност. — Справихме се добре наистина. Но не забравяй, че всяка година получаваме и парите си — много или малко. Не плати ли той на Боб сто хиляди като премия, а на всички нас, останалите, по петдесет хиляди? И ако рече утре да ни изхвърли от Дройда, можем да купим Бугела дори и при днешните високи цени на земята. Ами колко получиха децата ти? С хиляди. Бъди справедлива към него.

— Но моите деца не знаят и никога няма да узнаят. Дейн и Джъстийн ще растат с мисълта, че трябва сами да си пробиват път в живота, без да разчитат на щедростта на Ралф Раул, кардинал де Брикасар. Виж ти, второто му име било Раул! Съвсем норманско, нали?

Фий стана, отиде до камината и хвърли първата страница на „Херълд“ в пламъците. Ралф Раул, кардинал де Брикасар, потръпна, намигна й и после се сбръчка с хартията.

— Меги, какво ще направиш, ако дойде?

Меги презрително се изсмя:

— Ами, ще дойде!

— Може и да дойде — рече Фий загадъчно.

Той дойде, и то през декември. Безшумно, без никой да разбере, с една спортна кола „Остин Мартин“, която сам беше карал чак от Сидни. Вестниците не бяха подушили, че е в Австралия, и никой в Дройда не подозираше такова нещо. Когато колата спря на чакълестия паркинг встрани от Къщата, наоколо нямаше никой и очевидно никой не го беше чул — никой не излезе на верандата да го посрещне.

С всяка клетка на тялото си усещаше десетките мили от Гили насам, вдъхваше уханието на растенията, на овцете, на сухата трева, неспокойна и бляскаща на слънцето. Кенгура и ему, папагали и гоани, милиони стрелкащи се жужащи насекоми, мравки, проточили тънки гъсти редици през пътя, и навсякъде охранени пухкави овце. Обичаше всичко това, защото то съчетаваше по своеобразен начин именно нещата, към които го теглеше сърцето. А отминалите години не бяха накърнили това негово влечение.

Само мрежите срещу мухи бяха новост, но той се усмихна на себе си, като забеляза, че Фий не беше позволила да закрият онази част от верандата на Къщата, която гледаше към пътя за Гили — замрежени бяха само прозорците. И с право, разбира се: големите мрежи биха загрозили фасадата стил „крал Джордж“. Колко ли време живеят призрачните евкалипти? Тези тук сигурно са били пренесени от пустинната вътрешност на страната още преди осемдесет години. А във високите им клони се преплитаха декоративни храсти, преливащи се в медни и пурпурни багри.

Беше вече лято — оставаха две седмици до Коледа — и розите на Дройда бяха в пълен цъфтеж. Навсякъде рози: розови, бели, жълти, алени като кръвта в сърцето, пурпурни като кардиналска мантия. Между клоните на зелената сега глициния се виеха японски рози, розови и бели, спущаха се от покрива на верандата по телената мрежа, обгръщаха черните капаци върху прозорците на втория етаж, протягаха през тях ластарчета към небето. Щерните и подставките им бяха съвсем скрити от погледа. Но сред розите преобладаваше бледо пепеляво розовият цвят. Пепел от рози ли беше? Да, така се казваше. Сигурно Меги ги е посадила, само тя може да е.

До него долетя смехът на Меги и той замря, почти стъписан, после с мъка накара нозете си да го поведат към звука, преминал вече в звънки радостни трели. Точно така се смееше тя като малко момиче. А, ето там! Там, зад буйния храст с пепеляво розови рози, до един евкалипт. Той разтвори с ръце кичестите клони, замаян от уханието им и от този смях.