— Е, няма да умре от това, Джъстийн, но не е и полезно. — Меги се обърна към сина си: — Защо го направи, Дейн?

Той се замисли над въпроса й.

— Ами видях пръст и реших да я опитам. Ако е вредна, нали ще има и лош вкус. А вкусът й е толкова приятен!

— Не е вярно! — възрази важно Джъстийн. — Ще се откажа вече от теб, Дейн, наистина ще го направя. Някои от най-вкусните неща са и най-отровни.

— Кажи едно! — не се предаваше той.

— Петмез! — победоносно каза тя.

На Дейн веднъж му беше станало много лошо, след като изяде почти цяла кутия петмез, която намери в килера на мисис Смит. Той не можа да възрази, но продължи да настоява.

— Само че аз съм жив и здрав, което показва, че не е чак толкова отровно.

— Да, ама защото повърна. Ако не беше повърнал, сега щеше да си мъртъв.

Това не можеше да се оспори. Тъй като беше висок почти колкото сестра си, той я хвана дружелюбно под ръка и двамата се запътиха през моравата към колибката, която по тяхно настояване чичовците им бяха направили сред долните клони на един евкалипт. Боейки се от пчелите, големите бяха много против това място за игра, но децата се оказаха прави: пчелите съжителствуваха мирно с тях. А специално този вид евкалипт, обясняваха децата, е най-хубавото дърво, защото създава уют: то имаше приятно тръпчиво ухание и като се стриеха в ръка плодовете му — гроздове от малки розови топчици, — се получаваха розови ядки със силен мирис и вкус.

— Толкова са различни двамата, а така добре се разбират — отбеляза Меги. — Винаги съм се учудвала на това. Никога не съм ги виждала да се карат, а не мога да разбера как Дейн успява да не се скара с такова упорито и своенравно момиче като Джъстийн.

Фий мислеше за друго.

— Господи, колко прилича на баща си — каза тя, гледайки как Дейн се мушва под най-долните клони на евкалипта и изчезва.

Меги усети, че се смразява — неволна реакция, която не се бе научила да потиска, въпреки че толкова години чуваше тези думи от хората. Не че имаше някакво основание за тревога, разбира се. Всички имаха пред вид Люк. И защо не? Люк О’Нийл и Ралф де Брикасар си приличаха по толкова много неща? Но колкото и да се мъчеше, тя не можеше да не трепне, когато се говореше за приликата между Дейн и баща му.

Тя внимателно си пое въздух, уж съвсем естествено.

— Така ли мислиш, мамо? — попита тя и нехайно заклати крака си. — Аз не намирам почти нищо общо между тях. Дейн не прилича на Люк нито по характер, нито по отношението си към живота.

Фий се изсмя. Смехът й прозвуча малко саркастично, но беше искрен. Очите й, поизбледнели и помътнели от възрастта, се впиха в лицето на Меги, изпълнени с тъга и ирония.

— За глупачка ли ме смяташ, Меги? Нямам пред вид Люк О’Нийл. Искам да кажа, че Дейн е същински Ралф де Брикасар.

Олово. Кракът й натежа като олово, свлече се на испанските керамични плочки, оловното й тяло се вгъна, оловното сърце в гърдите й се бореше с огромната си тежест, за да може да бие. Бий, по дяволите! Трябва да продължиш да биеш заради сина ми!

— Защо, мамо? — И гласът й беше от олово. — Как ти дойде наум такова нещо? Отец Ралф де Брикасар ли?

— Колко хора с това име познаваш? Люк О’Нийл няма нищо общо с това момче: то е син на Ралф де Брикасар. Разбрах го още в мига, в който го поех при раждането му.

— Тогава… защо не си ми казала нищо досега? Защо чака той да стане на седем години, че да отправиш такова безумно и неоснователно обвинение?

Фий опъна крака и ги кръстоса елегантно.

— Аз най-сетне взех да остарявам, Меги. Нещата не ми причиняват вече такава болка. Старостта била наистина благословена! Толкова ми е приятно да виждам, че Дройда се съвзема — самата аз се чувствувам по-добре от това. И за пръв път от много години ми се говори.

— Е, няма що: добре си подбираш темата за разговор! Мамо, нямаш никакво право да казваш такова нещо. Не е вярно! — отчаяно се съпротивляваше Меги, като не знаеше дали майка й възнамеряваше да я измъчва, или да й съчувствува.

Неочаквано Фий протегна ръка и я сложи на коляното на Меги; на лицето й имаше усмивка — не тъжна или презрителна, а необичайно топла.

— Мен не ме лъжи, Меги. Лъжи, когото искаш друг, но не и мен. Никога няма да повярвам, че Люк О’Нийл е баща на това момче. Да не съм сляпа! В него няма нищо от Люк, защото не е възможно да има. Та той е същински духовник. Погледни му ръцете, косата по средата на челото, овала на лицето, веждите, устата. Дори и походката му. Ралф де Брикасар, Меги, Ралф де Брикасар.

Меги се предаде и огромното й облекчение пролича по стойката й, спокойна и естествена.

— Разстоянието между очите — то ми прави най-силно впечатление. Толкова е очевидно! Всички ли знаят, мамо?

— Разбира се, че не — отвърна Фий убедено. — Хората не забелязват нищо повече от цвета на очите, формата на носа, телосложението най-общо. Почти като на Люк. Но аз знам, защото ви наблюдавам с Ралф де Брикасар от години. Стига само да ти направи знак с малкото си пръстче — и ще хукнеш, така че не ми ги разправяй тия за „законите на Църквата“, като ти говоря за развод. Ти не се спря пред много по-строг закон на Църквата от този за развода. Ти нямаш срам, Меги, никакъв срам! — Остра нотка прозвуча в гласа й. — Ама и той беше толкова упорит. Целият се беше посветил на това да стане идеалният свещеник: ти беше за жалост на второ място. Ах, идиотщина! И каква му беше ползата? Само въпрос на време беше да се случи нещо.

Зад ъгъла на верандата някой изтърва чук и изпрати след него поток ругатни. Фий се сепна раздразнена.

— Дано по-скоро свършат с тези мрежи! — После се върна на темата. — Да не мислиш, че не разбрах защо не искаше Ралф де Брикасар да те венчае за Люк? Всичко ми беше ясно. Искаше ти се той да е младоженецът, а не църковният служител на церемонията. А когато след това той дойде в Дройда, преди да замине за Атина, и теб те нямаше, знаех, че рано или късно ще те намери. Той се луташе наоколо като малко момче, загубило се на великденския панаир в Сидни. Женитбата ти за Люк беше най-хитрият ти ход, Меги. Докато знаеше, че страдаш по него, Ралф не те искаше, но щом стана жена на друг, той започна да проявява типичните белези на „кучето на градинаря“. Е, внушаваше си, разбира се, че влечението му към теб е чисто като пресен сняг, но истината беше, че той имаше нужда от теб. Ти му беше необходима както не е била и, предполагам, няма да бъде никоя друга жена в живота му — нареждаше Фий с искрено недоумение. — Винаги съм се чудила какво чак толкова е открил в теб. Но нали ние, майките, обикновено сме слепи за дъщерите си, докато не остареем дотолкова, че да престанем да ревнуваме младостта. Към Джъстийн ти си същата, каквато бях и аз към теб.

Тя се облегна назад в стола си, залюшка се леко, полупритворила очи, но внимателно наблюдаваше Меги, като че ли я изучаваше.

— Каквото и да е открил в теб, открил го е още в първия момент, като те видя, и то не е престанало да го очарова. Най-трудно му беше да приеме, че растеш, и той го усети най-силно, когато дойде и разбра, че те няма, че си се омъжила. Клетият Ралф! Не му оставаше друго, освен да те търси. И те намери, нали? Знаех го още когато ти се върна у дома, преди да се роди Дейн. Щом веднъж си имала Ралф де Брикасар, не ти трябваше повече Люк.

— Да — въздъхна Меги. — Ралф ме намери. Но това не ни донесе никакво разрешение. Знаех, че той няма да се откаже от своя господ. Затова реших да задържа за себе си поне онова от него, което мога: неговото дете — Дейн.

— Като че ли чувам някакво ехо — каза Фий със своя дрезгав смях. — Все едно, че аз съм изрекла тези думи.

— За Франк ли?

Столът изскърца. Фий се изправи, закрачи по плочките и погледна строго дъщеря си.

— Да, да… Връщаш ми го, а, Меги? Откога знаеш?

— Още когато бях малко момиче. Откакто Франк избяга.

— Баща му беше вече женен. Беше известен политик, много по-възрастен от мен. Ако ти кажа името му, ще го познаеш. Из цяла Нова Зеландия има улици с това име и един-два града, струва ми се. Сега ще го наричам просто Пакеха — на маорски това значи „бял човек“. Той е вече покойник, разбира се. Аз също имам малко маорска кръв, но бащата на Франк беше наполовина маор. На Франк му личеше, защото го беше наследил и от двама ни. О, как обичах този човек! Може би е било зов на кръвта — не знам. Беше красив. Едър мъж с гъста черна коса и най-блестящите засмени черни очи. Той беше всичко, каквото Пади не беше — културен, образован, много очарователен. Обичах го до полуда. Мислех си, че никога не ще обичам никой друг. И затъвах в тази илюзия толкова дълбоко, че когато изплувах от нея, беше вече късно. — Гласът й секна. Тя се извърна към градината. — Имам много да плащам, Меги, повярвай ми.

— Значи, затова обичаше Франк повече от всички нас, останалите — каза Меги.

— Обичах го, защото той беше син на Пакеха, а другите бяха на Пади. — Тя седна и от устата й се изтръгна някакъв особен, жалостен звук. — Така че историята се повтаря. Помислих си го още като видях Дейн, повярвай ми.

— Мамо, ти си изключителна жена!

— Така ли мислиш? — Столът пак изскърца, тя се наклони напред. — Нека да ти пошушна една малка тайна, Меги. Изключителна или обикновена, аз съм една много нещастна жена. По една или друга причина аз съм нещастна още от деня, в който срещнах Пакеха. Сама съм си виновна. Аз го обичах, но каквото той ми стори, не пожелавам на никоя жена. Да, имах Франк… Бях се вкопчила във Франк и пренебрегвах всички ви. Пренебрегвах и Пади, който беше доброто нещо в живота ми. Само че тогава не разбирах това. Бях твърде заета да го сравнявам с Пакеха. О, бях му благодарна и не можех да не виждам колко добър човек беше… — Тя вдигна рамене. — Но всичко това е минало. Исках само да ти кажа, че не е редно, Меги. Знаеш, нали?

— Не съм съгласна. Според мен виновна е Църквата, като иска да лиши от това и служителите си.

— Интересно, че винаги говорим за Църквата в женски род. Ти си откраднала чужд мъж, Меги, както и аз.