Фий и мисис Смит взеха самолета до Сидни да посрещнат американския самолет, с който Патси пристигна от Таунсвил. След няколко дни Фий си замина, а мисис Смит остана в хотел „Рандуик“, близо до военната болница „Уелският принц“. Патси лежа там три месеца. Участието му във войната беше свършило. Много сълзи проля мисис Смит, но все пак беше благодарна. Животът му нямаше да бъде пълноценен в едно отношение, но Патси ще може да върши всичко друго: да язди, да върви, да тича. И без това в тяхното семейство не обичаха много да се женят. Когато го изписаха от болницата, Меги пристигна от Гили с „Ролса“; двете жени го настаниха удобно на задната седалка между одеяла и списания, като се молеха само за още едно нещо — да се върне и Джимс.

16

Едва когато дойде вестта, че пратеникът на император Хирохито е подписал официалната капитулация на Япония, в Гилънбоун повярваха, че е настъпил краят на войната. Това беше в неделя, на 2 септември 1945 година — точно шест години след започването й. Шест години на агония. И много, много празнини, които никога нищо нямаше да запълни: Рори — синът на Доминик О’Рурк, Джон — синът на Хори Хоуптън, Кормък — синът на Идън Кармайкъл. Енгъс, най-малкият син на Рос Маккуийн, нямаше да може вече да върви; синът на Пади Клийри, Патси, нямаше никога да има деца. Ами онези, чиито рани не се виждаха, но бяха оставили дълбоки белези, онези, които бяха заминали бодри, весели и с усмивка на уста, а се върнаха потиснати, не приказваха много и рядко се смееха! Когато всичко започна, кой можеше да предположи, че ще трае толкова дълго и ще вземе такава дан?

Жителите на Гилънбоун не бяха особено суеверни, но и най-скептичните бяха потресени този неделен ден — 2 септември. Защото този ден ознаменува края не само на войната, но и на най-дългата суша в историята на Австралия. Почти десет години не беше валяло истински, но този ден небето се изпълни с облаци, пластове облаци, почерня, разтвори се и изля повече от двадесет сантиметра дъжд върху всеки квадратен сантиметър земя. И ако един-два сантиметра дъжд още не значат край на сушата, особено ако си останат само толкова, двадесет сантиметра дъжд означава трева.

Застанали на верандата, Меги, Фий, Боб, Джек, Хюи и Патси гледаха дъжда през мрака и вдишваха томително сладостното ухание на влага върху изгорялата ронлива пръст. Коне, овце, добитък и прасета, изпънали крака в меката, хлъзгава почва, стояха потръпващи под обливащите ги потоци вода — повечето от тях се бяха родили, след като последният дъжд отдавна беше отминал техните родни места. Дъждът отми прахоляка в гробището, избели всичко, изми крилете на кроткия ангел на Ботичели. Реката придойде и грохотът й се сля с трополенето на напоителния дъжд. Дъжд, дъжд, дъжд! Като благословия от някаква могъща невидима ръка — тъй дълго отказвана и най-сетне дадена. Благословен, прекрасен дъжд. Той означаваше трева, а тревата означаваше живот.

Показа се бледозелен мъх, вирна нагоре малки стръкчета, които избуяха, разклониха се, удължиха се и станаха тъмнозелени, после поизбеляха и набъбнаха, превърнаха се в сребристо бежовата, висока до колене трева на Дройда. Вътрешното пасище заприлича на житна нива, къдреше се от всеки полъх на вятъра, а градината около Къщата потъна в пищни багри, цветята пуснаха едри пъпки, призрачните евкалипти пак добиха белия цвят на стъблата и липово зелената си корона след девет години тягостна суша и прахоляк. И въпреки че в многото щерни — голямата мания на Майкъл Карсън — все още имаше достатъчно вода за градините, всяко листо и всеки цвят бяха посивели и посърнали от напластената пепел. И се потвърди старата приказка, че водата на Дройда щеше да й стигне и за десет години суша, но само за Къщата и градината.

Боб, Джек, Хюи и Патси се върнаха в пасищата и започнаха да мислят къде и кога да докарат нови овце; Фий отвори съвсем ново шише черно мастило и с ожесточение завинти капачката на червеното; Меги също виждаше края на безбройните си дни върху седлото, защото Джимс щеше да се върне скоро и щяха да заприиждат хора да търсят работа.

След девет години бяха останали съвсем малко овце и добитък — почти само най-породистите кочове и бикове за разплод, които държаха затворени и ги хранеха изкуствено и по всяко време. Боб замина на изток, чак до Западните възвишения, да купи породисти овце от фермите, които не бяха пострадали така тежко от сушата. Върна се и Джимс. Още осем наемни пастири бяха вписани във ведомостите на Дройда. Меги слезе от седлото.

Наскоро след това Меги получи писмо от Люк — второто писмо, откакто го беше напуснала.

Още малко остана, пишеше той. Още няколко години в тръстиката — и край. Гърбът ме наболява вече, но все още съм сред най-добрите — по осем-девет тона на ден. За Арне и за мен работят още дванадесет бригади, все добри момчета. Парите направо текат, Европа иска захар и едва й насмогваме. Изкарвам по повече от пет хиляди на година и почти всичките ги спестявам. Скоро ще се преселя в Кинуна, Мег. И като се устроя, може би ще поискаш да се върнеш при мен. Нали ти дадох детето, което искаше? Интересно колко много си падат жените по деца. Струва ми се, че това ни раздели, а? Пиши ми как си и как понесе сушата Дройда.

Твой Люк

Фий излезе на верандата, където Меги седеше с писмото в ръка, зареяла поглед над яркозелените морави.

— Как е Люк?

— Както винаги, мамо. Пак с неговото „още малко“ в тази проклета тръстика и пак за фермата, която някой ден щял да купи край Кинуна.

— Мислиш ли, че наистина ще я купи?

— Може и да я купи.

— Ще отидеш ли тогава при него, Меги?

— И след един милион години няма да отида.

Фий седна до дъщеря си в един тръстиков стол, който нагласи така, че да я вижда по-добре. В далечината се чуваха мъжки гласове и удари на чук: най-сетне поставяха тънка телена мрежа около верандата и на прозорците на горния етаж. Фий беше упорствувала цели четири години — колкото и мухи да има, външният вид на Къщата няма да се загрозява с мрежи. Но колкото повече продължаваше сушата, толкова по-непоносими ставаха мухите и две седмици преди дъжда Фий беше отстъпила и беше наела човек, който да постави мрежи на всички постройки във фермата — не само на Къщата, но и на сградите за персонала, и на бараките за работниците.

Но електричество отказваше да прокара; само един „мотор“, както му казваха стригачите, произвеждаше ток за помещенията, в които работеха. Дройда без меката светлина на газовите лампи? Немислимо. Имаха обаче една от новите газови готварски печки, за която поръчваха бутилки газ, и десетина от новите керосинови хладилници — икономиката на Австралия още не се беше нормализирала, но новите уреди постепенно навлизаха в бита.

— Меги, защо не се разведеш с Люк и да се омъжиш отново? — запита я неочаквано Фий. — Инок Дейвис ще те вземе начаса: към никоя друга не е поглеждал.

Хубавите очи на Меги се спряха озадачени върху майката.

— Господи, мамо, ти като че ли ми говориш като жена на жена!

Фий не се засмя: тя рядко се усмихваше.

— Е, ако и досега не си станала жена, никога няма да станеш. Аз бих казала, че отговаряш на всички изисквания. О, сигурно остарявам — какво съм се разбъбрила.

Меги се разсмя, възхитена от това въведение, и каза предпазливо, за да не развали необичайното настроение.

— Сигурно е от дъжда, мамо, няма от какво друго да е. Ех, че е хубаво пак да има трева в Дройда и зелени морави наоколо!

— Наистина. Само че ти заобикаляш въпроса ми. Защо не се разведеш с Люк и не се омъжиш отново?

— Това е против църковните закони.

— Приказки! — възнегодува Фий, но ласкаво. — Половината от теб съм аз, а аз не съм католичка. Не ми ги разправяй тия, Меги. Ако наистина искаше да се омъжиш, щеше да се разведеш с Люк.

— Да, сигурно. Само че аз не искам да се омъжвам повторно. Стигат ми децата и Дройда.

Смях, който много приличаше на нейния, долетя от зелените храсти край алеята, зад висящите алени гроздове.

— Чуваш ли го? Това е той, Дейн! Знаеш ли, че макар и малък, вече може да язди не по-зле от мен! — Тя се приведе напред. — Дейн! Какво правиш там? Излез веднага!

Той изпълзя изпод най-близкия храст с пълни шепи черна пръст и подозрително омазана с черно уста.

— Мамо! Знаеш ли колко е вкусна пръстта? Наистина, мамо!

Той се изправи пред нея — на седем години беше висок, строен, едновременно изящен и силен, с красиво, изтънчено лице.

Изскочи и Джъстийн и застана до него. И тя беше висока, но по-скоро слаба, отколкото стройна, с ужасно много лунички. Чертите й трудно се долавяха под кафявите петънца, поразителните й очи бяха все така безцветни, а пясъчнорусите вежди й мигли бяха толкова светли, че се губеха между луничките. Огненочервените коси на Пади се спускаха на буйни къдрици над това самодивско лице. Никой не можеше да я нарече красиво дете, но тя правеше силно впечатление на всички не само с очите си, а и понеже имаше забележително силен характер. Стегната, пряма и изключително интелигентна, на осем години Джъстийн се съобразяваше с другите не повече, отколкото когато беше бебе. Само едно същество й беше близко — Дейн. Тя не беше престанала да го обожава и да смята, че й принадлежи.

Това ставаше причина за много сблъсъци между нея и майка й. За Джъстийн беше тежък удар, когато Меги слезе от седлото и отново пое задълженията си на майка. Джъстийн смяташе, че няма нужда от майка, защото беше убедена, че е права във всичко. Нито пък чувствуваше необходимост да сподели нещо или да получи похвала. За Джъстийн Меги беше само тази, която й отнемаше част от удоволствието да се грижи за Дейн. Тя се разбираше много по-добре с баба си, която беше точно такъв човек, какъвто Джъстийн харесваше — стоеше си настрана и оставяше другите да постъпват според собствения си разум.

— Аз му казах да не яде пръст! — възмущаваше се Джъстийн.