— Кой сте вие? — запита Райнер.

Виното го караше вече да примигва сънливо.

— Аз съм архиепископ Ралф де Брикасар.

— О! Помислих, че сте обикновен свещеник.

— Аз действително съм обикновен свещеник.

— Хайде да се договорим за нещо с вас! — предложи момчето и очите му заискриха. — Молете се за мен отче, а ако аз доживея да осъществя мечтата си, ще дойда в Рим да ви покажа какво са направили молитвите ви.

Сините очи се усмихнаха топло.

— Добре, съгласен съм. А като дойдеш, аз пък ще ти кажа каква според мен е ползата от молитвите ни. — Той се изправи. — Почакай тук, малък политико. Ще ти донеса нещо за ядене.

Двамата продължиха да разговарят, докато зората обагри куполите и камбанариите и гълъбите запърхаха с крила пред прозореца. Тогава архиепископът изведе госта си през дворцовите зали навън в хладния свеж въздух и с възторг го гледаше как благоговее пред всичко. В този момент той не знаеше, че момчето с прекрасното име наистина ще иде в Русия, отнасяйки със себе си един странно приятен и окуражаващ спомен — че в Рим, в храма господен, един човек всеки ден споменава името му в молитвите си.



Докато дойде време да прехвърлят Девета австралийска в Нова Гвинея, операциите по прочистването на противника бяха приключили. Разочарована от това, най-елитната дивизия във военната история на Австралия мечтаеше да спечели нова слава другаде при преследването на японците, отстъпващи през Индонезия. На остров Гуадалканал бяха разбити всички надежди на японците, че ще могат да настъпят към Австралия. С жалки боеприпаси, с оредяваща изтощена армия, останала без продоволствие и подкрепления, те все пак принуждаваха американците и австралийците да плащат скъпо за всеки сантиметър земя. Японците се изтеглиха от Буна, от Гона, от Саламауа и отстъпваха по северния бряг към Лае и Финшафен.

На пети септември Девета дивизия беше стоварена с кораби източно от Лае. Беше горещо, влажността беше 100 процента и валеше всеки следобед, въпреки че дъждовният сезон трябваше да настъпи едва след две седмици. Толкова се бояха от малария, че всички взимаха „Атабрин“ и от малките жълти таблетки повръщаха, все едно, че действително имаха малария. От вечната влага ботушите и чорапите им бяха непрекъснато мокри, краката им подгизваха, а кожата между пръстите се разраняваше и кървеше. Местата, ухапани от комари и други насекоми, се възпаляваха и гнояха.

В Порт Морсби видяха мизерията на местното население в Нова Гвинея, а щом то не можеше да устои на климата, без да боледува от фрамбезия, бери-бери, малария, пневмония, хронически кожни болести, увеличен черен дроб и далак, за белите имаше още по-малка надежда (на какво ли да се надяват белите). В Порт Морсби имаше и участници в боевете при Кокода, жертви не на японците, а на Нова Гвинея — изтощени, целите в рани, изпадащи в безсъзнание от треска. Десет пъти повече, отколкото убиха японците, бяха измрели от простуда на две хиляди и седемстотин метра височина на север, където войниците трябваше да издържат на страхотния студ само с тропическите си униформи. Лепкава кал, непроходими гори, които излъчваха нощем бледа студена светлина от фосфоресциращите гъби, шеметни стръмнини над зловещо преплетени голи корени: човек не можеше и за секунда да вдигне поглед нагоре, защото ставаше идеален прицел за снайперист. Толкова беше различно от Северна Африка, че Девета австралийска съвсем не съжаляваше, дето се е била при Аламейн вместо при Кокода.

Лае беше крайбрежен град сред гъсто залесена тревиста местност, далеч от високите три хиляди метра, планински върхове във вътрешността и много по-удобна за бойно поле, отколкото Кокода. Имаше само няколко европейски на вид постройки, бензинова помпа и колибите на туземците. Японците и тук се съпротивляваха ожесточено, но бяха по-малобройни, бяха изнурени и съсипани от Нова Гвинея и нейните болести, също като австралийците, срещу които се биеха. След доброто артилерийско въоръжение и пълната механизация на фронта в Северна Африка тук беше някак странно, без нито една минохвъргачка или полево оръдие: навсякъде се виждаха само картечници „Оуен“ и пушки с постоянно натъкнати щикове. Джимс и Патси обичаха ръкопашния бой, обичаха да влизат в него един до друг, да бдят един над друг. Тези битки несъмнено бяха далеч под възможностите на дивизията им, видяла Северна Африка. Ниски жълти хора с огромни зъби и почти всички с очила. В униформата им, нямаше нищо забележително.

Две седмици след като Девета дебаркира, в Лае не остана ни един японец. Беше един от хубавите пролетни дни в Нова Гвинея. Влажността беше спаднала с двадесет процента и слънцето грееше от необичайно синьо небе, а не белезникаво и напоено с пари. Оттатък града към вододела се преливаха зелено, мораво и виолетово. Дисциплината беше поохлабена, всички бяха наизлезли да се разходят, да поиграят крикет, да се позабавляват с туземците, като ги караха да се смеят и да показват кървавочервените си беззъби челюсти, постоянно дъвчещи бетелови ядки. Джимс и Патси скитаха безцелно край града из високата трева, която им напомняше за Дройда — също такава избледняла и светлокафява, каквато става тревата на Дройда след проливните дъждове.

— Скоро ще сме си у дома, Патси — каза Джимс. — Обърнахме в бяг и японците, и фрицовете. Връщаме се в Дройда, Патси, в нашата Дройда! Нямам вече търпение.

— Аха — отвърна му Патси.

Вървяха рамо до рамо — малко необичайно за мъже, понякога се докосваха един друг, без да искат, както мъжът докосва собственото си тяло било да облекчи лек сърбеж или просто да се увери, че всичко му е на място. Колко беше приятно да усещат по лицата си истинско слънце, а не някаква разтопена, нажежена топка като в турска баня. Час по час вдигаха нагоре глава с разширени ноздри да поемат уханието на напечената от слънцето трева като в Дройда, да си представят за момент, че са там и вървят в маранята по пладне към някой евкалипт, за да се прислонят под него, като им стане много горещо, и да почетат книга или да подремнат. Да се търкалят из тревата, да усетят през кожата си топлата, ласкава земя, да доловят туптенето на едно мощно сърце дълбоко под себе си — майчино сърце, туптящо до притихналата рожба.

— Джимс! Виж! Същинско сребристо папагалче от Дройда! — извика Патси, разприказвал се от изненада.

Такива папагалчета живееха очевидно и около Лае и унесен в мечти за дома, Патси изпадна в неудържим възторг при вида на нещо толкова познато и близко. Като се смееше и наслаждаваше на гъдела от тревата по голите му крака, Патси се спусна след него, размахал широкополата си шапка, сякаш вярваше, че може да улови отлитащата птица. Джимс се беше спрял и го гледаше засмян.

Патси се беше отдалечил на двадесетина метра, когато картечен откос пръсна тревата около него; Джимс го видя как се завъртя целият с разперени ръце, вдигнати сякаш за молитва. От кръста до коленете беше облян в ярка кръв, неговата кръв.

— Патси, Патси! — изкрещя Джимс, усетил с всяка клетка на тялото си куршумите, болката, смъртта.

Направи гигантска крачка и понечи да се спусне към него, но войнишкият му навик надделя и той залегна в тревата точно когато картечницата затрака пак.

— Патси, Патси, жив ли си? — извика той глупаво, като мислеше за кръвта. И не можеше да повярва на тихия отговор:

— Аха.

Сантиметър по сантиметър Джимс пропълзя през уханната трева, заслушан във вятъра, в шумоленето, което сам предизвикваше.

Като стигна до брат си, сложи глава на голото му рамо и се разрида.

— Престани — каза Патси. — Още не съм умрял.

— Боли ли? — попита Джимс, смъквайки изцапаните му с кръв панталони, под които се разкри окървавена, потръпваща плът.

— Не чак толкова като пред умиране.

Около тях се струпаха и играещите на крикет, още с ръкавици и наколенки, някой се завтече за носилка, а двама-трима тръгнаха към картечницата от другата страна на поляната, за да я накарат да млъкне. Сториха го с необичайна жестокост, защото всички обичаха Харпо. Ако се случеше нещо с него, и Джимс нямаше да е вече същият.



Хубав ден. Папагалчетата отдавна бяха литнали, но други птички пърхаха и цвърчаха безстрашно — млъкваха само когато се водеше истинско сражение.

— Патси е голям късметлия — каза лекарят малко по-късно на Джимс. — Дузина куршуми трябва да има в него, но повечето са го улучили в бедрата. По-високо са попаднали само два-три, които са се забили в тазовата кост или в мускула. Доколкото разбирам, вътрешностите и пикочният мехур не са засегнати. Само че…

— Какво, казвай! — рече припряно Джимс, все още цял разтреперан и с посинели устни.

— Засега още нищо не може да се каже със сигурност, пък и хирурзите в Морсби са много по-вещи от мен… Те ще ти обяснят по-точно. Но пикочният канал е засегнат, а също и много тънките нервни окончания в перинеума. Сигурен съм, че ще го направят като нов с изключение на нервите. За жалост нервите не се възстановяват. — Той се покашля. — Искам да кажа, че може да намалее чувствителността му в гениталната област.

Джимс наведе глава и през кристална стена от сълзи заби поглед в земята.

— Нали е жив — промълви той.

Дадоха му отпуск да заведе със самолет брат си в Порт Морсби и остана там, докато лекарите потвърдиха, че няма никаква опасност за живота на Патси. Като по чудо раните не бяха смъртоносни. Куршумите бяха попаднали около долната част на коремната област, без да проникнат в нея. Но дивизионният лекар се оказа прав: нервните окончания в малкия таз бяха тежко засегнати. Доколко щяха да се възстановят впоследствие, никой не можеше да предвиди.

— Не е толкова страшно — говореше Патси от носилката, с която го качваха на самолета за Сидни. — Аз и без това нямам особено желание да се женя. А ти се пази, Джимс, чуваш ли? Мъчно ми е, че те оставям.

— Ще се пазя, Патси — ухили се Джимс, стиснал здраво ръката на брат си. — Господи! Как ще изкарам войната без най-добрия си другар? Ще ти пиша за всичко. Поздрави мисис Смит и Меги, и мама, и братята. Все пак си късметлия, че се връщаш в Дройда.