— Рим никога няма да отвърне на доброто с измама, хер генерал. В същото ще ви уверят и в Кастел Гандолфо, ако все пак намерите време да отидете там. Ела, Гуан-си, скъпа моя! Ах, каква красавица си ти! — Ръцете му я притиснаха в аления скут и взеха да я галят.

— Необикновено животно, ваше високопреосвещенство.

— Истинска аристократка, хер генерал. И архиепископът, и аз произлизаме от стари знатни родове, но то е нищо в сравнение с нейния произход. Харесва ли ви името й? Копринено цвете — на китайски. Отива й, нали?

Внесоха и сервираха чая. Всички изчакаха мълчаливо сестрата-мирянка да си излезе.

— Няма да съжалявате, ако решите да обявите Рим за открит град, ваше превъзходителство — каза с подкупваща усмивка архиепископ Ралф на новия владетел на Италия. После се обърна към кардинала, свалил булото на чара си като ненужно пред близкия човек. — Ваше високопреосвещенство, вие ли ще бъдете домакиня, или аз ще имам тази чест?

— Домакиня ли? — попита недоумяващ генерал Кеселринг.

Кардинал ди Контини-Верчезе се разсмя:

— Така се шегуваме ние, безбрачните. Който поднася чая, се нарича „домакиня“. Пак английски обичай, хер генерал.

През нощта архиепископ Ралф се чувствуваше изморен, неспокоен и тревожен. Досега не беше допринесъл с нищо да бъде прекратена тази война, а само се пазареше за историческите паметници и вече от дъното на душата си ненавиждаше бездействието на Ватикана. Макар че беше консервативен по природа, прекалената предпазливост на най-висшите църковни служители го дразнеше непоносимо. Освен със смирените монахини и монаси, които прислужваха, не беше разговарял вече седмици с обикновен човек — някой, който да не преследва военни, политически или духовни цели. Дори да се моли му беше някак трудно в тези дни, а бог му се струваше отдалечен на много светлинни години, сякаш се беше оттеглил, за да даде пълна възможност на човечеството да разруши света, който той беше създал за него. „Сега — помисли си архиепископ Ралф — ми е необходима силна доза Меги или Фий, или поне някой, който не го е грижа за съдбата нито на Ватикана, нито на Рим.“

Негова светлост слезе по вътрешното стълбище към базиликата „Свети Петър“, където го водеше безцелната му разходка. Напоследък заключваха външните й врати, щом паднеше мрак, което беше много по-показателно за съмнителното спокойствие в Рим, отколкото ротите германци в сиви униформи из улиците на града. Леко призрачно сияние освети дълбоката тъмна абсида, стъпките му по каменния под кънтяха, по едно време спря, сля се с тишината, коленичи пред централния олтар, после тръгна пак. Тогава между ехото от една стъпка и звука от следващата долови въздишка. Фенерчето в ръката му светна и повече от любопитство, отколкото от уплаха, той насочи лъча натам, откъдето идваше звукът. Това беше негов свят, в който страхът нямаше достъп.

Лъчът заигра по най-красивата скулптура, която според него беше създадена някога: „Пиета“ на Микеланджело. В подножието на двете неподвижни фигури имаше едно лице, но не от мрамор, а от плът — цялото дълбоко набраздено от сенки, почти мъртвешко.

— Чао — заговори негова светлост и се усмихна.

Отговор не получи, но забеляза, че униформата е на германски пехотинец — редник. Ето го обикновения човек, който му трябваше! Нищо, че е германец.

— Как си? — запита той на немски, все още усмихнат.

Леко помръдване и той можа да види широко интелигентно чело, лъснато от пот.

— Да не си болен? — продължи да пита той, озадачен дали момчето — защото лицето беше съвсем юношеско — не е наистина болно.

Най-сетне се чу глас:

— Не.

Архиепископ Ралф остави фенерчето на пода, пристъпи напред, подхвана брадичката на войника и се вгледа в тъмните очи, още по-тъмни в мрака.

— Какво има? — попита той пак на немски и се разсмя. — Ето пак! — продължи той на същия език. — Знаеш ли, че основното ми задължение е да питам хората какво им е? И повярвай ми, този въпрос ми е създал досега много неприятности.

— Дойдох да се помоля — отвърна момчето с глас, твърде плътен за възрастта му и със силен баварски акцент.

— И какво? Заключили са те вътре, а?

— Да, но това не е важно.

Негово преосвещенство вдигна фенерчето.

— Е, не можеш да стоиш тук цяла нощ, а аз нямам ключ от вратата. Ела с мен. — И той тръгна обратно към стълбището за папския дворец, като говореше бавно и ласкаво. — В същност и аз дойдох да се помоля. Твоят главнокомандуващ ме разстрои. Ето, оттук нагоре… Да се надяваме, че хората на Светия отец ще забележат, че аз те водя, а не ти мен и няма да помислят, че съм арестуван.

Повървяха мълчаливо още десетина минути, минаха през коридора, прекосиха открити вътрешни дворове и градини, влизаха във фоайета, изкачваха стълби, младият германец не изоставаше нито крачка от своя покровител. Най-сетне негова светлост отвори една врата и въведе младежа в малка всекидневна, обзаведена пестеливо и скромно, запали една лампа и затвори вратата.

На светлината двамата се погледнаха. Германският войник видя пред себе си много висок мъж с изящно лице и сини, проницателни очи; пред архиепископ Ралф стоеше дете в униформа — онази униформа, която всяваше страх и ужас в цяла Европа. Дете на не повече от шестнадесет години. Средно на ръст и все още слабо, то имаше телосложение, което обещаваше да заякне и да се налее с възрастта, ръцете му бяха много дълги. Лицето беше по-скоро с италиански черти, мургаво и благородно, много привлекателно, очите бяха големи и тъмнокафяви, с дълги черни мигли, косата — буйна, черна, на вълни. В крайна сметка съвсем не се оказа обикновен въпреки незначителното си положение; и макар че беше копнял да разговаря с най-обикновен човек, негово преосвещенство беше заинтригуван.

— Седни — предложи той на момчето, отиде до един шкаф и измъкна оттам бутилка „Марсала“. Наля по малко в две чаши, подаде едната на момчето и с другата в ръка седна в един стол така, че да наблюдава удобно удивителното му лице. — Дотам ли стигнаха: да събират и деца в армията си? — запита той, кръстосвайки крака.

— Не знам — отвърна момчето. — Аз бях в сиропиталище и затова ме взеха толкова рано.

— Как се казваш?

— Райнер Мьорлинг Хартхайм — отвърна момчето, изговаряйки името си отчетливо и с нескрита гордост.

— Чудесно име — мрачно отбеляза свещеникът.

— Нали? Сам си го избрах. В сиропиталището ме наричаха Райнер Шмид, но щом отидох в армията, измислих си име, каквото винаги съм искал да имам.

— Сирак ли си?

— Сестрите ме наричаха дете на любовта.

Архиепископ Ралф се опита да скрие усмивката си: престанало да се бои, момчето се държеше с такова достойнство и самообладание! Само че от какво в същност се страхуваше? Сигурно не че ще го намерят или че ще остане заключено в черквата.

— Защо беше толкова изплашен, Райнер?

Отпило малка глътка от виното си, момчето вдигна доволен поглед.

— Ех, че хубаво вино! — Той се намести по-удобно. — Исках да разгледам „Свети Петър“, защото сестрите много ни говореха за него и ни показваха снимки. И много се зарадвах, когато ни изпратиха в Рим. Пристигнахме тази сутрин. Щом можах, веднага дойдох тук. — Той се намръщи. — Но аз очаквах друго. Мислех, че ще се почувствувам по-близо до господа, като съм в неговия храм. А той се оказа просто огромен и студен. Не можах да усетя присъствието на бога.

Архиепископ Ралф се засмя.

— Разбирам те. Но „Свети Петър“ не е църква в точния смисъл на думата. Или поне не е като другите църкви. „Свети Петър“ е в същност самата Църква. Спомням си, че и на мен ми беше необходимо дълго време, докато го проумея.

— Исках да се помоля за две неща — продължи момчето, като кимна с глава да покаже, че е чуло, но не това, което е искало да чуе.

— За нещата, от които се боиш ли?

— Да. Мислех си, че като вляза в „Свети Петър“, ще се почувствувам по-добре.

— И от какво се боиш, Райнер?

— Да не решат, че съм евреин и да не изпратят полка ми в Русия.

— Аха. С право се боиш. Имат ли наистина основание да решат, че си евреин?

— Ами погледнете ме! — простичко отвърна момчето. — Като записваха отличителните ми белези, казаха, че ще трябва да проверят. Не знам дали ще успеят, но предполагам, че сестрите знаят повече, отколкото са ми казвали.

— И да знаят, няма да го кажат — успокои го негова светлост. — Ще се сетят защо ги питат.

— Така ли мислите? О, дано!

— Тревожи ли те мисълта, че може да имаш еврейска кръв?

— Няма значение каква е кръвта ми — каза Райнер. — Важното е, че съм роден в Германия.

— Само че те не смятат така, нали?

— Да.

— А за Русия? Сега няма защо да се боиш за Русия. Нали си в Рим — на другия край на света.

— Тази сутрин чух командирът ни да казва, че в крайна сметка може да ни изпратят в Русия. Нещата ни там не вървели добре.

— Ти си още дете — гневно каза архиепископ Ралф. — Трябва сега да си в училище.

— И без това нямаше да бъда — усмихна се момчето. — На шестнадесет години съм и щях вече да работя. — Той въздъхна. — Бих искал да мога да продължа да уча. Образованието е много важно нещо.

Архиепископ Ралф се разсмя, стана и наля отново в чашите.

— Не обръщай внимание на думите ми, Райнер. Казах го ей така. Просто ми минават всякакви мисли. По това време обикновено размишлявам. Колко лош домакин съм, а?

— Добър сте — отвърна момчето.

— Така — каза негова светлост, като отново седна. — Разкажи ми сега за себе си, Райнер Мьорлинг Хартхайм.

Странна гордост се изписа на младежкото лице.

— Аз съм германец и католик. Искам в Германия да не преследват никого заради расата или религията му и ще посветя живота си на това — ако оживея.

— Ще се моля за теб — да оживееш и да успееш.

— Наистина ли? — боязливо попита момчето. — Наистина ли ще споменете името ми в молитвите си?

— Разбира се. Ти в същност ме научи на нещо, Райнер. Научи ме, че в моята работа разполагам с едно-единствено оръжие — молитвите. Нищо друго не мога да правя.