— О, недей, Джимс, недей!

Очите му проследиха погледа й към Дейн, който се заливаше от смях, понеже Патси го държеше с главата надолу.

— Никога не му позволявай да напуска Дройда, Меги. В Дройда не може да му се случи нищо лошо — каза Джимс.



Архиепископ де Брикасар тичаше през красивия високосводест коридор, без да забелязва учудените погледи, извърнати към него, втурна се в стаята на кардинала и спря. Негово високопреосвещенство беседваше с монсиньор Папѐ, посланик във Ватикана на полското задгранично правителство.

— А, Ралф! Какво има?

— Най-сетне, Виторио, Мусолини е свален!

— Исусе Христе! Светият отец знае ли?

— Телефонирах лично в Кастел Гандолфо, а и радиото ще съобщи всеки момент. Каза ми го по телефона един приятел от германския щаб.

— Надявам се, че Светият отец вече си е стегнал багажа — каза монсиньор Папѐ с леко, едва доловимо задоволство.

— Ще се измъкне само ако го предрешим като просяк францисканец, иначе няма да може — отвърна сопнато архиепископ Ралф. — Кеселринг е запечатал града така, че и пиле не може да прехвръкне.

— Той без друго няма да иска да замине — каза кардинал Виторио.

Монсиньор Папѐ се изправи.

— Трябва да ви оставя. Аз съм представител на страна, която е враг на Германия. Щом негово светейшество е застрашен, и за мен не е безопасно. В кабинета ми има книжа, за които трябва да се погрижа.

Изискан и коректен, дипломат до мозъка на костите си, той остави двамата духовници насаме.

— Сигурно е дошъл да се застъпва за своите преследвани сънародници?

— Да. Много се тревожи за тях, клетникът.

— А не трябва ли и ние да се тревожим?

— Разбира се, Ралф! Но обстановката е по-сложна, отколкото той предполага.

— Работата е там, че никой не иска да му повярва.

— Ралф!

— Не е ли така? Светият отец е прекарал младостта си в Мюнхен, обикнал е германците и още ги обича, независимо от всичко. Дори и да му покажат за доказателство труповете на онези нещастници, пак ще каже, че това не е тяхна работа: такъв културен и цивилизован народ не бил способен на такова нещо!

— Ралф, ти не си протестантски пастор, а си тук, защото си положил клетва за вярност към Светия отец. Във вените ти тече горещата кръв на твоите ирландски и нормандски праотци, но аз те моля да бъдеш благоразумен! От септември насам чакаме гилотината да падне върху главите ни и се молехме дучето да остане, за да ни пази от отмъщението на германците. У Адолф Хитлер има едно странно противоречие: той знае кои са най-големите му врагове и все пак прави всичко възможно да ги запази — Британската империя и Светата римокатолическа църква. Но като го предизвикаха, той не се поколеба да срази Британската империя. Мислиш ли, че няма да постъпи така и с нас, ако и ние го предизвикаме? Осъдим ли макар и само с една дума онова, което става в Полша, той ще ни смаже. И каква полза изобщо мислиш, че ще има от нашето осъждане, приятелю? Та ние нямаме армия, нямаме войска. Наказанието ще ни връхлети светкавично и Светият отец ще бъде изпратен в Берлин, от което той най-много се бои. Не си ли спомняш за марионетния папа в Авиньон преди няколко века? Нима искаш и нашият папа да бъде марионетка в Берлин?

— Извинявай, Виторио, но не мисля като теб. Смятам, че трябва да заклеймим Хитлер, да изкрещим с цяло гърло, че е варварин. А ако заповяда да стрелят по нас, ще умрем като мъченици, от което все пак ще има някаква полза.

— Такава недалновидност не ти е присъща, Ралф! Той в никакъв случай няма да стреля по нас. Да не мислиш, че не разбира и той ефекта на мъченичеството? Светият отец ще бъде отведен в Берлин, а нас тихомълком ще закарат в Полша. В Полша, Ралф, в Полша! Искаш ли да умреш в Полша, принасяйки по-малко полза, отколкото тук сега?

Архиепископ Ралф седна, стисна юмруци между коленете си и впери гневен поглед през прозореца към гълъбите, които, позлатени от залеза, летяха нагоре към гнездата си. На четиридесет и девет години той беше по-слаб, отколкото на младини, и остаряваше също така великолепно, както вършеше повечето неща в живота си.

— Това е нашата съдба, Ралф. Човеци сме наистина, но преди всичко сме свещеници.

— Точно обратното ми каза, когато се върнах в Австралия, Виторио.

— Тогава имах пред вид друго нещо. Не бъди упорит. Сега искам да кажа, че не можем да разсъждаваме като обикновени хора. Трябва да разсъждаваме именно като духовници, защото това е основното в живота ни. Независимо какво мислим или искаме да направим като хора, ние сме служители на Църквата, а не на някаква временна власт. Длъжни сме да бъдем верни само на Светия отец. Ти си дал клетва да му служиш покорно, Ралф. Пак ли искаш да я нарушиш? Светият отец е безгрешен по всички въпроси, които засягат благото на Христовата църква.

— Той не е прав! Предубеден е! Мисли само как да се бори с комунизма и в лицето на Германия вижда единствения му враг, единствената сила, способна да предотврати разпространяването на комунизма на Запад. Той иска Хитлер да остане непоклатимо на власт в Германия и беше много доволен, докато Мусолини управляваше Италия.

— Повярвай ми, Ралф, има неща, които не знаеш. Той е папа и е непогрешим. Ако отречеш това, значи, отричаш вярата си.

Вратата се отвори безшумно, но припряно.

— Ваше високопреосвещенство, хер генерал Кеселринг.

Двамата висши духовници се изправиха, усмихнаха се и лицата им вече с нищо не издаваха, че доскоро са водили спор.

— Много се радваме, ваше превъзходителство. Заповядайте, седнете. Ще пиете ли един чай?

Разговорът се водеше на немски, тъй като повечето от висшите духовници във Ватикана знаеха този език. Светият отец обичаше да говори и да слуша немски.

— Благодаря, ваше високопреосвещенство, с удоволствие. Никъде на друго място в Рим не може човек да пие такъв превъзходен английски чай.

Кардинал Виторио се засмя чистосърдечно.

— Добих този навик още като папски нунций в Австралия и не мога да се откажа от него въпреки италианската си природа.

— А вие, ваше преосвещенство?

— Аз съм ирландец, хер генерал. Ирландците също са свикнали с чая.

Генерал Алберт Кеселринг общуваше с архиепископ де Брикасар като мъж с мъж — между тези дребни мазни италиански прелати той беше истинско облекчение за него: прям човек, без лукавство и хитрост.

— Винаги се възхищавам на чистото ви немско произношение, ваше преосвещенство — поласка го той.

— Имам склонност към езиците, хер генерал, а дарбата не заслужава похвали.

— С какво можем да ви бъдем полезни, ваше превъзходителство? — запита любезно кардиналът.

— Предполагам, че сте узнали вече за съдбата на Ил Дуче?

— Да, Ваше превъзходителство, научихме.

— Тогава се досещате защо съм дошъл. Искам да ви уверя, че всичко е наред и да ви помоля да предадете това на летуващите в Кастел Гандолфо. Твърде съм зает в момента и ми е невъзможно да ги посетя лично.

— Ще предадем. Казвате, че сте много зает?

— Естествено. Вие разбирате, че сега за нас това е вражеска страна.

— Това ли, хер генерал? Но Ватикана не е италианска територия и тук никой не е враг освен онези, които имат зли намерения.

— Простете, ваше високопреосвещенство. Аз, разбира се, имах пред вид Италия, а не Ватикана. Но по отношение на Италия трябва да действувам, както ми нареди моят фюрер. Италия ще бъде окупирана и моите войници, които досега бяха тук като съюзници, ще се превърнат в полицаи.

Седнал удобно, архиепископ Ралф имаше вид на човек, който никога не се е интересувал от идеологии. Той внимателно наблюдаваше госта. Дали знае какво върши неговият фюрер в Полша? Как може да не знае!

Кардинал Виторио изписа на лицето си тревога:

— Драги генерале, това не се отнася за Рим, нали? Не бива! Рим, с неговата история, с безценните паметници. Ако докарате войски сред седемте хълма, ще започнат сражения, ще има разрушения. Моля ви, само това не правете!

На генерал Кеселринг, изглежда, му стана неудобно.

— Надявам се да не се стигне дотам, ваше преосвещенство. Но аз също съм положил клетва и трябва да се подчинявам. Трябва да постъпя така, както ми нареди моят фюрер.

— Направете всичко възможно, хер генерал! Моля ви, постарайте се! Преди няколко години бях в Атина — бързо продължи архиепископ Ралф, като се наведе напред, с очарователно разширени очи и кичур посребрени коси на челото: той ясно съзнаваше какво въздействие оказва върху генерала и го използуваше без угризения. — Били ли сте в Атина, сър?

— Да — сухо отвърна генералът.

— Тогава сигурно знаете историята й: не друг, а почти наши съвременници са разрушили сградите върху Акропола. Хер генерал, Рим винаги е бил паметник, обграждан с грижи, внимание и обич цели две хилядолетия. Умолявам ви! Не излагайте Рим на опасност.

Генералът го гледаше изумен и възхитен: неговата собствена униформа му стоеше много добре, но още по-добре стоеше на архиепископ Ралф расото му, украсено с малко царствен пурпур, и имаше осанката на воин, стройното красиво телосложение на воин и лице на ангел. Така трябва да е изглеждал архангел Михаил — не голобрадо момче като на картините от Ренесанса, а съвършен мъж в напреднала възраст, който е обичал Луцифер, борил се е с него, прокудил е Адам и Ева, убил е змията, седял е от дясната страна на господа. Дали знае, че прилича на него? Наистина забележителен човек.

— Ще направя всичко възможно, ваше преосвещенство. Обещавам ви. Признавам, че до известна степен решението зависи и от мен. Аз, както знаете, съм цивилизован човек. Но вие искате твърде много. Ако обявя Рим за открит град, не ще мога да взривя мостовете му, нито да превърна сградите му в укрепления, а от това ще пострада в крайна сметка Германия. Каква е гаранцията, че Рим няма да ми се отплати с измама, ако го пощадя?

Кардинал Виторио сви устни и със звуци, наподобяващи целувка, започна да мами котката си — нова грациозна сиамка, после се усмихна любезно и погледна към архиепископа.