Нямаше време да мислят, нямаше време за нищо друго, освен да напредват на прибежки в такт с оръдията — по сто метра всеки три минути, с молитва на уста. Шум, светлина, прах, пушек, ужас до прималяване. Безкрайно минно поле, три-четири километра дълго, а връщане назад нямаше. Понякога в кратките затишия между два преградни огъня в напечения, пълен с пясък въздух се разнасяше отдалеч тъжният писък на гайди — вляво на Девета австралийска Петдесет и първи шотландски полк, с по един гайдар заедно с командира на всяка рота, прекосяваше минното поле. За шотландеца гласът на гайдата беше най-нежният дори когато го зовеше на бой, за австралиеца това беше приятелски, успокояващ звук. Но германците и италианците настръхваха от него.

Битката продължи дванадесет дни, а дванадесет дни са много за една битка. Отначало Девета австралийска, общо взето, имаше късмет — даде сравнително малко жертви по минните полета и през първите дни на настъплението през територията на Ромел.

— Знаеш ли, предпочитам да съм си както сега, ако ще и да ме застрелят, но да не съм сапьор — каза Кол Стюърт и се облегна на лопатата си.

— Не знам, братле, но ми се струва, че сапьорите са най-добре — мрачно му отговори сержантът. — Чакат си зад проклетата първа линия, докато ние свършим цялата работа, и после полека-лека поразчистят с дяволските си машинки пътеки за тези пусти танкове.

— Не са виновни танковете, Боб. Виновни са ония, дето ги изпращат — обади се Джимс, като заглаждаше пръстта по външния ръб на своята страна от окопа. — Господи, как ми се ще да ни оставят за малко на едно място! За няколко дни изкопах повече пръст и от мравояд.

— Копай, копай — подкани го Боб сурово.

— Я вижте! — извика Кол и посочи към небето.

Осемнадесет леки бомбардировачи на кралските военновъздушни сили се снижиха над долината в идеално школувана формация и със смъртоносна точност пуснаха длъгнестите си бомби сред германците и италианците.

— Дяволски красиво, а? — възхити се сержант Боб Малой, проточи дългия си врат и вдигна лице към небето.

След три дни той загина. Един голям шрапнел откъсна ръката и половината му тяло при следващото настъпление и никой нямаше време да спре, а само пътем измъкнаха свирката оттам, където е била устата му. Този път хората умираха като мухи — бяха вече твърде уморени, за да поддържат първоначалната скорост и бдителност, но колкото успееха да завземат от тази окаяна пустош, то оставаше тяхно въпреки ожесточената съпротива на елита от една превъзходна армия. Крепеше ги само нямото упорство да не ги победят.

Девета австралийска задържа граф фон Шпонек и Лунгерхаузен, докато танковете направиха пробив на юг, и Ромел най-сетне беше надвит. До 8 ноември той правеше опити да събере войските си отвъд египетската граница, а Монтгомъри вече владееше бойното поле.

Победата при Втори Ал-Аламейн имаше голямо тактическо значение. Ромел беше принуден да изостави много от танковете си, оръдията и боеприпасите си. Операция „Факел“ можеше много по-уверено да продължи от Мароко и Алжир с настъпление на изток. Имаше да се водят още много сражения с „Лисицата на пустинята“, но най-тежкото беше минало при Ал-Аламейн. Там стана най-голямата и решителна битка на Северноафриканския фронт и победител в нея беше фелдмаршал лорд Монтгомъри от Аламейн.

Втори Ал-Аламейн беше последният подвиг на Девета австралийска дивизия в Северна Африка. Тя най-сетне щеше да се върне, за да се бие с японците в Нова Гвинея. От март 1941 г. войниците й бяха почти непрекъснато на фронтовата линия и пристигнали зле обучени и екипирани, се завръщаха сега със слава, която можеше да се мери само със славата на Четвърта индийска дивизия. И в редовете на Девета австралийска бяха Джимс и Патси, живи и здрави.

Дадоха им, разбира се, отпуск да се върнат в Дройда. Боб отиде с колата до Гили да ги посрещне на влака от Гундиуинди — дивизията им беше на лагер в Бризбейн и правеше тренировки в джунглата, преди да замине за Нова Гвинея. Когато „Ролсът“ зави по алеята, всички жени чакаха вече на моравата, а Джек и Хюи стояха малко по-назад, но и те бяха нетърпеливи да видят по-малките си братя. Днес за тях беше празник — ако ще и всички овце в Дройда да измрат.

Колата спря, те слязоха, но никой не помръдваше. Толкова се бяха променили двамата. През двете години в пустинята бяха скъсали униформата, с която ги бяха изпратили, и сега носеха друга, зелена като джунглата, и бяха неузнаваеми. Преди всичко — пораснали с по няколко сантиметра, което действително беше така — през последните две години, прекарани далеч от Дройда, те бяха изпреварили на ръст по-големите си братя. Не бяха вече момчета, а мъже, макар и не от типа „Боб — Джек — Хюи“. Несгодите, битките и безжалостната смърт ги бяха направили такива, каквито Дройда никога не би могла да ги направи. От слънцето на Северна Африка косата им беше изсушена и потъмняла като махагон; в тях не беше останало вече нищо детинско. И не беше изключено тези двама мъже в проста униформа и сомбрера със забодена от лявата страна значка на Австралийския корпус, изобразяваща изгряващо слънце, да са убивали себеподобни. Личеше им по очите, сини като на Пади, но по-тъжни и без неговата благост.

— Моите момчета, моите момчета! — възкликна мисис Смит и се спусна към тях, обляна в сълзи. Нямаше значение какво са вършили и как са се променили: те си бяха нейните малки деца, които е къпала, повивала, хранила, бърсала е сълзите им, лекувала раните им с целувки. Ала раните, които носеха сега в себе си, тя вече не бе в състояние да излекува.

Всички ги наобиколиха, забравили английската си сдържаност — смееха се, плачеха, дори Фий ги потупа по гърбовете и се опита да се усмихне. След мисис Смит целунаха Меги, Мини, Кет, свенливо прегърнаха мама, мълчаливо си стиснаха ръце с Джек и Хюи. Всички те, останали в Дройда, никога нямаше да разберат какво значи да се завърнеш у дома, никога нямаше да изпитат копнежа по този момент и страха, че може да не настъпи.

А как ядяха близнаците! Войнишката храна няма нищо общо с това, казваха те през смях. Розово-бели захарни сладкиши, напоени с шоколад, топчета, оваляни в кокосово брашно, пухкав кекс с какао, сиропирани тригуни и сметана от млякото на кравите в Дройда. Мисис Смит помнеше колко лошо храносмилане имаха двамата като деца и очакваше, че сега ще боледуват цяла седмица, но те с лекота смляха всичко, като го обливаха обилно с чай.

— Не прилича на арабския хляб, а, Патси?

— Аха.

Интересно, че с часове разказваха, или поне Джимс разказваше, за Северна Африка — за градовете, за хората, за музея в Кайро, за живота на борда на военния кораб, за лагера в Бризбейн. Но колкото и да ги разпитваха, не можаха да изтръгнат от тях нищичко за истинската война, за сраженията край Газала, Бенгази, Тобрук, Ал-Аламейн — те отговаряха уклончиво и бързаха да сменят темата. Дори и по-късно, когато всичко това беше останало много назад, жените пак и пак се убеждаваха в едно: мъжете, минали през огъня на сраженията, изобщо не споменаваха за тях, не искаха да влязат в клубовете на бившите войници, не желаеха да имат нищо общо с институциите, които поддържаха спомена за войната.

В Дройда устроиха празненство в тяхна чест. Беше се върнал и Алистър Маккуийн, който също беше в Девета, та и в Рудна Хуниш поканиха гости. Двамата по-малки сина на Доминик О’Рурк все още бяха с Шеста в Нова Гвинея, но въпреки това и Дибън-Дибън празнуваше. Всяка ферма в околността, която имаше син в армията, искаше да отпразнува благополучното завръщане на трите момчета от Девета. Жените и момичетата се трупаха около тях, но двамата Клийри, завърнали се като герои от фронта, гледаха при първа възможност да се измъкнат — бояха се от жените повече, отколкото и от най-тежкото сражение.

Джимс и Патси, изглежда, нямаха никакво желание да се занимават с момичета и не се отделяха от Боб, Джек и Хюи. Вечер, след като жените в къщи си легнеха, те стояха до късно да си говорят с братята, принудени да си останат у дома, и разкриваха пред тях болката и раните в сърцата си. А на сутринта, доволни, че са в цивилни дрехи, яхваха конете и тръгваха из пасищата на пресъхналата Дройда, в която седма година не беше капвал дъжд.

Макар опустошена и изстрадала, в очите на Джимс и Патси земята беше неотразимо красива, овцете им действуваха успокояващо, а късните рози в градината ухаеха божествено. И им се струваше, че сега трябва да поглъщат всичко това, за да не го забравят никога, защото първото им заминаване беше някак недомислено: нямаха представа какво ги чака. Като заминат сега, ще носят в себе си като скъп спомен всеки миг, а в джоба ще има роза от Дройда и няколко стръкчета от оскъдната трева. Към Фий се отнасяха мило и отзивчиво, а Меги, мисис Смит, Мини и Кет обсипваха с обич и нежност. В същност нали те бяха истинските им майки.

Меги най-много се радваше на обичта им към Дейн: те играеха с него с часове, взимаха го със себе си, когато отиваха на езда, смееха се с него, търкаляха се по моравата. Джъстийн като че ги плашеше — нали се бояха от всяка чужда жена. А клетата Джъстийн страшно ревнуваше, че й отнемат Дейн и няма с кого да си играе.

— Той е чудесно хлапе, Меги — каза й веднъж Джимс, когато Меги беше излязла на верандата, а той седеше в един тръстиков стол и гледаше как Патси си играе с Дейн в тревата.

— Един малък красавец, нали? — усмихна се Меги, сядайки така, че да ги вижда и тримата. Очите й бяха пълни с нежност и тъга: та нали Джимс и Патси бяха някога нейните бебета. — Какво ви тежи, Джимс? Не можеш ли да ми кажеш?

Той вдигна към нея поглед, в който се четеше някакво дълбоко страдание, но тръсна глава, сякаш да отпъди изкушението.

— Не, Меги, не бих могъл да го споделя с жена.

— Ами когато всичко свърши и се ожените? Няма ли да го кажете на жените си?

— Да се оженим ли? Едва ли. Войната уби това желание в нас. Бяхме толкова нетърпеливи да отидем, но сега сме вече по-разумни. Ако се оженим, ще имаме синове — и за какво? Да гледаме как израстват, как са принудени да вършат всичко онова, което ние сме вършили, да изживеят всичко онова, което ние сме изживели — за това ли?