Джъстийн обожаваше малкото си братче още от самото му раждане. Искаше най-хубавото да е за Дейн, готова беше да направи всичко заради Дейн. Щом той започна да ходи, тя беше неизменно до него и Меги й беше много благодарна за това, тъй като мисис Смит и прислужничките бяха вече възрастни и не можеше да им се повери такова малко дете. В една от малкото си свободни недели Меги взе дъщеря си в скута и поговори с нея сериозно за Дейн.

— Не мога да си стоя в къщи и да се грижа за него — обясни й тя, — затова разчитам на теб, Джъстийн. Той е мъничкото ти братче и трябва много да внимаваш да не му се случи нещо лошо.

Светлите очи я гледаха умно и съсредоточено, неприсъщо за четиригодишно дете. Джъстийн кимна с разбиране.

— Не се тревожи, мамо — бодро рече тя. — Аз ще се грижа за него, докато те няма.

— Искаше ми се аз да правя това — въздъхна Меги.

— А пък аз искам сама да се грижа за Дейн — заяви Джъстийн самодоволно. — Ти не се притеснявай. С мен няма нищо лошо да му се случи.

Това уверение не зарадва Меги, макар че я успокои. Това преждевременно развито хлапе й отнемаше сина и тя не можеше нищо да направи. Можеше само да се върне в пасищата, оставяйки Дейн на преданите грижи на Джъстийн. Нима дъщеря й я измества? На кого ли прилича? Не на Люк, нито на нея, нито на Фий.

Добре, че поне напоследък вече се беше научила да се смее и да се радва. До четиригодишна възраст нищо не й се беше видяло смешно; научи се да се усмихва сигурно от Дейн, който се смееше още от бебе. Щом той се засмееше, засмиваше се и тя. Децата на Меги учеха всичко едно от друго. Но тя страдаше много, като виждаше колко им е добре и без майка им. „Докато свърши тази проклета война — мислеше си Меги, — той ще е вече твърде голям, за да се привърже към мен. Винаги ще е по-близък с Джъстийн. Защо всеки път, когато тъкмо успея да овладея живота си, нещо се случва? Не съм искала нито война, нито суша, а ето че ме сполетяха.“



От една страна, беше може би по-добре, че настанаха такива трудни дни за Дройда, защото иначе Джек и Хюи отдавна да са отишли на фронта. При това положение обаче нямаха друг избор, освен да превиват гръб и да спасяват каквото могат от сушата, която щеше да се запомни като Голямата суша. Пострадаха близо два милиона квадратни километра обработваема земя и пасища, от най-южния щат Виктория чак до Северната територия.

В съзнанието на хората войната беше достоен съперник на сушата. Като знаеха, че близнаците са в Северна Африка, всички във фермата следяха с болезнено напрежение променливия ход на военните действия в Либия. Произхождайки от работническата класа, те бяха горещи привърженици на лейбъристите и ненавиждаха сегашното си правителство, което само се наричаше либерално, а в същност беше консервативно. Когато през август 1941 г. Робърт Гордън Мензиъс призна, че не може да управлява и подаде оставка, и на 3 октомври лейбъристкият водач Джон Къртин беше натоварен да състави правителство, това беше най-хубавата новина, пристигнала в Дройда през последните години.

Япония будеше безпокойство още от предишната година, особено след като Рузвелт и Чърчил престанаха да й доставят петрол. Европа беше много далеч и ако Хитлер решеше да нападне Австралия, трябваше да изпрати войските си на дванадесет хиляди мили, но Япония беше в Азия, част от жълтата опасност, надвиснала като заплашителен чук над богатия и сравнително слабо населен австралийски континент. Така че никой в Австралия не се изненада, когато японците нападнаха Пърл Харбър — очакваха нещо такова да се случи. Войната изведнъж се оказа много близо до тях и можеше всеки момент да подпали и тяхната ограда. Между Австралия и Япония нямаше големи океани — разделяха ги само големи острови и малки морета.

На Коледа 1941 г. падна Хонг Конг, но японците никога не ще успеят да вземат Сингапур, казаха си всички с облекчение. Тогава дойде вестта за японските десанти в Малайзия и Филипините. Но голямата военноморска база на върха на Малайския полуостров държеше страховитите си далекобойни оръдия насочени към морето, флотът й беше в готовност. На 8 февруари 1942 г. японците прекосиха тесния Джохорски проток, дебаркираха в северния край на остров Сингапур и влязоха в града зад гърба на безпомощните му оръдия. Сингапур падна без бой.

Тогава дойде голямата новина! Всички австралийски части в Северна Африка се връщаха у дома. Министър-председателят Къртин посрещаше невъзмутим пристъпите на Чърчиловия гняв и настояваше, че австралийските войници ще служат преди всичко на Австралия. Шеста и Седма австралийска дивизия незабавно бяха натоварени на корабите в Александрия, а Девета, която още се възстановяваше в Кайро от поражението си в Тобрук, щеше да ги последва, щом бъдат осигурени повече кораби. По лицето на Фий грейна усмивка, Меги беше във възторг — Джимс и Патси се връщаха.

Ала не стана така. Докато Девета дивизия чакаше корабите, везните пак се наклониха: Осма армия отстъпваше бързо от Бенгази. Министър-председателят Чърчил сключи сделка с министър-председателя Къртин. Девета австралийска дивизия щеше да остане в Северна Африка, в замяна на което една американска дивизия щеше да бъде изпратена да защищава Австралия. Клетите войници — разпращаха ги насам-натам с решения, вземани в кабинети. Оттук да се изтеглят, там да се изпратят…

Но Австралия остана много разочарована, като видя как майка Англия изритваше от гнездото всичките си далекоизточни пилци, та дори и такава едра и обещаваща ярка, каквато беше Австралия.

През нощта на 23 октомври 1942 г. в пустинята беше много тихо. Патси се поразмърда, намери в тъмнината брат си и като малко дете сгуши глава в гънката на рамото му. Джимс го обгърна с ръка и така двамата заедно се наслаждаваха на спокойствието. Сержант Боб Малой смушка редник Кол Стюърт и се ухили.

— Като две възглавници — отбеляза той.

— Върви по дяволите — не му остана длъжен Джимс.

— Хей, Харпо, я кажи нещо — измърмори Кол.

Патси му отвърна с ангелска усмивка, която едва се забеляза в мрака, отвори уста и отлично възпроизведе звука от тръбата на Харпо Маркс. Всички, които бяха на няколко метра наоколо, му изсъскаха да млъкне — имаха заповед да пазят пълна тишина.

— Господи, това чакане ме убива — въздъхна Боб.

Патси продължи да вика:

— Тишината ме убива.

— Ах ти, панаирджийски измамнико! Внимавай да не започна аз да убивам — изрева дрезгаво Кол и посегна към байонета си.

— Млъкнете, за бога! — стигна до тях шепотът на капитана. — Кой идиот се е разкрещял?

— Патси! — отвърнаха в хор дванадесет гласа.

Гръмогласен смях се разнесе бодро над минното поле и заглъхна в потока от ругатни, които капитанът изрече тихо. Сержант Малой погледна часовника си — голямата стрелка наближаваше 40-та минута след девет вечерта.

Осемстотин осемдесет и две британски оръдия и миномети изригнаха едновременно. Небето се залюля, земята се надигна, набъбна, не можеше да се успокои: преградният огън продължаваше, без нито за секунда да намалее главозамайващият грохот. Нямаше полза да се запушват ушите — гигантският трясък се носеше по самата земя и нахлуваше в мозъка през костите. Какъв ще да е бил ефектът върху фронта на Ромел, войниците от Девета австралийска, залегнали в окопите, можеха само да предполагат. Друг път успяваха да различат артилериите по вид и калибър, но през тази нощ железните гърла ревяха едновременно в абсолютно съзвучие и не млъкваха.

Пустинята се озари не от светлината на деня, а от пожар като слънце, огромен бухлат облак прах се изви на километри височина, осветяван от мълниите на избухващите снаряди и мини, от буйните пламъци на масирания барабанен огън. Всичко, с каквото разполагаше Монтгомъри, беше насочено към минните полета: оръдия, гаубици, миномети. И всичко, с което разполагаше Монтгомъри, се изстрелваше със скоростта, на която бяха способни плувналите в пот артилеристи — роби, тъпчещи гърлата на своите оръжия като малки забързани птички, хранещи огромна кукувица. Туловищата на оръдията се нагорещиха, времето между отката и презареждането непрекъснато се скъсяваше, а артилеристите бяха зашеметени от собствения си устрем. Като полудели те се въртяха в ритуален танц около ненаситните си повелители — оръдията.

Беше красиво, великолепно — връхният момент в живота на артилериста, който се изживява отново и отново в мислите, наяве и насън, през останалите не толкова напрегнати дни.

Тишина. Мъртва, абсолютна тишина, която се разбива на вълни в опънатите тъпанчета. Непоносима тишина. Двайсет и един и петдесет и пет. Девета австралийска се изправя и напуска окопите, навлизат в ничия земя, натъкват щиковете, разкопчават сумките, вдигат предпазителите, напипват манерките с вода, проверяват пълнителите, часовниците, каските, връзките на обувките, поглеждат къде са онези, които носят картечниците. Виждаше се твърде добре в зловещото зарево на огньовете и нажежения до червено пясък, който се топеше и превръщаше в стъкло. Но между тях и врага се издигаше завеса от прах и зад нея те бяха в безопасност. Поне за момента. На самия ръб на минното поле те спряха, зачакаха.

Двайсет и два, нула, нула — пункт! Сержант Малой вдигна свирката до устните си и даде пронизителен сигнал по редиците на ротата. Капитанът изрева командата „напред“. По протежение на трикилометровия фронт Девета австралийска навлезе в минните полета и оръдията пак загърмяха зад нея. Те виждаха добре къде вървят, като че беше ден, а гаубиците, прицелени на най-близко разстояние, сипеха снарядите си на метри пред тях. Всеки три минути обсегът им се увеличаваше със сто метра и всеки следващи сто метра се изминаваха с молитва и надежда да са останали само противотанкови мини, а другите мини да са вече обезвредени от оръдията на Монтгомъри. По бойното поле имаше още германци и италианци, гнезда на картечници, на малки 50-милиметрови оръдия, минохвъргачки. От време на време някой стъпваше върху неексплодирала мина и успяваше само да я зърне как изскача изпод пясъка, преди да го раздроби.