— Довиждане, довиждане! — викаха всички и махаха с големи бели кърпи, докато влакът се превърна в ивичка дим чак там, където трептеше залезът.

Както бяха поискали Джимс и Патси, зачислиха ги заедно към недообучената Девета австралийска дивизия, която беше прехвърлена в Египет в началото на 1941 г., колкото да участвува в отстъплението край Бенгази. Новопристигналият генерал Ервин Ромел внесе превес в полза на Оста и започна първото голямо отклонение на махалото в цикличните кампании по фронтовете на Северна Африка. Но докато останалите английски войски позорно се оттегляха към Египет пред новия африкански корпус на Ромел, на Девета австралийска дивизия беше разпоредено да завземе и да държи Тобрук, преден пост на окупираната от Оста територия. Единственото, което правеше плана осъществим, беше фактът, че градът все още беше достъпен по море и можеше да бъде снабдяван, докато из Средиземноморието се движеха британски кораби. „Плъховете на Тобрук“ се бяха окопали и издържаха там осем месеца, водейки сражение след сражение всеки път, когато Ромел хвърляше срещу тях всичко, с което разполагаше, без да успее да ги мръдне.

— Някой случайно да знае защо сме тук? — запита редник Кол Стюърт, като облиза цигарената хартийка и лениво я сви.

За да го вижда по-добре, сержант Боб Малой бутна назад шапката си — такива шапки носеха само австралийските войници.

— Не знам, дявол да го вземе! — отвърна той ухилен.

Често си задаваха този въпрос.

— Поне е по-добре, отколкото да стоиш и да си четкаш гамашите в проклетата казарма — намеси се редник Джимс Клийри, като дръпна малко надолу гащетата на брат си, за да легне удобно на мекия му топъл корем.

— Да де, ама в казармата не стрелят по теб — възрази Кол, като замери с изгасената си кибритена клечка един опънал се на припек гущер.

— Знам само едно, друже — обади се пак Боб, като отново нахлупи шапката си да го пази от слънцето, — предпочитам да ме застрелят, отколкото да пукна от проклетата скука.

Те се бяха разположили удобно в сухия каменист окоп точно срещу мините и бодливата тел, която ограждаше северозападния ъгъл на периметъра: оттатък Ромел упорито държеше единственото си късче територия от Тобрук. Вътре в окопа имаше и една голяма картечница „Браунинг“ с подредени до нея сандъчета с патрони. Обаче никой не проявяваше нетърпение или радост, че може да се вдигнат на атака. Пушките им бяха изправени до стената, байонетите блестяха на яркото тобрукско слънце. Навред бръмчаха мухи, но и четиримата войници бяха от австралийската савана, та Тобрук и Северна Африка не можеха да ги изненадат с жега, прах или мухи.

— Добре, че си имаш близнак, Джимс — обади се пак Кол, докато хвърляше камъчета по гущера, който не показваше никакво желание да се помръдне. — Приличате на две шилета, вързани едно за друго.

— Ти просто ни завиждаш — ухили се Джимс и поглади корема на Патси. — Патси е най-меката възглавница, която може да се намери в Тобрук.

— За теб — да, ами какво да каже горкият Патси? Хайде, Харпо, продумай нещо! — подразни го Боб.

Зъбите на Патси се бялнаха в усмивка, но както обикновено той си замълча. Всички се бяха опитвали да го накарат да проговори, но никой не бе чул от него нещо повече от обикновеното „да“ и „не“. Затова почти всички му викаха Харпо — като немия брат Маркс.

— Чухте ли новината? — попита внезапно Кол.

— Коя новина?

— Нашите „Матилди“ били размазани от бронебойната артилерия при Халфая. Единствените оръдия в пустинята, дето могат да пробият една „Матилда“. Снарядите й минават през нея като през картонена кутия.

— Хайде де, на кого ги разправяш! — не вярваше Боб. — Аз съм сержант и не съм чувал такова нещо, а ти, обикновеният редник, знаеш всичко. Слушай какво, приятелю, фрицът не разполага с нищо, което да затрие цяла бригада „Матилди“.

— Истина ти говоря, чух го по радиото, когато отидох в палатката на Моршед да му занеса съобщение от командира.

Известно време никой не проговори — всеки обитател на такава обсадена позиция като Тобрук чувствуваше нужда да вярва, че собствената му страна има достатъчно военна мощ да го измъкне оттам. Новината на Кол не беше радостна, още повече че всеки войник в Тобрук знаеше, че с Ромел шега не бива. Те бяха устояли на усилията му да ги унищожи само защото искрено вярваха, че австралийският войник може да се мери единствено с английските гуркски стрелци, а понеже вярата е девет десети от силата, те действително се проявиха като много силни.

— Проклети шваби — обади се Джимс. — Тук в Северна Африка трябват повече австралийци.

Хорът от одобрителни възгласи беше прекъснат от експлозия на ръба на окопа, която направи гущера на нищо и накара четиримата войници да се хвърлят към пушките и картечницата.

— Проклета макаронаджийска граната — само вдига шум, а нищо не прави — каза Боб с въздишка на облекчение. — Ако това беше някоя от хитлеристките, досега да сме се възнесли. Какво ще речеш, Патси, а?

Със започването на операция „Кръстоносец“ Девета австралийска дивизия беше евакуирана по море до Кайро след изтощителната кървава обсада, от която нямаше почти никаква полза. Но докато дивизията беше още в окопите на Тобрук, постоянно сгъстяващите се редици на британските войски в Северна Африка съставиха Осма британска армия, за чийто командир беше назначен генерал Бърнърд Лоу Монтгомъри.



Фий носеше малка сребърна брошка във формата на изгряващо слънце — емблемата на Австралийския имперски корпус, — от която на две верижки висеше сребърна пластинка с две златни звезди — за двамата й сина в армията. Така всеки, който я срещнеше, разбираше, че и тя дава своя принос за родината. Меги нямаше право на такава брошка, понеже нито мъжът й, нито синът й бяха войници. Беше пристигнало писмо от Люк, с което той я уведомяваше, че ще продължи да реже тръстика — това може би я интересува, ако се тревожи за него. По нищо не личеше да си спомня и една дума от това, което му беше казала онази сутрин в хотела на Ингъм. Меги се изсмя уморено, поклати глава и хвърли писмото в кошчето за отпадъци, чудейки се дали майка й се тревожи за своите синове в армията. И какво ли мисли за войната? Но Фий не казваше нито дума, само носеше брошката си непрекъснато, всеки ден.

Понякога пристигаше писмо от Египет и щом го разтвореха, то се разпадаше на късчета — ножиците на цензора бяха изрязали множество правоъгълници навсякъде, където се споменаваха имена на местности и поделения. Четенето на такива писма беше повече въпрос на досещане, но те имаха друго и далеч по-важно значение: докато пристигаха, значи, момчетата бяха живи.

Все още нямаше дъжд. Сякаш и природните стихии се бяха наговорили да разрушат всякаква надежда, защото 1941-ва беше петата година на пагубна суша. Меги, Боб, Джек, Хюи и Фий бяха отчаяни. Банковата сметка на Дройда беше достатъчно голяма, за да се купи фураж, само че повечето от овцете просто отказваха да го ядат. Всяко стадо имаше свой естествен водач — Юда — и ако не успяваха да го накарат най-напред той да яде, нямаше надежда да ядат и другите, но понякога дори и при вида на дъвчещия Юда останалите овце не искаха да поемат храна.

Така че и Дройда изживяваше тежко изпитание, което терзаеше всички. Нямаше вече никаква трева, земята, заприличала на пустиня, беше напукана и кафява, само тук-там с по някоя групичка сиви и сиво-кафяви дървета. Хората започнаха да ходят с ножове и с пушки, та като видят някое паднало, изнемощяло вече животно, да му прережат гърлото, за да му спестят мъчителната смърт и гарваните да не му изкълват очите. Боб купи още добитък и го хранеше изкуствено, за да поддържа добивите от фермата. За печалба не ставаше и дума при тази цена на фуража, защото аграрните райони наоколо бяха пострадали също така тежко от сушата, както и животновъдните ферми във вътрешността. Посевите даваха катастрофално ниски добиви. Но от Рим бяха писали да направят всичко възможно, независимо на каква цена.

На Меги най-много й тежеше, че трябва да работи толкова дълго на пасищата. Дройда беше успяла да запази само един от пастирите си, а нови не се намираха — в Австралия все не достигаше работна ръка. И ако Боб не забележеше колко е уморена и изнервена, та да й даде почивка в неделя, тя обикаляше пасищата по седем дни в седмицата. Но за да освободи нея, Боб трябваше сам да работи още по-усилено и затова Меги гледаше да прикрива умората си. Изобщо не й минаваше през ум да откаже да изпълнява пастирската работа, като се оправдае с малките си деца. Те бяха в добри ръце, а Меги беше много по-необходима на Боб, отколкото на тях. Не беше достатъчно прозорлива да разбере, че и децата й имат нужда от нея, а собственото си силно желание да бъде с тях считаше за егоизъм, след като за тях се грижат толкова добре любещи и близки хора. Егоистично е, разбира се, повтаряше си тя. Липсваше й и увереност в самата нея, която да й подскаже, че за собствените си деца тя е точно толкова незаменима, колкото и те за нея. Седмици наред тя яздеше из пасищата и виждаше децата си само вечер, след като бяха вече заспали.

Колкото пъти се вгледаше в Дейн, сърцето й замираше. Той беше много красиво дете — казваха го дори непознати хора по улиците на Гили, когато Фий го вземаше със себе си в града. Почти винаги беше засмян, а нравът му беше особено съчетание от кротост и дълбоко, осъзнато задоволство. Оформянето и осъзнаването му бяха преминали безболезнено, което ставаше с твърде малко деца; той имаше много верен усет за хората и за нещата и нищо не можеше да го ядоса или обърка. Приликата му с Ралф много тревожеше майка му, но, изглежда, никой друг не я забелязваше. Ралф беше напуснал Гили много отдавна и макар Дейн да имаше неговите черти и телосложение, между двамата имаше една съществена разлика, която можеше да заблуди: косата на момчето не беше черна като на Ралф, а светлоруса, но не с цвета на житото или на залеза, а с цвета на тревата в Дройда — златиста със сребърни и бежови оттенъци.