— Виждаш ли, Ралф? Откакто бях в Австралия, се пристрастих към следобедния чай. В кухнята ми се научиха да го правят вече доста добре. — Той вдигна ръка, когато архиепископът посегна към чайника. — Недей! Аз ще го сервирам. Приятно ми е да играя ролята на домакин.

— Видях много черни ризи по улиците на Генуа и Рим — каза архиепископ Ралф, като гледаше как кардинал Виторио налива чая.

— Това са специалните кохорти на Дучето. Предстоят ни тежки времена, Ралф. Светият отец е категоричен, че не трябва да има разрив между Църквата и правителството на Италия и както винаги е прав… Каквото и да става, трябва да запазим правото си да служим на всички наши чеда дори ако една война ги раздели и ги накара да се бият едни срещу други в името на католическия бог. Независимо на чия страна са сърцата и чувствата ни, трябва да положим всички усилия да запазим Църквата настрана от политическите идеи и кавгите между държавите. Извиках те да дойдеш, понеже съм убеден, че лицето ти няма да издаде какво става в ума ти, независимо какво виждат очите ти, и освен това, защото имаш усет към дипломацията, какъвто рядко съм срещал.

Архиепископ Ралф се усмихна горчиво.

— Грижите се за кариерата ми въпреки всичко. Чудя се: какво би било, ако не бях ви срещнал?

— О, щеше да станеш архиепископ на Сидни — отвърна негово преосвещенство с лъчезарна усмивка. — Но човек не решава сам съдбата си. Срещнахме се, защото е трябвало, така както трябва сега да работим заедно за Светия отец.

— Такъв път няма да ни изведе до успешен край — върна се към темата архиепископ Ралф. — Резултатът от безпристрастието винаги е еднакъв: никой няма да ни обича и всички ще ни осъдят.

— Знам това, знае го и негово светейшество. Но няма какво друго да направим. А нищо не може да ни попречи да се молим насаме за скорошното поражение на дучето и фюрера, нали?

— Наистина ли мислите, че ще има война?

— Не виждам как би могла да бъде избягната.

Котката на негово високопреосвещенство с величествена походка напусна ъгъла, в който спеше, и скочи върху пурпурния скут малко тромаво, защото остаряваше.

— А, Шеба! Поздрави стария си приятел Ралф, когото някога предпочиташе пред мен.

Сатанинските жълти очи дръзко погледнаха архиепископ Ралф и замижаха. Двамата мъже се разсмяха.

15

Дройда се беше сдобила с радио. Прогресът беше стигнал и до Гилънбоун — австралийската радиостанция най-сетне докара средство за развлечение, което да съперничи на масовото подслушване на телефонните разговори. Самият радиоапарат беше грозноват предмет в кутия от орех и стоеше върху малкото изящно бюро във всекидневната, а автомобилният акумулатор, който го захранваше, беше скрит в шкафчето отдолу.

Сутрин мисис Смит, Фий и Меги го включваха, за да чуят какво става в района на Гилънбоун и какво ще е времето, а вечер Фий и Меги го настройваха на австралийската радиостанция за новините по света. Беше им необичайно да установяват така бързо връзка с външния свят, да слушат за наводнения, пожари и дъждове във всички части на страната, за неспокойната Европа, за политиката на Австралия и вече нямаха нужда от Блуи Уйлямс и неговите остарели вестници.

Когато в петък на 1 септември в националната информационна емисия съобщиха, че Хитлер е нахлул в Полша, само Фий и Меги бяха в къщи да чуят, но и двете не обърнаха никакво внимание. Такива предположения имаше от месеци, пък и Европа беше почти на другия край на света. Събитията там не засягаха Дройда — центъра на тяхната вселена. В неделя, на 3 септември, всички мъже — а те се интересуваха какво става в Европа — се прибраха от пасищата за литургията на отец Уоти Томас. Но нито Фий, нито Меги се сетиха да им кажат новината от петък, забрави и отец Уоти, който бързаше за Нарингенг.

И тази вечер включиха по навик радиото за новините, но вместо бодрия глас с безупречен оксфордски акцент на говорителя, разнесе се тържественият, чисто австралийски говор на министър-председателя Робърт Гордън Мензиъс:

Сънародници австралийци! Мой горчив дълг е да ви уведомя, че поради продължаващото нашествие на Германия в Полша, Великобритания се видя принудена да й обяви война, а това означава, че и Австралия е във война…

Очевидно амбицията на Хитлер не е да обедини всички германци в обща държава, а да включи в тази държава колкото може повече завладени със сила други държави. Ако това продължи, не може да има сигурност в Европа, нито мир в света… Без съмнение там, където е Великобритания, са и народите на цялата британска общност… За да издържим и ние, и майка Англия, най-важното е да не спираме производството, да продължим да изпълняваме професионалните си задължения, да поддържаме деловия живот и заетостта на работната ръка, да бъдем силни. Убеден съм, че каквито и да са чувствата ни, Австралия е готова да премине през това изпитание.

Дано бог бъде достатъчно милосърден и състрадателен, та светът по-скоро да излезе от тази агония.

Във всекидневната настъпи продължителна тишина, нарушавана само от металния тембър на предаваната на къси вълни реч на Невил Чембърлейн към британския народ. Фий и Меги погледнаха към мъжете.

— Ние сме шестима с Франк — наруши Боб мълчанието. — Всички освен Франк сме във фермата, поради което няма да ни извикат в армията. От пастирите, с които разполагаме в момента, предполагам, шестима ще поискат да отидат, а другите двама — да останат.

— Аз искам да отида! — каза Джек със светнали очи.

— И аз! — нетърпеливо го последва Хюи.

— И ние! — заяви Джимс от свое име и от името на мълчаливия Патси.

Но всички обърнаха погледи към Боб, който беше най-главен.

— Нека да бъдем разумни — започна той. — Вълната е необходима и за фронта, а не само за дрехи. Използват я за опаковка на муниции и експлозиви и за всякакви други най-невероятни неща, за които не сме и чували. Говедата трябват за месо, старите овни и овци — за кожи, лепило, лой, ланолин — все продукти, необходими за войната. Ето защо, колкото и да ни се иска, не може да напуснем Дройда и да я оставим сама да работи. И без това във време на война ще бъде много трудно да намерим заместници на пастирите, които ще ни напуснат. Сушата продължава вече трета година, стигнахме дотам да режем храсти за храна на добитъка, пък зайците ни подлудяват. Засега дългът ни кара да останем в Дройда — може да не е много привлекателно в сравнение с фронта, но е не по-малко важно. Тук ще сме най-полезни.

Лицата на мъжете помръкнаха, а жените засияха.

— Ами ако продължи повече, отколкото предполага Железния Боб? — попита Хюи, наричайки министър-председателя с прякора, даден му от неговите сънародници.

Боб се замисли, обруленото му от суровия живот лице се покри цялото с бръчици.

— Ако нещата се влошат и се проточат, струва ми се, че докато имаме двама пастири, можем да се лишим от двама от нас, но само ако Меги се заеме пак по цял ден да обикаля вътрешните пасища. Ще бъде много трудно и в по-добри времена не бихме се нагърбили, но при такава суша петима мъже и Меги, ако работят седем дни седмично, могат да поддържат Дройда. Но на Меги с двете малки деца ще й дойде много.

— Щом се наложи, Боб, няма какво да му мислим — намеси се Меги. — Мисис Смит едва ли ще има нещо против и тя да се включи, като поеме грижата за Джъстийн и Дейн. Щом кажеш, че съм необходима за пълноценната работа на Дройда, тръгвам отново из пасищата.

— И тогава ние двамата ще идем на фронта — заключи Джимс засмян.

— Не, Хюи и аз ще идем — възрази веднага Джек.

— Редното е да отидат Джимс и Патси — бавно заговори Боб. — Вие сте най-млади и сте най-неопитни като скотовъдци, а никой от нас и без това няма опит като войник. Но сте само по на шестнадесет години, момчета.

— Докато се влошат нещата, ще станем на седемнадесет — каза Джимс. — А както изглеждаме и по-големи, няма да откажат да ни приемат, особено ако носим и писмо от вас с подписа на Хари Гау.

— Добре, но засега никой няма да отива. Да видим дали ще можем да увеличим производството на Дройда въпреки сушата и зайците.

Меги мълчаливо излезе от всекидневната и се качи горе в детската стая. Дейн и Джъстийн спяха в белите си креватчета. Тя мина покрай дъщеря си, надвеси се над сина си и дълго го гледа.

— Слава богу, че си още бебе — промълви тя.



Мина почти цяла година, преди войната да промени живота й в Дройда, година, през която пастирите един по един напущаха, зайците продължаваха да се множат, а Боб геройски се бореше производството да отговаря на усилията, които войната изискваше от всички. Но в началото на юни 1940 дойде новината, че британските експедиционни сили са евакуирани от територията на Европа при Дюнкерк; към наборните пунктове за Втори австралийски имперски корпус се стекоха хиляди доброволци, между които бяха Джимс и Патси.

За четирите години, прекарани на кон из пасищата, лицата на близнаците бяха възмъжали, придобили онази улегналост, която идва не от годините, а от ситните бръчици покрай външните ъгли на очите и браздите, вдълбани от носа към устата. Те представиха писмата си и бяха приети без възражения. Австралийците от вътрешността бяха желани в армията — повечето от тях умееха добре да стрелят, знаеха какво значи заповед и бяха издръжливи.

Джимс и Патси се бяха записали в Дъбоу, но лагерът им щеше да е в Ингълбърн край Сидни и всички отидоха да ги изпратят на вечерния пътнически влак. Оказа се, че със същия влак и за същия лагер щеше да пътува и Кормък Кармайкъл, най-младият син на Идън. Двете семейства настаниха удобно своите синове в едно купе първа класа и застанаха неловко около тях: ужасно им се искаше да се разплачат и да ги разцелуват, но ги възпираше вродената им британска сдържаност. Големият парен локомотив издаде жален вой, началник-гарата наду свирката си.

Меги се наведе и стеснително целуна по бузата братята си, после и Кормък, който много приличаше на по-големия си брат Конър; Боб, Джек и Хюи стиснаха трите момчешки ръце и само мисис Смит, хълцайки, ги целуваше и прегръщаше и заради другите, които изгаряха от желание да сторят същото. Идън Кармайкъл, жена му и позастаряващата му, но все още красива дъщеря, изпълниха същия ритуал. После всички излязоха на перона и влакът потегли бавно, като вагоните се блъскаха в буферите си.