О, колко се беше променил! Устата се беше свила, беше познала болката, беше уязвима, очите, така красиви по цвят, форма и разположение, бяха съвсем различни от очите, които още не беше забравил, сякаш през цялото време са били постоянно край него. Кардинал Виторио винаги си беше представял, че очите на Исус са били сини и спокойни като очите на Ралф, някак на разстояние от онова, което виждат, поради което можеха по-добре да го обхванат, да го разберат. Но това сигурно беше погрешна представа. Та как би могъл някой да почувствува мъките на хората и дори сам да страда, без това да му проличи.

— Седни, Ралф.

— Ваше високопреосвещенство, искам да се изповядам.

— После, после. Най-напред ще си поговорим, и то на английски. Сега навсякъде има уши, но слава богу, че не разбират английски. Моля те, седни, Ралф. Как се радвам, че си тук! Липсваха ми мъдрите ти съвети, зрелите ти разсъждения, искреното ти приятелство. Тук не намерих никого, който да ми допадне поне малко като теб.

Той усещаше как мозъкът му се настройва вече за официален разговор, мислите в главата му зазвучават в по-изискани фрази — Ралф де Брикасар по-добре от всички знаеше как всичко около човека, дори и речта му, се променя в зависимост от средата. Пред Виторио не можеше да си служи с лекия и свободен разговорен английски. Той седна на известно разстояние срещу дребната фигура в алено моаре, чийто цвят уж се менеше, но си оставаше все същият, като само по края се сливаше с цветовете наоколо, вместо да изпъква сред тях.

Умората, която му тежеше от няколко седмици, като че ли се посмъкна от плещите му и той се запита защо толкова много се беше боял от тази среща, след като сърцето му подсказваше, че ще получи и разбиране, и опрощение. Не, не беше това, съвсем не беше това. Тежеше му вината пред самия него, загдето се беше оказал неспособен да постигне онова, към което се стремеше, и щеше да разочарова човека, който толкова държеше на него и беше безкрайно добър и верен приятел.

— Ралф, ние сме духовници, но преди това и нещо друго — нещо, което сме били, преди да се посветим на бога, и от което не можем да избягаме въпреки призванието си. Ние сме хора с всичките слабости и недостатъци, присъщи на хората. Нищо, което ще ми кажеш, не би променило впечатлението, създадено за теб през годините, откакто сме заедно, и нищо не би могло да ме накара да те уважавам по-малко или да те обичам по-малко. Още преди много години разбрах, че ти съзнателно отказваш да приемеш заложените в нас човешки слабости, но знаех, че един ден ще се примириш с тях, както става с всички ни. Дори и със Светия отец, който е най-смиреният и най-човечният от нас.

— Аз наруших клетвите си, ваше високопреосвещенство. Това е непростимо. Светотатство е.

— Ти наруши една от клетвите много отдавна, още като прие посмъртния дар на Мери Карсън. Остават следователно целомъдрието и смирението, нали?

— Тогава и трите са вече нарушени, ваше високопреосвещенство.

— Защо не ме наричаш Виторио, както по-рано. Не съм изненадан, Ралф, нито съм разочарован. Така е пожелал нашият бог Исус Христос — трябвало е да научиш нещо много съществено, а това неизбежно разрушава нещо в нас, причинява ни болка. Бог е загадка за нас и нам са непонятни неговите основания. Но не мога да допусна, че деянието ти е сторено лекомислено и че си нарушил обетите си, защото вече не държиш на тях. Познавам те много добре: ти си горд, влюбен си в свещеническото си призвание, съзнаваш, че си изключителен. Възможно е точно този урок да ти е бил необходим, за да се смири гордостта ти, да се убедиш, че преди всичко си човек и следователно не си чак толкова изключителен, колкото се мислиш.

— Да. В мен нямаше смирение и като че ли се мъчех дори да бъда самия господ. Извърших тежък и непростим грях. А като не мога сам да си го простя, как да се надявам на опрощение свише?

— Пак тази гордост, Ралф, пак тази гордост! Не е в твоя власт да опрощаваш, още ли не си го разбрал? Само бог може да опрощава. Само бог! И той ще ти прости, ако разкаянието ти е искрено. Той е опрощавал и по-тежки грехове на много по-големи светци, както и на по-големи злодеи. Да не мислиш, че не е опростил принц Луцифер? Опростил го е още в момента, когато се е разбунтувал. А ориста да бъде владетел на ада си е навлякъл сам, бог няма пръст в тази работа. Нали сам е казал: „По-добре да управлявам в ада, отколкото да съм роб в рая!“ Защото той не можел да надвие гордостта си, не се съгласил да подчини волята си на волята на другиго, дори този друг да е самият господ. Не бих искал и ти да направиш същата грешка, най-добри ми приятелю. Смирението беше качество, което ти липсваше, а именно смирението прави светеца — или човека — велик. Докато не предоставиш опрощението си изцяло на господа, няма да постигнеш пълното смирение.

По силното лице се изписа болка.

— Да, прав си. Трябва да се примиря с това, което съм, и само да се стремя да бъда по-добър, без да съм горд със себе си. Разкайвам се и затова ще се изповядам и ще чакам опрощение. Наистина се разкайвам, и то горчиво. — Той въздъхна, в очите му се четеше цялата онази вътрешна борба, която думите трябваше да прикрият — поне докато е в тази стая. — И все пак, Виторио, струва ми се, че не можех да постъпя другояче. Трябваше да погубя или нея, или себе си. И не можех да избирам, защото я обичам истински. Нейната съдба беше по-важна от моята, разбираш ли ме? Дотогава винаги бях мислил най-напред за себе си, смятах, че съм по-значим от нея, защото съм свещеник и тя стои по-долу от мен. Но изведнъж осъзнах, че аз нося отговорността за нея — такава, каквато е. Трябваше да се откажа от нея още когато беше дете, но не го направих. Носех я в сърцето си и тя го знаеше. Ако бях успял да я изтръгна оттам, тя пак щеше да узнае и да стане съвсем друга, така че нямаше да имам власт над нея. — Той се засмя. — Виждаш ли за колко много неща трябва да се разкайвам. Дръзнах и аз да бъда създател в известен смисъл.

— Това е Розата, нали?

Главата се отметна назад; архиепископ Ралф погледна към красивия таван с позлатени отливки и бароков полилей.

— А кой друг? Тя е единственото нещо, което съм се опитал да създам.

— А какво ще стане сега с нея? Дали с това не си й сторил повече зло, отколкото ако се беше отказал от нея?

— Ако можех да знам, Виторио! Просто нямаше какво друго да сторя тогава. Не съм надарен с прометеевско прозрение, а тъй като влагам чувства, не мога да бъда и добър съдник. Освен това… то просто стана! Но ми се струва, че тя се нуждаеше точно от това, което й дадох, като я признах за жена. Не че тя не се чувствуваше жена. Аз не я чувствувах като жена. Ако при първата ми среща с нея беше вече жена, щеше да е съвсем друго. Но дълги години я познавах само като дете.

— Не си съвсем искрен, Ралф, и още не си готов за опрощение. Измъчваш се, нали? От това, че си до такава степен обикновен човек, та си се поддал на човешка слабост. Наистина ли го стори от желание за благородна саможертва?

Сепнат, той погледна в бистрите тъмни очи и видя там отражението си като две миниатюрни, почти незначителни човешки фигурки.

— Не — отвърна той. — Аз съм мъж и като мъж изпитах такова удоволствие с нея, каквото не съм и предполагал, че съществува. Не знаех какво означава в същност да си с жена, нито съм очаквал, че тя може да е извор на такава съвършена радост. Искаше ми се никога да не се отделям от нея — не само заради тялото и, а защото ми беше много приятно да бъда с нея: да разговаряме или да мълчим, да ям храната, която тя приготвяше, да й се усмихвам, да споделям мислите й. Ще ми липсва, докато съм жив.

По бледото аскетично лице Ралф долови нещо, което, кой знае защо, му напомни за изражението на Меги в онзи момент на раздяла — поемането на едно духовно бреме, решителността да върви напред, носейки товара си, тъгата си, болката си. Какво ли бе преживял този кардинал в червена коприна, чиято единствена човешка слабост беше ленивата му абисинска котка?

— Не мога да се разкая за онова, което преживях с нея — додаде Ралф, тъй като негово преосвещенство продължаваше да мълчи. — Разкайвам се, загдето наруших клетвите си, не по-малко сериозни и неотменими от живота ми. Не ще мога вече да изпълнявам свещеническите си задължения със същите мисли и същото усърдие. Горчиво се разкайвам за това. Но за Меги? — Изразът на лицето му, като изричаше името й, накара кардинал Виторио да се извърне, за да овладее собствените си мисли. — Да се разкайвам за Меги, е все едно да я убия. — Той уморено прокара ръка по лицето си. — Не знам дали го изразявам точно или поне приблизително точно. Струва ми се, че за нищо на света не бих могъл да определя чувството си към Меги. — Той се наклони напред в стола си и когато кардиналът отново се обърна към него, видя двойния си образ в очите му да се уголемява. Очите на Виторио бяха като огледала — отразяваха каквото виждат и не позволяваха да надникнеш зад тях. Очите на Меги бяха точно обратното — водеха те навътре, навътре, чак до самата й душа. — Меги е истинска благословия — рече Ралф. — За мен тя е светиня, своеобразно причастие.

— Разбирам — въздъхна кардиналът. — Хубаво е, че го чувствуваш така. Това ще смекчи големия ти грях в очите на господа. За теб ще е по-добре да се изповядаш на отец Джорджо, а не на отец Гилермо. Отец Джорджо няма да изтълкува погрешно чувствата и мислите ти, ще разбере истината. Отец Гилермо няма това проникновение — той може да се усъмни в искреното ти разкаяние. — Лека усмивка пробягна като сянка по тънките му устни. — И те са хора, Ралф, тези, които приемат изповедта на висшестоящите си. Никога не забравяй това. Само при изпълнение на свещеническите си задължения носят в себе си бога. Във всичко останало са мъже. Опрощението, което дават, идва от бога, но ушите, които слушат и отсъждат, са на хора.

На вратата се почука дискретно. Кардинал Виторио седеше мълчаливо и гледаше как занасят таблата с чай до масичката в стил Людовик XIV.